В навечерието на един от най-хубавите български празници – 24 май, Деня на българската просвета и култура – разговорът ни със Зорница Христова естествено тръгна от литературата, но много бързо стигна до паметта, езика, детството, общественото доверие и въпроса какво всъщност остава след думите. Коментирахме, че формалното празнично говорене за езика понякога рискува да се превърне в ритуал без съдържание, а в същото време именно словото някога е било истинско „оръжие“, променяло общества и съдби.
Говорихме за книгите и четенето като възможност за бавно размишление в свят на непрекъснат шум, за липсващата критика, за маркетинга, който често подменя разговора за литература, за нуждата някой все пак да пази пространствата за смисъл...
Зорница разказа и за рубриката си „По буквите“, в която книгите не стоят една до друга като заглавия в каталог, а разговарят помежду си – през паметта, през настоящето, през личния опит на читателя. За Зорница литературата не е самотен предмет, а жива среда, в която различни светове непрекъснато си общуват.
Особено място в разговора ни зае детската литература като едно от най-трудните и най-важни изкуства. Говорихме за свободата през играта, за правото на детето да чува сложни думи, да се страхува, да си въобразява, да мисли различно. И за онези книги, които остават като емоционална памет за цял живот.
Накрая стигнахме и до езика като удоволствие, а не като назидание, и до онова усещане, че думите имат значение не когато ги пазим под стъклен похлупак, а когато успяват да провокират размисли и да създават близост и доверие.
Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:
Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:
На живо зададох на Зорница въпроси от публиката, но нямаше как да обхванем всички. Затова я помолих да отговори тук на още един ваш въпрос:
Как намирате баланса между комерсиалния успех на едно издателство и поддържането на безкомпромисен литературен стандарт?
Ха-ха-ха, този въпрос е много мило зададен! Можеше да бъде: „Кое е по-лошо: да правите книги, от които Ви е срам, или да правите книги, които не се продават?“ Така зададен, въпросът е лесен. Но все пак искам и да се продават, разбира се – продажбите ти показват, че книгата е била нужна.
Така и си задавам въпроса: От какви книги има нужда? И защо? Много от нашите научнопопулярни книги – „Витоша“, книгите от поредицата „Философски закуски“, „Книга за смъртта“, „Един ден в музея“, „Бедността. Пътеводител за деца“, „Сладоледена реторика“ – са издадени по тази причина. Смятам, че има нужда от тях. Това са и тиражите, които свършват първи.
Други излизат просто защото страшно много ми харесват, без дълбок пазарен замисъл. Не може всичко да е по схема. Нали литературата трябва да изненадва, да доставя удоволствие, да „отваря приказка“ с разни части от теб, които иначе не са особено разговорливи. Понякога сред тези книги, издадени „защото така“, дадено заглавие се разграбва за миг.
Не е ли по-сладко хубавата книга сама да си пробие път, отколкото да правиш книги според проправените вече пътеки? За мен поне е. „Когато искам да мълча“ е бестселър не само у нас, но и в Италия. А смятах, че я правим за двайсетина наши приятели…
Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:
Книгата е най-добрият офлайн режим за ума.
Зорница Христова е писателка, преводачка, редакторка и издателка. Тя е съоснователка на „Точица“ – издателство, специализирано в съвременни детски книги с висок литературен и визуален стандарт. Авторка е на книги за деца и възрастни. Работи активно и като преводачка от английски език. Сред преведените от нея автори са Джулиан Барнс, Джон Ървинг, Тони Джуд, Джумпа Лахири, Джеръм К. Джеръм, Том Улф, Йосиф Бродски и много други. В текстовете и публичните си изяви често защитава ролята на преводача като съавтор и литературен посредник.
Зорница Христова е и дългогодишна литературна журналистка и есеистка. В „Тоест“ води рубриката „По буквите“ – пренесената от Марин Бодаков легендарна колонка „Ходене по буквите“ във вестник „Култура“, която по-късно Зорница продължи в негова памет. В своите текстове тя съчетава литературна критика, културен анализ и личен есеистичен подход, като особено внимание отделя на паметта, превода, детската литература и връзката между книгите и обществената среда.
Така протече десетият епизод на „Тоест разговаряме“, който беше и последният в рамките на инициативата, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и проекта Media Resilience на Европейския съюз. Искрено се надяваме, че тези разговори са ви били интересни и полезни. Ако искате да ги продължим, подкрепете ни!
В десетте епизода на „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещахме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ги видяхте и чухте в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имахте и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата беше Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.
„Тоест разговаряме“ е поредица от 10 епизода, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.