Пол Линч: Да погледнем реалността в очите

Пол Линч е ирландски писател, носител на наградата „Букър“ за 2023 г. за романа си „Пророческа песен“ (изд. „Лист“, преводач Иглика Василева). На 25 април 2026 г. дискусията с него закри десетото издание на фестивала „Литературни срещи“, посветено на темата „Дистопии и съпротива“. Фестивалът се организира от Фондация „Прочети София“,

Романите Ви изследват как политическата катастрофа навлиза в най-интимните пространства на живота, в семейството, езика, паметта, тялото. Когато започвате да пишете книга, от политическа интуиция за света ли тръгвате, или от по-частен емоционален пейзаж, който постепенно разкрива политическите си измерения?

Трябва да Ви поправя за нещо важно. Не съм политически писател. Не смятам книгите си за политическа проза. Единствената, която може донякъде да отговори на тази заявка, е „Пророческа песен“. Останалите са метафизични текстове. Смятам себе си за метафизичен романист. Сериозната проза според мен има задължението да мисли за проблема на реалността в пълния му обхват. А реалността е безкрайно сложна. Безкрайно сложната реалност за човешките същества включва политическото. Но политическото не включва безкрайната сложност. Не е обратното. Роман като „Пророческа песен“ има политическо измерение, но има и много други. Цялата ми проза има един основен план – да мисли върху проблема за смисъла на човешкото същество в неотчуждаема вселена. Всичките ми герои страдат, желаят нещо същностно, като чувство за достойнство и усещане за повече признание. Винаги са хванати в нещо екзистенциално, космическо, политическо, нещо, което подсказва липса на свободна воля, липса на индивидуалност в свят, който не ги разпознава.

Същевременно има и философско измерение: как създаваме смисъл в свят, който не ни разпознава? Как интерпретираме кои сме, когато светът около нас мълчи? Има го това усещане за възвишен ужас, старомодното значение на възвишеното, нещо неизразимо, което ни подхвърля наоколо като прашинки. Когато романът зрее, това често се случва подсъзнателно. Имам ситуация или проблем, който ме гризе, и причината постоянно да се връща е, че говори за нещо универсално. Книгите ми изглеждат като прости разкази за изпитания, но изобщо не са прости. В тях има слоеве и пластове.

Когато за пръв път прелистих „Пророческа песен“, образът, само визуален, който се появи, беше за непрекъснатите от нови параграфи страници на Томас Бернхард. А когато споменахте възвишеното, първата ми асоциация беше с морето. Морето във Вашето писане е доста важно. На възвишеното ли е образ, или на възможност, на надежда? Имам предвид и финала на „Пророческа песен“.

Не можем да говорим за финала. Всъщност е сложно да се говори за морето във връзка с „Пророческа песен“. Но мога да говоря за „Отвъд морето“, ако искате.

Да, разбира се.

В този роман морето не е точно море. То се превръща в нещо космическо. То е великото мълчание около нас. Великото безразличие на вселената. Празнотата, която ни гледа в очите, когато наистина се вгледаме в реалността на нещата. Двама мъже в лодка, опитващи се да създадат смисъл за себе си, когато би трябвало да са мъртви или ще умрат със сигурност. Морето отново действа като форма на възвишеното, то е ужасът от онова, което лежи отвъд нас, което не знаем и което не можем съвсем да разчетем. Когато излезем от собствената си индивидуалност, от тесния си фокус на внимание, срещаме нещо по-обширно, нещо космическо. Това космическо измерение е много важно за мен, то ни поставя в по-обширен контекст. Обичам писатели, които винаги са правили това, като Достоевски, Мелвил, Фокнър, Конрад. Писатели с космическо измерение, способни да създадат образи и мащаб, да те погледнат с космическо око от небето и в същото време да се доближат максимално до героите и да артикулират текстурата на преживяната реалност. Мащабът е това, което ме интересува. Не е обичайно в съвременната проза, но мисля, че трябва да картографираме параметрите на реалното, доколкото можем.

Реалното с главно Р?

Да, точно.

Много читатели преживяват творчеството Ви почти физически. Прозата се движи като дълъг, непрекъснат дъх или поток, създавайки усещане за натиск и неизбежност. Този стилистичен интензитет Ваш начин ли е да пресъздадете психологическата атмосфера на живеенето вътре в историята?

Изречението е фундаментално. Когато пиша, изречението трябва да съдържа преживяната реалност на момента в текста, може да подчертава познатото, но може и непознатото. „Пророческа песен“ е написана в сегашно време, за да предизвика чувството за онова, което не може да бъде познато. Сегашното време е винаги среща и с непознатото. Бъдещето не може да бъде познато. Срещаме го, докато се разгръща. Айлиш е хваната в нещо бързо, непроницаемо и с ужасяваща енергия. Изреченията трябва да създават чувство на страх и клаустрофобия в момент, който не можеш да прoумееш напълно. Затова са дълги – защото в реалността няма точка. Реалността се движи и диша. Не пиша трудни изречения. Не правя като Краснахоркаи, при когото дългите изречения имат много различна роля. Дългото изречение на Бернхард е много различно от моето. И да, няма прекъсвания за абзаци, текстът оформя читателския опит. Принуждава го да е в момента. Няма бяло пространство, защото за Айлиш Стак няма къде да си поеме дъх. Има я само инерцията на онова, което се разгръща. Вирджиния Улф е говорила за моменти в писането, когато има навлизане в реалността без нормалното его. Искам Айлиш да го преживее. Искам и ние да го преживеем.

Нейното тунелно зрение.

Да. Когато си в него, започваш сам да усещаш Айлиш. Този роман произвежда радикална емпатия, позволява ти да влезеш напълно в пространството, космическото съзнание, преживения момент на друг герой. Това е идеята на прозата. Магическа е.

Буквално е така.

В Силициевата долина говорят за изобретяване на все по-добра виртуална реалност. А ние, по дяволите, я изобретихме преди векове. Казва се проза.

И парадоксът с виртуалната реалност е парадоксът на картата и територията. Невъзможна е. Но... няма да задавам повече политически въпроси.

Но може да опитате – писането ми има политически измерения.

На битово ниво съпротивата рядко изглежда героична. Може да приеме формата на малки действия, на отказ от мълчание, защита на друг човек, съхраняване на езика, казване на истината. Какви ежедневни жестове помагат на хората да се съпротивляват на нормализирането на страха и контрола?

Интересно е, защото предишният журналист зададе много подобен въпрос. Идеята за съпротивата нещо важно ли е точно сега в България?

Да. В момента имаме мнозинство на прокремълска партия в парламента.

Мисля, че задължението на индивида днес е да се съпротивлява на завладяването и поробването на ума ни от технологията, за която всички сме се подписали, без никому да са обяснили условията на договора. Да се съпротивляваме на навлизането на технологиите в индивидуалността ни. Това важно нещо може да включва и прозата, както и създаването на пространство за тишина. От тях идва истинската индивидуалност. Когато чуеш този шепот, тихия шепот на Аза, автентичността става неизбежна. Автентичният Аз е мощна сила. Ще се съпротивлява на онова, което пречи на свободата му да съществува.

Ефективен отговор. И нужен.

Ние бяхме неутрализирани от айфона. Без значение дали става въпрос да се съпротивляваш политически, или да се ангажираш философски с проблема на смисъла, или просто да присъстваш в живота си, ние бяхме завладени и неутрализирани от технологията около нас. Това прави автокрацията по-лесна, защото корумпира реалността. Всичко, което имаме вътре, е този много тих и чист сигнал на висшия Аз. Не говоря мистически, говоря психологически – това е онзи Аз, който стига до проблема на смисъла, на това как да живееш и кой да бъдеш в света. Не всичко е политическо. Когато Робинзон Крузо отива на пустия остров, среща аспект на Аза извън политиката, извън икономиката, директно конфронтира смисъла си в космоса. Този аспект на ума го има у всички нас, но модерният живот го е отчуждил от нас. Вече нямаме структурите на смисъла от религията. Какви структури на смисъла имаме? Екзистенциалистите владееха този разговор през ХХ век. Но къде е сега въпросният диалог? Не го чувам. Трябва да започнем оттам и да се ориентираме автентично, преди да се захванем със света.

Писателите често говорят за отчаянието като творческа сила, но Вашето творчество носи едно упорито чувство за човешко достойнство. Какво поддържа собственото Ви усещане за надежда? Когато пишете за мрачни исторически възможности, какво лично Ви помага?

Тук се стига до ядрото на това какво представлявамe. В центъра на човешкото същество има гордиев възел, вътре в мен и във Вас има вселена от чувства, вселена от възможности и едно дълбоко усещане за страдание – винаги, защото то е неизбежно, то е състоянието ни. Имаме безкрайно въображение в себе си, но краен живот. Свeтът е без смисъл, ако живееш извън религиозна структура и трябва сам да го създаваш. Чувствам какво е да бъда себе си, и ме е грижа. Бих искал достойнство, справедливост за семейството си, общността ми; искам свобода. В прозата изследвам напрежението на обективната сила, която не я е грижа. Затова има централен хуманизъм в писането ми, наред с празнотата, защото трябва да празнуваме човечността. „Трябва да признаем достойнството на човешкия дух“ – фразата е на Томас Ман. Ако си жив като човешко същество, имаш човешки дух. Това не е религиозна идея, това е усещането да си жив, да съзнаваш, че си човек в този свят. Длъжни сме да признаваме красотата на това. Ето защо не съм политически писател. Може писането ми да има политически измерения, но проектът ми е много по-обширен – в ядрото си е метафизика. Проектът на модерността е бил да се създаде индивидуалността. Вече я имаме. Какво ще правим с нея?

Ще я заличим?

Заличаваме я, пропиляваме я в разсейване и скролване на безкрайния абсурд по екраните. Заменихме старите символи, които ни даваха усещане за света, с шибаното скролване на колективното несъзнавано от боклуци на екрана. Безсмислено е. Ако не се опитаме да разрешим тези проблеми сега, новата теокрация ни чака от другата страна. Вече може да я чуете. Трябва отново да водим разговор за смисъла като общество.

Този разговор трябва да се води лице в лице. Това е истинският разговор, колкото и да е трудно да се състои в момента. Прав сте. Когато гледате настоящия момент, тревогата за климата, политическата тревога, крехките демокрации, войните, има ли конкретни произведения на изкуството, които Ви се струват значими днес? И обратно, към кои се обръщате, когато имате нужда от напомняне за издръжливостта и възможността за човешко обновление?

Мисля, че проблемът ни като общество е, че сме свели изкуството до забавление, а забавлението – до разсейване. Трябва отново да създадем пространство за сериозното изкуство, което задава въпроси и ни кара да мислим кои сме в света. Това е индивидуално нещо – да си оставиш телефона, да прочетеш книга. Изглежда трудно, но след стотина страници вече не е. Да възстановиш мускула, който се справя със сложността на литературата. Да изоставиш филмите на Marvel, които свеждат света до манихейско черно-бяло, и да прегърнеш сложността на изкуството, което казва, че животът е безкрайно велик. Като читател се връщам към текстове с максимална сложност, мащаб и визия. Обичам „Докато лежах и умирах“ на Фокнър, там е човешкото състояние в цялата му цялост. Имаме смърт, буря, хаос, къща на хълм. Архетипна яснота и какофония от гласове, в която никой не слуша никого. Всеки е индивид, заключен в собствената си вселена. Целият спектър от болка, глупост, страдание, алчност – всичко е там, в тази проста история. Устойчивостта идва от разпознаването на това какво сме – не от фалшива надежда, че всичко ще е наред, а от истината за живота. Инфантилизирахме реалността си и я анестезирахме. Скролваш и получаваш позитивни послания за самопомощ, които траят три секунди. Как ще изградиш живот от това? Джеймс Болдуин казва, че човешките същества са способни да носят голямо бреме, когато срещнат реалността. Оттам идва устойчивостта – от разпознаването на истината за живота. Затова чета проза. Затова сме тук – за да погледнем реалността в очите.

И да не се страхуваме.

Да.

Последен въпрос. Много бърз. Любим визуален артист, любим филм, любима песен?

Обичам толкова много неща. Колекционирам джаз плочи, слушам много джаз. Колекционирам филми.

Майлс Дейвис или Колтрейн?

Колтрейн. От съвременното кино обичам Ханеке; „Бялата лента“ е шедьовърът му, гледал съм го много пъти. Обичам Одзу, „Токийска история“ – извънредно хуманен филм. Харесвам Мизогучи. Слушам и прогметъл, обичам Mastodon, но слушам предимно джаз.

Кой е последният албум, който слушахте?

Magnificent на Бари Харис. Беше шокиращо добър. На летището го изслушах. Страхотен е, от 1970-та, със силно влияние от учителите му Бъд Пауъл и Монк. Съзнателно остава в тази линия в период, когато всички вече са отишли другаде. Нещо подобно правя и аз с писането си.