Защо е важно да умеем да създаваме разкази – за времето, в което живеем, за времето преди нас? Определено не за да манипулираме настоящето и бъдещето според тесните си интереси, вкарани в спарения коридор на днешното.
Само през превъплъщението си в разказ миналото и настоящето придобиват смисъл, надхвърлящ телата ни и тяхната краткотрайност. Само чрез разказването е възможно колективните ни травми и провали, но също така топовните залпове на националното ни самочувствие и честолюбие да минат през иглените уши на критическото мислене. Защото именно малките ни индивидуални и общностни разкази са онзи надежден филтър, който пречиства от спекулации големия исторически разказ.
Прекарах първите две седмици от май в Белград, където войната на разказите е особено свирепа. Такава е вече повече от четвърт век. „Военните действия“ не стихват – особено на фронта на споделените публични пространства. В единия край на „Кнеза Михайлова“ виждаме шовинистични графити от типа на „Кад се воjска на Косово врати“; в средата на същата улица, по стените на Философския факултет, четем чудните креативни призиви, лозунги или просто набързо драснати мисли на протестиращите студенти и техните преподаватели.
Само на петнайсетина минути пеш оттам попадаме в наскоро открития, великолепно замислен и осъществен музей на 90-те (дали някога ще имаме такъв?). Из лабиринта от малки зали, със смайваща сдържаност, дълбочина, категоричност и с цялата тежест на отговорността да си страна, извършила геноцид, е разказана историята на сръбския Преход и на кръвопролитните войни, водени на територията на някогашната федерация.
© Личен архив
Недалеч оттам има и още един нов музей, поместен в Двореца на науката, където покрай остъклените кабинети и лаборатории са разположени експозиционни пространства. В тях и децата, и възрастните научават за историческия принос на сръбските учени, включително и в развитието на новите технологии. Интеракциите с различни типове роботи, зад които прозират разнообразни постижения и посоки на приложение; достъпът до ретро компютри и компютърни игри; демонстрационните занимания с изкуствен интелект; кабината с добавена реалност; възможността най-малките посетители да произведат торнадо, земетресение, да прекарат време в планетариума и пр. отново са съпроводени с бистър и неагресивен разказ, над който е очевидно, че някой доста е мислил и се е трудил.
Тези разкази са възможни в страна, която не е членка на Европейския съюз, и това все повече ѝ личи; страна, където корупцията и прането на пари надхвърлят токсичните нива, с които сме свикнали у нас, а човешките и гражданските права биват потъпквани с лекота.
Джорджа Спадони
Ще дам само два фрапантни примера: разрушаването на емблематичния Савски мост и посреднощното събаряне на части от стария крайбрежен квартал, т.нар. „Савамала“, през 2016 г. (въпреки продължителните протести на граждани, архитекти и урбанисти) с цел създаване на стерилния „Белград на вода“, в който арабски инвеститори и в момента продължават да вдигат небостъргачи и да скриват гледката и достъпа до реката. Събарянето е извършено от мъже с маски – насилствено и без предупреждение за обитателите на сградите. Правителството отрича да има общо с варварския акт. Никой не му вярва.
Но какви стави, мускули и кръвоносна система ще да има това общество, за да продължава да преобръща гнева и съпротивата си в разказ? И той да е убедителен, завладяващ, честен, устояващ на времето. Колко още може да продължава това?
© Личен архив
И оттук – следващите въпроси. Защо у нас важните за културната и националната ни идентичност наративи са труднодостъпни за препрочит и подчинени на тежки социалистически и националистически инерции? Дори когато желанието и волята за свободен от идеологизации поглед е налице... Защо не умеем да разказваме спокойно и зряло за кирилицата, за Руско-турската освободителна война, за военните ни победи, за Деветосептемврийския преврат и последвалите разделни времена, за наследството на соца, за малцинствата и за т.нар. Възродителен процес, за тукашния Преход, за Македония, за мутрите, за чалгата, за кича по улиците... Защо образованието и възпитанието на децата ни е покачено на криви патриотични кокили, а празниците ни едва се преглъщат, вгорчени от клишета и полуистини? Нямам дори сянка от отговор на тези въпроси, но знам, че с намаляването на и без това срамно малкото пари за култура (тази седмица се заговори за съкращаване на 10% от средствата, предвидени за културните институции) разказите ни ще стават все по-бедни, по-скучни и по-управляеми. А може би именно това е целта на мизерните проценти, заложени в бюджета? Да ни се затвори и без това затворената уста. Да бъде отнет може би последният шанс на поколението, което има осъзнати спомени отпреди 1989 г., да разказва себе си.
А какво междувременно „разказва“ за нас пред света новоизбраният ни премиер и доскорошен президент Румен Радев? Че може би най-важният в историята ни акт на европейска културна дипломация – създаването и възприемането на кирилицата – е всъщност „щит“ срещу глобализма?! Че евроскептицизмът е здравословна позиция на европейска страна?! Че отношението ни към агресора Русия трябва да се определя от страха ни, а не от ценностната ни система?! Повече за гората от червени флагове, които бележат първите месеци от управлението на Радев, четете в анализа на Светла Енчева „Антидемократичен чеклист“.
Светла Енчева
Емилия Милчева също посвещава седмичния си вътрешнополитически анализ на противоречията и двойните стандарти в политиката на „невидимия премиер“ Румен Радев. Цялостното му поведение очевидно е толкова смущаващо за европейските ни партньори, че посещенията му не са отбелязани в нито една от големите френски медии например.
Емилия Милчева
За това колко е важно да умеем да разказваме днешния свят с непосилните предизвикателства, пред които ни изправя, става дума и в статията на Надежда Цекулова „Как да говорим за деца с тежки заболявания. Право, етика и човечност“. Обичайно за тези деца или се мълчи, или се говори неправилно и накърняващо достойнството им. Но има и друга възможност, която Надежда ни насърчава да приемем: да мислим темата не през страданието и смъртта, а през грижата, „която помага на тежко болните деца да останат преди всичко деца – с приятелства, игра, радост, обикновени дни и важни връзки“.
Надежда Цекулова
Както обикновено, едни от най-вдъхновяващите разкази, които се появяват в „Тоест“, са научните новини на Михаил Ангелов. В новия брой темите са свръхглобални и срещу тях засега щит не е измислен и „бронебойни патрони няма открити“. Накратко – засягат целокупното човечество, което, ако вземе че се отърве от ядрена катастрофа, ще получи втори и трети шанс да се затрие – чрез вируси или чрез хвърчащи космически скали: метеорити и комети. Така да се каже, не е като да нямаме избор.
И докато избираме кога и как, нека да идва юни, а с него и лятото, но не и преди подобаващо да сме изпратили май с поредното стихотворение на месеца от своеобразната ни календарна стихосбирка. Този път то е от Белослава Димитрова, която щедро ни разкрива бруталната красота на поезията. В нейния „Кървав меридиан“ „Двама работници весело бутат мъртъвците към пещта“. Да не кажете после, че не съм ви предупредила.
Тоест
И тъй като вече изпихме горчивото месечно хапче поезия и няма връщане назад, завършваме с петнайсетия текст на Йоанна Елми от бюлетина ѝ „Гласовете на Америка“, който всъщност е разкошен разказ за „земята на свободните и дома на смелите“, направен през три исторически важни стихотворения – „Виж, гаснат светлините“ от Робинсън Джефърс (1941), „Белият дом“ от Клод Маккей (1919) и „Новият колос“ от Ема Лазарус (1883).
Йоанна Елми
Така стихотворенията в броя стават цели четири (!), а аз се чувствам „преизпълнила плана“. Особено в момент като този, в който (о, боже!) се е задала Асамблея „Знаме на мира“, мир още не се е задал и изобщо положението е „мирно, равнис, ходом марш“. Та спешно се налага някаква (поне) естетическа съпротива. И дори офанзива. Но ние знаем за кого всъщност бие камбаната, докато над София звънят камбани, нали? Така че не губете време, натиснете бутона за подкрепа, бим-бам-бум. Благодарим ви!