През първата седмица след изборите няма как новинарският поток да не бъде подчинен на резултатите от вота и на първоначалните оценки и анализи, провокирани от тях. Очевидно е, че след 19 април 2026 г. политическата сцена в България ще бъде различна и доминирана от нов ключов играч. Би трябвало да напиша, че това е новата партия „Прогресивна България“, но понеже тя бе учредена буквално два дни преди изборите, по-честно ще е да уточним, че победител е бившият президент Румен Радев. Той спечели невиждано отдавна мнозинство, привидяло лично в него това, което му се искаше да види. Тези 44,6% от хората, дали вота си за него, тепърва ще валидират предположенията и надеждите си за идеите и личностите, които ще задават дневния ред на държавата през следващите четири години.
Какво обаче извън предположенията и надеждите е сигурно?
ГЕРБ не просто загубиха изборите, а без малко щяха да останат трета политическа сила в новия парламент. „Възраждане“ едва се закрепиха над 4-процентовата бариера. Жалко! Щяха да липсват на малцина.
На никого няма да липсват със сигурност ИТН, които заслужено безславно приключиха завинаги авантюрите си в политиката. В новия парламент няма да присъстват и БСП, а ДПС (на Делян Пеевски) се сви до малко над 7% подкрепа.
Единствената политическа формация от предишното Народно събрание, която увеличава електоралната си тежест, е коалицията „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ (ПП–ДБ), въпреки атаките на всички срещу тях, преливането на гласове към победителя и собствените им грешки и пропуски, които поне част от лидерите им изглежда да осъзнават.
Юмрукът на Радев след тези избори обаче вече не е символ на бунт, а инструмент на властта, напомня Емилия Милчева в политическия обзор на първата следизборна седмица. Защото абсолютното мнозинство предполага олигархичният модел да бъде „размазан“, както си го представят гласувалите за „Прогресивна България“. И както им беше обещано. Макар те да предоставиха доверието си, без много да се интересуват точно как и от кого ще бъде свършено това. Тези и други въпроси стоят зад заглавието „Радев, ще удряш ли с юмрука?“.
Емилия Милчева
„Видях роботи!“ – възкликва Дарина Сарелска в новия си анализ за „Тоест“, тема на който този път е медийното отразяване на изборния ден и нощта след него. И според нея това възклицание, за жалост, почти напълно изчерпва темата. Защото големите телевизии ползваха хуманоидни роботи и холограми само като екзотичен фон на скучни и остарели журналистически клишета, а в студиата продължиха да дефилират „говорещи глави“ с опорни точки от миналото десетилетие. Текстът търси отговори на въпроса защо при наличието на нови технологии, чиято сила е в бързата проверка на факти, анализа на данни и изобразяването им, водещите телевизии избраха патриотарския кич, преразказ на публикации от социалните мрежи и „пликове с прогнози“ пред модерната журналистика.
Дарина Сарелска
С новия си коментар за „Тоест“ Светла Енчева предлага да погледнем на случилото се в неделя под малко по-различен ъгъл. А именно дали пък фиксацията върху определени (макар и наболели) теми, като антикорупция и съдебна реформа, и твърде абстрактното им обговаряне не доведоха до тази неочаквана концентрация на власт. Особено на фона на демократичната ни култура в момента, тази концентрация е с потенциал да произведе далеч по-страшни чудовища от тези, от които се опитваме да се отървем.
Светла Енчева
И понеже преди, след и по време на избори (да не кажа непрекъснато) у нас циркулира темата как някаква друга избирателна система, видите ли, щяла да произведе по-справедлив резултат, сега е моментът да се замислим какъв парламент щеше да ни очаква след няколко дни, ако се бяхме подхлъзнали по идеята за мажоритарна система. Александър Драганов обаче призовава да не я демонизираме прекалено и разбира се, има валидни аргументи за това. Ще ги прочетете в статията му „Избори и избирателни системи. Между черните дупки и реалността“.
Александър Драганов
И стига толкова политика...
Повече от половин век след като последният екипаж от програмата „Аполо“ напусна Луната, човешкото присъствие около нашия естествен спътник отново предизвиква внимание. В новия си обзор научни новини за „Тоест“ Михаил Ангелов прави дисекция на мисията Artemis II – събитие, което не предизвика голяма медийна експлозия, но подложи на изпитание актуалната технологична готовност на човечеството за космически мисии. Статията представя и чисто човешките (и понякога комични) предизвикателства на живота в Космоса – от запушената „космическа тоалетна“ до вълнуващото наблюдение на слънчево затъмнение отвъд земната атмосфера.
Михаил Ангелов
„Втората цедка“ на класацията на авторите на „Игромислие“ разпали важен и не неочакван дебат: защо все още се страхуваме да превеждаме игрите на български? Тръгвайки от спора дали Baldur’s Gate трябва да е „Портата на Балдур“, или просто топоним, Миглена Николчина, Еньо Стоянов и останалите атакуват „езиковия мързел“ и липсата на институционална подкрепа за гейм индустрията у нас. Публикацията прави паралел с полския успех на „Вещерът“, започнал именно от силна локализация, и задава неудобния въпрос: защо българските програмисти и държавата ни продължават да се държат така, сякаш езикът няма значение за дигиталните светове?
Авторите напомнят, че дори когато играем сами вкъщи, видеоигрите са социално преживяване, което чака да бъде разказано. А гейм субкултурата трябва да е част от националния ни културен контекст – тема, която антрополозите подминават, но тя дооформя представите на цели поколения за изкуство и общност.
Миглена Николчина
Тази седмица може да прочетем и втората част на необичайната „кулинарна география“ на отвъдното в рубриката „Ориент кафе“. След като в първата част Атанас Шиников ни запозна с общите представи за задгробния живот в исляма, сега ни потапя в детайлните и често стряскащи описания на това какво всъщност има на „трапезата“ в Рая и Ада. От реките с вино, което не замайва главата, или мед, до гнойната вода, запазена за грешниците, текстът изследва как ислямската традиция използва сетивните усещания, за да очертае границите на морала. Ще оставя на читателя да прецени дали Атанас е написал екзотичен разказ, или по-скоро метафорично размишление по темата как въображението за „там“ винаги казва нещо важно за живота „тук“.
Атанас Шиников
Новото „Стихотворение на месеца“ от японската поетеса Чика Сагауа се нарича „Сутрешен хляб“ и е сюрреалистичен сън отвъд ръба на едно уж банално измъкване през прозореца... Или може би е взиране в абсурда на ежедневието, прочетено като разбъркан кинокадър, търсещ смисъла на собственото ни смирение. Не съм сигурен.
Тоест
Сигурен съм обаче, че няма никакъв шанс да откриете такива текстове другаде. А екипът на „Тоест“ разчита на вашите дарения, за да продължи да съществува, затова не забавяйте и не забравяйте финансовата си подкрепа.
Приятно четене!
И не заспивайте! Оставете сетивата си обострени.