Кирил Златков между крехкостта на рисунката и овладяната форма

Поводът за разговора е изложбата „Кирил Златков. Рисунки“ в СБХ на „Шипка“ 6, в която за първи път се показват непознати досега рисунки на художника. Изложбата, създадена от кураторския тандем Свобода Цекова и Антон Стайков (студио формат.бг), обхваща впечатляващо разнообразие от техники и материали, а единственият превод на образите е музиката, избрана и предоставена специално за събитието от норвежкия тромпетист и композитор Нилс Петер Молвер. По време на срещата ни Кирил говори за рисуването като узнаване, процес, при който конкретни лица, спомени и впечатления изплуват на листа, без художникът да ги е търсил съзнателно. Той разсъждава и за бездарието на съвременната реалност, за защитата на буквата като антропологична кауза и за възпитанието чрез личен пример. Изложбата може да бъде видяна до 28 май с произведения и на допълнителни места в София – в Софийския университет, книжарница „Махала“, „Център 24“ и „Дюкян Меломан“.

Георги Господинов пише, че Вашите картини имат „тихо и деликатно излъчване и спотаени истории“. Възможно ли е днес именно тихото изкуство да се окаже най-радикално, защото отказва да крещи, да продава себе си и да се превръща в шум?

Не само е възможно, а силно се надявам да е така. Това е най-шумното време от всички до момента. Всеки личен глас се появява паралелно със задължението да се изяви и шумът идва от само себе си. Дори понякога наистина ни пречи да чуем нещо стойностно. Тишината е избор, но не може да е самоцелна, трябва да е част от материята. А това се овладява с възрастта, с последователни, често ежедневни усилия. В един момент тишината започва да се прокрадва като част от естественото излъчване на работите.

В много от рисунките човешкото лице е едновременно маска, рана и пейзаж. Какво може да разкаже едно лице, което думите вече не успяват да изрекат?

Всичко може да внуши човешкото лице. Не непременно с портрет, който търси конкретна прилика, но със сигурност с богатството на излъчването си. Особено напоследък то ми се струва ключов материал, който до голяма степен е като музиката, защото не се нуждае от преводи, не се нуждае от обяснения и има силата да приковава и да отваря по-дълбоки пространства.

В текстовете за изложбата се говори за „изкуство без обяснения“. Живеем обаче във време, което непрекъснато настоява всичко да бъде обяснено и позиционирано. Може ли мълчанието на една рисунка да бъде форма на съпротива?

В моите рисунки мълчанието вероятно се е получило от само себе си. Рисунката е най-непосредственото общуване на художника с всичко около него. Когато е вглъбен и изолиран от средата, той е потопен в тишина, но тя не е формална. В главата му бушува, напира нещо, което трябва да добие форма. Тишината е обертон, елемент от амалгамата на всичко, което представлява едно произведение. А хубавото на рисунката е, че не е затворена, всяка може да даде начало на нещо следващо, на по-голям формат, на произведение с друга техника. Тя маркира нещо съществено.

Тоест във всяка рисунка по презумпция има нещо обнадеждаващо?

Точно така. Може да изглежда завършена, но маркира етап. Дори изложена в рамка и фиксирана, тя е нещо много повече от физическото си присъствие.

Работите Ви носят усещане за вътрешна тревога, но и за деликатност към човека. Как се рисува човешкото, без да се изпадне нито в цинизъм, нито в сантименталност?

Циничното ме изкушава, по-точно казано красноречивото и оригиналното, защото имам опит в изкуството на плаката, където сарказмът е добре дошъл. Но в тези рисунки съм се старал да не мисля. Няма формулиран замисъл, това е пренасяне на образи, които изплуват в съзнанието. Рисуването е точно това.

Нещо дълбинно, интуитивно?

Да. В работите няма хумор, няма цинизъм. Те отнякъде са се появили, но не знам откъде. Имат най-различни влияния, често съвсем конкретни лица, които остават из мозъка. Седнеш да рисуваш – и си кажеш впоследствие, че това прилича на дадена актриса, че тук има черти на едно момиче, че това прилича на спомените ми за един приятел. Но докато съм рисувал, не съм си мислил за него...

Рисуването като узнаване?

Да. Това е красотата на материята. Върху чертите се отразяват неща, които са направили впечатление на художника, а той си дава сметка едва когато завърши рисунката. Или доста време след това. Понякога дори животни, които рисувам, приличат на хора. А ако седнеш да засилиш някоя прилика нарочно, най-често не се получава. Както казва Пикасо, „аз не рисувам жена, аз рисувам картина“.

Ако трябваше да нарисувате духа на 2026-та само с един образ, как би изглеждал той?

Това е задача за плакатист, какъвто безспорно бях, но такова обобщение ми е трудно дори за осмисляне. Предпочитам някой куратор да отговори с работи на съвременни художници. Цялото Венецианско биенале като сбор от образи вероятно е нещо такова.

Работил сте върху корици на книги на Марин Бодаков, Хармс, Бруно Шулц, Кржижановски – все автори, при които реалността винаги е тревожна и сънувана. Имате ли чувството, че самата реалност днес прилича на литература от ХХ век, която някога сме смятали за алегория?

Да. Но литературните произведения са нещо сериозно, а образът на реалността днес, за да е адекватен, трябва да бъде нещо несериозно, неталантливо, грубо, нелепо, бездарно даже. Ако възложите на човек, който владее изкуството си, да пресъздаде реалността, той ще поеме по пътя на изкуството и ще сбърка. Изкуството е осмисляне, не констатация, трябва дистанция. А реалността е все по-нелепа и все по-тъжна. Бяхме достатъчно красиво оглупели през последните десетилетия, а през последните пет-шест години абсурдът се намести на мястото на разума. Но изкуството има нужда от пауза, ако ще произведе трайни стойности. Виждам художници и музиканти да реагират на всичко, но не съм сигурен, че това е най-полезното за хората.

Вие мислите едновременно за образа, буквата и шрифта. Какво се случва с човешкото внимание в епоха, в която и образите, и думите се консумират с такава скорост?

По-важна за мен е не скалата бързо–бавно, а внимателно–невнимателно. Сега сме затънали в невнимателното, в повърхностното. Но не искам да слагам етикет на това – наши близки, а и самите ние сме част от същата тенденция.

В изложбата музиката на Нилс Петер Молвер е своеобразен превод на рисунките. Какво може музиката да отключи в образа, което рисунката не може да понесе сама?

Молвер има излъчване, което винаги ми е било близко – хладен, не особено комуникативен, но пропит с вътрешна топлина от емоции и чувства. Звукът му е много богат и ангажира вниманието. Помага и за потапянето в една благородна атмосфера, което в залите понякога е трудно да бъде усетено. Най-добре е в тишина, но понякога тишината резонира твърде силно и затова музиката настройва, опъва струни, подобни на моите визуални структури.

Вие сте и родител. Какво е да отглеждаш дете във време на постоянна тревожност, войни и климатична несигурност? На какво най-много Ви се иска да научите едно дете?

Най-устойчивите неща, които децата запомнят, не са онези, които успяваме вербално да формулираме. Възпитаваме с личен пример, с поведение, с вкус, с нещата, които четем и слушаме, с местата, които посещаваме, с времето и вниманието, което отделяме за музеи и църкви, за разходки в природата. В това виждам единствената надежда за някакви хармонични същества, които да дойдат след нас.

Има ли етична отговорност в самия акт на рисуване; важно ли е не само какво изобразяваш, а и как гледаш към света, към другия човек?

Със сигурност, но това е базова предпоставка за каквото и да е изкуство. Материята на произведението трябва да е убедителна, а това се учи и овладява. Не е достатъчен наивен флирт с изкуството. Без сериозно владеене на формата произведението не може да бъде убедително. Във всяко изкуство е така.

Част от рисунките изглеждат, сякаш са намерени в междинен свят, между съня и документа, между личното и общочовешкото. Интересува ли Ви рисунката като свидетелство?

Рисунката би могла да е като щракване на снимка или хайку, но за мен е малко по-бавна и по-устойчива. Много ми харесва как го определихте – „междинен свят“. Определено е така. Тя притежава една крехкост, която при по-сериозни техники и по-дълго работене понякога се губи. Старал съм се да не бягам от тази крехкост.

Все едно, ако се дръпне една нишка от рисунката, всичките линии ще се разпилеят.

Всяка линия си има роля, която не се поддава на конкретно описание, но е част от ансамбъл. Един да сгреши – и веднага се чува.

Кои са любимите Ви рисувачи?

Пикасо, най-необятният рисувач, рисувал постоянно и по много. Всичките, които харесвам, са рисували така, художникът трябва да рисува постоянно. И Кете Колвиц ми е особено любима. Нейните неща са пример за единство между крехкостта на рисунката и овладяната форма. Това единство е първата крачка, която привлича вниманието на зрителя. След нея той може да бъде убеден във всичко друго, което иска да каже художникът.

Вие сте свързан с каузата за българската кирилица. Какво означава за Вас защитата на буквата, културна кауза ли е, или вече и антропологична?

Определено и антропологична. Отдалечаваме се от буквата с всеки изминал ден. Пишем все по-малко и все по-малко разбираме смисъла на красивия знак, нуждата от него. Влиянието на писмеността върху духа на човека е от най-сложните неща, затова тя е много консервативна област, но и много сложна. Старая се това знание да не стане жертва на ентропията. Всяка добре направена буква е стъпка в тази посока на устояване.

Има ли нещо, което сте искали да нарисувате, но поради една или друга причина никога не сте?

Има много такива неща. Трудно рисувам архитектура, а понякога много ми се иска. Това е черта на специфичния талант. Но човек не знае, може в следващия момент да се появи и нещо такова на листа.