Няма такава дума в българския език!

Чудно нещо е езикът – дава ни толкова възможности да изразяваме мисли, чувства, идеи, терзания, съгласия и противопоставяния, а ние, вместо да се възползваме пълноценно от тази свобода и да признаем, че всички разполагат с нея, понякога се впускаме в критика към казаното от събеседника ни. По-точно към формата, в която то е облечено.

Докъде всъщност се простира нашата толерантност към езиковия избор на другите? И кое подхранва синдрома на отрицанието му, който условно ще нарека „Няма такава дума в българския език!“?

Да тръгнем от един факт, който според мен трудно може да бъде оспорен:

повечето хора изобщо не правят разлика между български език и книжовен български език.

А тя е съществена. Книжовната форма е, образно казано, представителният, изисканият, дори идеалният вариант на българския. Точно тя – с много малки изключения – се изучава в училище през целия 12-годишен курс. Вероятно затова, когато чуват и употребяват понятието български език, хората разбират книжовната, тоест нормативната му форма, и напълно изключват териториалните диалекти и социолектите. Изключва се даже т.нар. книжовно-разговорна реч, която, както личи от нейното название, е част от книжовния език, макар и не съвсем.

Крайно време е да се разбере: и диалектните думи, и просторечието, и граматически грешните форми и конструкции, и вулгаризмите, ако щете, са част от българския език – онзи огромен речеви склад, от който всеки може да черпи в ежедневието си. Когато обаче общува публично, съвременният човек с прилична езикова култура следва да се ограничава в рамките на книжовната норма, даваща му впрочем пребогати изразни възможности.

Ето някои примери, при които съм срещала реакцията „Няма такава дума!“. Ще ги коментирам съвсем накратко.

Съпричинител. Доколкото ми е известно, този юридически термин е въведен през 2017 г. в Закона за движението по пътищата – чл. 119, ал. 5. А изобщо в съдебната практика се използва понятието съпричиняване, което, също както и съпричинител, ми изглежда достатъчно разбираемо. Ето, без да давам какъвто и да е контекст, и вие ще се сетите, че съпричинителят е човек, който заедно с друг е причинил нещо, и последиците от това нещо са лоши.

Варналия. Книжовната дума е варненец, а варналия е разговорна, но е широко употребявана и на мен лично тя ми звучи по-топло. За да сверя своето усещане, се обадих на мои приятели, които живеят в морския град. Според тях варналия е по-старият вариант и съответно в миналото се е срещал по-често. Пошегувахме се, че сега софиянци пишат речниците и определят кое е книжовно и кое – разговорно.

Тризнаци. Ще призная, че имам силна вътрешна съпротива срещу тази дума. Погледнато обективно обаче, за да означим три деца, родени при една бременност, трябва да използваме или тризнаци, или тройка близнаци. Е, тук влиза в сила законът за езиковата икономия, за който малцина знаят, но това не пречи той да си действа. Думата е включена в Речник на новите думи в българския език¹ и е означена като разговорна.

Добропаметен. Много ми се иска това прилагателно име, което наистина се среща изключително рядко, да разшири употребата си, още повече че на злото трябва да се противостои по всякакъв начин, включително и в езика. Вярно, има злопаметни люде, но защо да се лишаваме от възможността някак да назоваваме и онези, които помнят стореното им добро? Струва си да се отбележи, че другите сложни прилагателни имена с втора част -паметен също са негативни: късопаметен и безпаметен². Специално тези двете дават възможно най-синтезираното обяснение на изборното ни поведение.

Достъпвам. Толкова хейт, пардон, толкова злоба е отнесъл този безобиден неологизъм, че направо да го ожалиш. Иначе, ние сме против чуждиците, на оръжие, братя, да браним нашия мил роден език, налазен от нашествениците! Но дойде ли ред да измислим българско съответствие, някак много ни мързи. Съжалявам за грозната дума, но си е точно мързел, не е някаква изтънчена леност. Какво да ги правим сайтовете? Да ги аксесваме ли? Хайде по-добре да ги достъпваме. Какво му е на глагола? Всичко необходимо си има: представка, корен, наставка – все български. Значението му е ясно и без контекст. Но не, трябва да бърчим претенциозно нос и да връзваме кусур на всяко ново нещо в езика. Специално този глагол обещавам да го браня със зъби и нокти. Посочете ми едно разумно основание да не го използваме – и ще се откажа. (Разгорещих се, извинете, но и аз си имам пристрастия.)

Шофьорка, вицепремиерка, пулмоложка, колежка. Всички изброени думи са обединени от женския род и е естествено с тях да се назовават жени, заемащи дадена длъжност или упражняващи определена професия. Тенденцията за употреба на думи от мъжки род в тези случаи обаче е много силна и жените вече са шофьори, вицепремиери, пулмолози и колеги. Тъжното за мен е, че много от тях желаят да се представят с тези „мъжки“ думи. Водещият им мотив е, че „женските“ варианти звучат обидно и ги принизяват като личности.

Лидирам. Тук аз самата искам да възкликна: „Няма такава дума!“ Съществува в английския език във вида to lead. В българския разполагаме с богат набор от синоними. Няма нищо лошо и принизяващо някой да води, ръководи, насочва, направлява, оглавява, повежда... За някои обаче тези думи явно звучат простовато и са несъвместими със сложните политически процеси в нашата държава, а също така не съответстват на високото ниво на родните ни политици, които не просто водят нацията, а я лидират!

Последната дума е ярък пример за чуждица, която иска да се настани в българския език. Посочвам този факт най-вече за да обърна внимание на голямата динамика, която поначало е присъща на лексиката. В никоя друга езикова система промените не са толкова големи и бързи, колкото в речниковия състав. Това е един от основните фактори, които затрудняват не само обикновените хора, но и специалистите, когато се опитват да си отговорят на въпроса „Има ли я тази дума в българския език вече, или още я няма?“.

Критериите са много и разнородни.

Ще ни бъдат необходими три-четири статии, за да ги разясним, затова ще се спра накратко на някои от тях. Приема се, че след като дадена дума фигурира в речниците, тя е част от съответния език. За да попадне там обаче, трябва да отговаря на няколко условия, например да е показала

определена степен на устойчивост и да проявява тенденция за разширяване на употребата си...³

Съвременните технологии предоставят чудесни възможности за проследяване и количествено измерване на употребите и значително улесняват лингвистите в тяхната преценка. Вече имаме огромни корпуси с текстове на съвременен български език и ще се възползвам да ви препоръчам най-богатия от тях – CLASSLA. Тук е кажи-речи целият български интернет (без социалните мрежи, разбира се).

И така, необходимо е думата да има достатъчно много употреби, но се държи сметка също те да са в различни източници, в различни сфери, а не само в някоя строго професионална, да речем.

Освен това е нужно да е изминало някакво време, в течение на което даден неологизъм се употребява, въпреки че и това не е задължително. Когато настъпи епидемията от COVID-19, светкавично заехме локдаун от английски, а названието на болестта – ковид, се разпространяваше по-бързо и от самата зараза.

Нужно е също, ако лексемата е чужда, да е показала известна гъвкавост, тоест приспособимост към приемащия я език. Адаптацията се проявява в две посоки. Първата е способност за образуване на нови граматични форми, например пиар – пиарът/пиара, пиари, пиарите. Втората е словообразувателна активност – когато думата стане основа за образуване на нови думи в приемащия език: от пиар – пиарка, пиарски, пиарство, пиарствам.

За две от последните думи – пиар и пиарка, вече може да се твърди, че са признати на най-високо ниво, тъй като са включени в БЕРОН. Останалите фигурират в единия от цитираните речници на новите думи в българския език⁴. Ако някой много се страхува да ги употребява, ето, вече може да се опре на този факт.

Действително доста хора се въздържат да използват сравнително рядко срещани думи, особено пък по-нови.

По имейла съм получавала въпроси дали в българския език съществуват например: окултуряване, самокатастрофира, иновиращ, препотявам се, имейл (!), деволюция, татуировчик, приключенец, заскладяване, моктейл (безалкохолен коктейл), внимателност, антирекорд.

Много ми се иска да коментирам всички тези думи, но Word Count немилостиво отброява 8275 знака дотук и ме пришпорва да привършвам. Все пак ще кажа още едно-две неща, защото ги смятам за важни.

Какво да правим, ако дадена дума не е призната „официално“, тоест ако липсва в БЕРОН? Какво да правим, ако не я откриваме и в други речници на българския език? Съществува ли тя изобщо и може ли да я употребяваме? Според мен липсата на определена дума в речника не бива да е възпиращият фактор за нас. Никоя лексема не започва живота си в речник – започва я в живата реч, където тя прави първите си стъпки, после походката ѝ става все по-стабилна и смело и уверено тръгва по своя път. Все повече хора я забелязват, по някое време си казват: я, какво ново нещо се е появило, върши добра работа, защо пък да не го използвам и аз? По някое време и лексикографите регистрират неологизма, изследват употребите му, обсъждат го и ако отговаря на определените от тях критерии, го включват в съответния речник.

И така, първо думата се появява в живата реч, употребява се активно и едва тогава влиза в речниците.

Ако стоим и чакаме да видим нещо в речника, за да го използваме, никаква нова дума няма да бъде сътворена.

Естествено, не бива да бъдем и съвсем безкритични. Лично за мен е най-важно това, което казвам или пиша, да е разбираемо за хората и да е уместно в съответната речева среда.

Завършвайки, бих искала да споделя с вас един цитат от разказ на Хърбърт Уелс, на който попаднах, като търсех примери за статията.

Няма такава дума „виждам“ – рекъл слепецът...

Колкото повече разсъждавах над тези думи, толкова по-силно отекваше предупреждението в тях – че може да се хванем в капана на отрицанието поради ограничеността на собствените ни познания за света и чисто физическите си и ментални способности. Пожелавам и на себе си, и на вас по-рядко да попадаме в този капан и да не бъдем заслепявани за реалността, в това число и за езиковата реалност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.