На второ четене: „Мрак по пладне“

„Мрак по пладне“ от Артур Кьостлер

превод от английски Алфред Криспин, София: изд. „Нике“, 2025

Романът е част от онези произведения, които демонтират самата възможност за история като последователен разказ. Той е едновременно политически роман, психологически трактат и нещо като философска аутопсия на ХХ век, извършена отвътре, с инструментите на самата идеология, която умира на масата.

Повечето романи за тоталитаризма разчитат на ужаса като движеща сила, на сцените на насилие и на документалния шок. Кьостлер избира друг път. Той кара читателя да мисли заедно с палача, което е много по-страшно, защото в определен момент логиката на палача започва да изглежда убедителна.

Още в първите страници се усеща една от ключовите черни иронии на текста. Тоталитаризмът функционира като прекалено добре подреден свят.

Разгръща се логическа система, стигнала до крайността си. Ужасът идва от самата завършеност на мисленето. Килията е чиста. Разпитите следват ритъма си. Дори екзекуцията е навреме. В света на романа насилието притежава формата на бюрократичен документ, който е подпечатан, заверен и архивиран. Точно тази тъй наречена нормалност прави нещата толкова непоносими. Злото тук има перфектна граматика.

Централният персонаж Рубашов е продукт на собствената си вяра. Неговият вътрешен разпад произтича от вътрешна логика много повече, отколкото от натиска на разпитите. Той приема вината си, защото е виновен в метафизичен смисъл. Поставил е абстрактното човечество над конкретния човек. Това е може би най-радикалната тема на романа. Разривът между идеята и тялото, между историята (с главно И) и човешкия живот като такъв. Рубашов е мислил, че може да реши уравнението на справедливостта с алгебрични средства и да изчисли по-малкото зло и да остойности страданието. В крайна сметка самият той се оказва в графата на допустимите загуби.

Тук заслужава внимание самият механизъм на „граматическата абстракция“ – термин, който Кьостлер въвежда чрез Рубашов. Азът като субект, като неделимо ядро, човекът като такъв, е фикция, която системата отказва да признае. Революцията говори в първо лице множествено число. Единственото число е ерес. Рубашов, затворен в килията, започва да усеща отново пулсирането на този забранен Аз като фантомна болка в ампутиран крайник. Връщането на субективността е последната форма на съпротива, макар закъсняла и безсилна.

В тази точка Кьостлер влиза в диалог с голямата традиция на европейската литературна мисъл. Ако при Достоевски вината е винаги лична и неотменима, вградена в самото тяло на човека, в неговата плът и молитва, то при Кьостлер тя е разтворена в колективното. При Кафка абсурдът идва от непрозрачността на властта, а тук извира от нейната прекомерна прозрачност. Всичко е логично, обяснимо и затова е и непоносимо. Това е анти-Кафка. Убива прекалено добре разбраният закон. Тук обвиняемият познава съдиите лично, пил е с тях, воювали са рамо до рамо.

Достоевски предлага на героите си изход през страданието или през вярата. Рубашов получава куршум в тила и никакъв метафизичен хоризонт отвъд него. Кьостлер пише в свят, от който Бог вече е евакуиран и на неговото място стои Партията. Божествено взискателна, абсолютна и без никакво обещание за спасение. Единственото трансцендентно, което остава, е „океанското усещане“, онова неясно, почти физиологично чувство за връзка с нещо по-голямо от себе си, което Рубашов изпитва в моменти на самота.

Паралелът с „1984“ на Джордж Оруел е почти неизбежен. При Оруел властта действа отвън и е брутална. Тя смазва, наблюдава и изтрива. При Кьостлер тя е интериоризирана и вградена в самия начин на мислене. Рубашов е съавтор на системата. Това прави трагедията му по-близка до античната. Той пада, защото е бил прекалено последователен в собствената си вяра. Оруел показва какво прави властта с тялото. Кьостлер показва какво се случва, когато умът доброволно ѝ се подчинява.

Има и друга, по-рядко коментирана разлика. Оруел описва система, в която лъжата е очевидна за всички. При Кьостлер системата функционира по-коварно, защото самата тя вярва в собствените си тези. Глеткин, вторият разпитващ, е искрено убеден в правотата на своите методи. Той представлява ново поколение хора, които никога не са познавали друга реалност и за които революцията е административен процес.

Пълното отсъствие на ирония е може би най-страшната форма на тоталитарно съзнание.

Един от най-смущаващите мотиви в романа е доброволното самопризнание. Това е философски парадокс. Човек се съгласява да бъде виновен, за да запази истинността на системата, в която е вярвал. В самопризнанието на Рубашов има нещо мъченическо, но обърнато наопаки. Рубашов умира, за да свидетелства за лъжата, в която е вярвал като в истина.

Тук си заслужава да се спрем и на Иванов, първия разпитващ, стария другар на Рубашов. Иванов е интелектуалният конформист, който е запазил достатъчно ирония, за да знае какво прави, и достатъчно цинизъм, за да продължи да го прави. Той е по-близък до Рубашов, отколкото и двамата биха искали да признаят, и точно затова системата го отстранява. В тоталитарния свят иронията е по-опасна от несъгласието. Ако не си съгласен, ще те смажат, но иронията е заразна и разяжда отвътре.

Ако направим крачка към съвременността, неудобството става по-голямо. Защото светът на романа се е трансформирал и не е изчезнал. Днес живеем в епоха, в която идеологиите са по-малко монолитни, но механизмите на самооправдание са също толкова ефективни. Днес липсва нужда от централен „Първи“, защото алгоритмите, социалните мрежи, икономиката и медийните екосистеми вършат сходна работа – по-меко, по-разсеяно и уж по-демократично.

Тоталитарната логика при Кьостлер е имала поне тежестта на трагедията и мащабът на жертвата е бил съизмерим с мащаба на вярата. Съвременният еквивалент има по-скоро текстурата на мека зависимост. Човек се отказва от малки порции автономия ежедневно и незабележимо. В замяна получава удобство, принадлежност и ценностна ориентация. Никой не те води на разпит, не е нужно, нужното се чува и чете. Алгоритъмът знае какво искаш, преди ти самият да го знаеш. Романът днес може да се мисли и като предупреждение за начина, по който се формира съгласието. За пътя до онази точка, в която доброволното престава да бъде наистина доброволно.

В днешна България паралелът е особено деликатен. Ние живеем сред остатъчни структури на мислене. Подозрителността, склонността към конспиративни обяснения, недоверието към институциите, вярата в месии (списъкът може да се допълва) – всичко това е като слаб радиационен фон от един отминал и неприключил съвсем свят. Рубашов е интелектуалец, който твърде дълго е оправдавал компромисите си с по-голямата цел. В българския контекст тази фигура е архетипна. Такива са както участниците в изграждането на социалистическата държава, така и съвременните уж реалполитици, които обясняват всеки компромис с прагматизъм.

Ако при Кьостлер героите умират за идеята, днес по-често биха я разменили за нещо с по-широко валутно обращение. Ако тоталитаризмът е бил трагедия, посттоталитарното общество понякога прилича на фарс с елементи на черен хумор, който ти засяда в гърлото. Вацлав Хавел е описал точно тази трансформация. „Животът в лъжа“ е ежедневие, от което е изтекъл целият драматичен заряд и е останала само инерцията. Кьостлер описва света, в който хората умират за абсурда. Хавел разказва за света, в който хората живеят с него, без дори да го забелязват. Днес сме някъде по средата.

Стилът на Кьостлер е сух, аскетичен, лишен от излишна литературна тлъстина и това усилва усещането за безизходица. Отсъства всякакъв лиризъм и опит за утеха. Прозата е оголена до кост. Всяка дума е под подозрение и може би точно в това се съдържа скритата тема на романа.

В тоталитарния свят самият език е развален и заразен.

В крайна сметка това е роман за опасността от всяка идея, която претендира за абсолютна валидност. Най-страшното е, че системата в някакъв перверзен, абсурден и изкривен смисъл може да убеди всеки в правотата си. Точно там, в тази пукнатина между правота и човечност, се ражда истинският мрак по пладне. И този мрак има една особена характеристика. Той е невидим за онези, които стоят в самия му център. Те мислят, че виждат ясно. Те вярват фанатично, че светлината е силна и логиката е безупречна. Мракът по пладне е слепота от яркост.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.