Юлия Федорчук: Превръщаме се в ресурс

Юлия Федорчук е обичана и награждавана полска авторка на стихосбирки, сборници с разкази и романи. Работата ѝ като преподавателка във Варшавския университет е свързана с критика на антропоцентричната представа за устройството на света. В научната си дейност изследва постхуманистичните и екофеминистки перспективи, подчертаващи взаимната зависимост на всички живи същества на планетата. А и крехкостта на екосистемите.

Федорчук е сред ключовите фигури в Полша, които въвеждат и популяризират понятието „екопоетика“. Но също така тя разглежда литературата като пространство, което може да възстанови връзката между човека и планетарната среда.

Последният ѝ роман „Домът на Орион“ е красив, копнежен и болезнен текст за изгубеността на съвременния човек. Прикрито мрачен, романът на Юлия Федорчук засяга теми като миграцията, отчуждението, загубата на етични ориентири, белязали последните няколко поколения. Всяка част на света е достъпна в Google Maps, звездите над нас са далечни, но свързани от хилядолетия в митологичните наративи за герои, а ние ставаме все по-самотни. Вече не сме предани нито на отколешните идеи на хуманизма, нито на любовта. Остават ни единствено кратките, единични, но спасителни актове на взаимопомощ и на човешка топлота.

В съвременната наука се говори за Overview effect при астронавтите – когато видят Земята от Космоса, това ги променя завинаги. Погледнати оттам, ние сме едно цяло – без държавни граници и разделения, върху една крехка планета в необятната Вселена. Често ефектът води и до дълбоко емоционално свързване с екологичните каузи. Как според Вас изглежда настоящето, видяно толкова отвисоко?

Не съм виждала нашата планета от такава перспектива, така че не мога да кажа! Но разбира се, вярвам, че способността ни да се свържем със Земята като с живо същество може да ни помогне да осмислим екологичната реалност – както интелектуално, така и емоционално.

А екологичната реалност е, че животоподдържащите системи на планетата са застрашени от изчерпване. Всички ние участваме в модела на тези практики на съвременния капитализъм – на извличане и изчерпване на ресурсите. Невъзможно е да излезеш напълно от тях, дори да си астронавт, но не всички носят еднаква отговорност за разрушаването на екосистемите. Хората, които плащат най-високата цена за климатичните промени и другите форми на екологична разруха, често не са тези, които значително са допринесли за щетите. А климатичните промени вече са основна причина за миграции…

Във Вашите книги се занимавате с преходното, тленното, с онова, което подлежи на разпад, но и с жилавостта на живота. Ще успеем ли да съчетаем виртуалните реалности, които обитаваме днес, с естествените природни цикли?

Не съм сигурна дали наистина „обитаваме“ виртуални реалности. Компютърният капитализъм, или „надзорният капитализъм“ (според известния термин на Шошана Зубоф¹) не е толкова място, което обитаваме, колкото процес, в който ние самите се превръщаме в ресурс. Днес обект на извличане (като въглищата в добрите стари времена на индустриалната революция) е човешкото внимание. Но телата ни не са се променили. Еволюцията не напредва толкова бързо. Ние все още сме бозайници. Трябва да дишаме, имаме нужда от вода и храна, нуждаем се от сън, трябва да се грижим за душата си дори когато вниманието ни е увредено от пристрастяващите технологии.

Какво намирате за лечебно? За Ваше убежище?

Това е чудесен, но и коварен въпрос. От една страна, не вярвам, че можеш да избягаш извън света и неговите проблеми. Героинята от „Домът на Орион“ Елиза научава този факт, когато се опитва да повтори пасторалния жест на бягството „в дивото“. Това, което среща там, са всички фундаментални планетарни проблеми: климатични промени, миграции (които включват удивителна човешка издръжливост, но и трагедия, и политически сложности), среща също собствената си изтощена душа. Вярвам, че единственото място за покой е в окото на урагана, така да се каже.

От друга страна, не искам да омаловажавам идеята за почивка, защото смятам, че изтощението вече е надиндивидуален, политически проблем. Понякога ходя в гората, в Беловежката пуща, и се опитвам да живея бавно в някои моменти от деня, често сутрин, преди всички да се събудят. Обичам дългите разходки, медитацията и дълбинното четене.

„Понякога оказват помощ хора, които дори не знаят, че биха имали силата да помагат“, пишете в книгата „Домът на Орион“. Трудните времена ще ни припомнят ли идеята за солидарност?

Моля да ми простите, че ще дам малко на контра, но не мисля, че имаме нужда от понятия. Когато солидарността е понятие, когато помощта е идея, проект, който имаме, тя бързо ще се изчерпи. Това, което става в кризисни ситуации, е, че хората понякога са способни на неочаквана доброта – и да, тогава има солидарност. Мисля, че Наоми Клайн писа за това в контекста на урагана „Катрина“ (който удари Ню Орлиънс през 2005 г.). Видяхме го и в Полша в началото на пълномащабното руско нахлуване в Украйна.

Ако свържем няколко звезди на картата в произволни нови фигури, ще създадем наше тайно съзвездие. Това може ли да се приеме като метафора на метода Ви на писане?

Прекрасна метафора на това, което се опитвам да правя в писането си (или поне за един аспект от него) – така че благодаря.

Помните ли детето, което бяхте? Задавало ли си е то част от въпросите, които сега Ви вълнуват?

Детето, което бях, или по-скоро детето, което помня, беше много любопитно, изпълнено с удивление, но и доста изплашено от много неща. Прекалено чувствително дете, предполагам.

Отношението ни като общество към бежанците навярно е разпнато между дехуманизирането им и желанието ни да им помогнем. Какво остава скрито зад бодливата тел на социалните предразсъдъци и страхове?

Страхувам се, че това е твърде сложен въпрос за този формат. Хората мигрират по всякакви причини: някои бягат от войни, климатични промени или крайна бедност. Други искат по-добър живот (кой би могъл да ги вини?), трети просто искат да се движат свободно, да видят как е на друго място. Осъзнавам, че границите не могат просто да бъдат отворени, не съм толкова наивна. Но ми се струва странно, всъщност дори шокиращо, че моят европейски паспорт ми позволява да отида на различни места по каквито и да било важни или тривиални причини, а друг паспорт те прави „нелегален“. И е важно да добавя, че не всички „бежанци“ получават еднакво отношение – в европейското отношение към мигрантите има много расизъм.

Вие сте университетска преподавателка. Ще имат ли упорството младите хора да се доберат до по-безопасна версия на света? И какво наследство им оставяме?

Ще кажа нещо много противоречиво: не споделям наратива, който обвинява нашето поколение за всевъзможни злини и съчувства на младите, които сега трябва да се справят с последствията. Познавам много невероятни млади хора – любознателни, ангажирани, активни, но те сякаш са малцинство. Други млади хора обаче водят изключително консуматорски начин на живот и имат наистина слабо чувство за отговорност към каквото и да било – може би защото усещат безнадеждност или защото са толкова откъснати от физическия свят.

Понякога в аудиторията, когато говоря за неща като свободата например, студентите ме гледат, като че ли съм луда, и тези моменти са наистина обезкуражаващи. Пристрастяването към неустойчивия комфорт е силно, по-силно е у младите. Това ме тревожи.

Иска ми се да узреем за идеята, че човекът е дребна частица от екосистемата на живота. Светът е красив, нали?

Ами струва ми се, че зависи от гледната точка. Можем да кажем, че светът е грозен или ужасен, и това също ще е вярно. Екологията е трудна тема. Според мен нашата свързаност с екосистемата е прекрасна, усещането за единение с нещо повече от човешките процеси на живота ни носи облекчение от ежедневните човешки борби, има нещо дълбоко духовно в това.

Но има хора, които го намират за плашещо, и аз мога да ги разбера. Независимо как се чувстваме обаче, ние зависим от Земята, от нейния климат, атмосфера, гравитация и т.н. Тази зависимост бива неглижирана (например в политиката), а аз се опитвам да действам срещу премълчаването и скриването на този факт, като поставям нашата зависимост в центъра на писането си.