Казах ви

Предупреждение: тази статия ще бъде поне толкова неприятна, колкото е заглавието ѝ. Ако не искате да се дразните, сега е времето да престанете да я четете.

Не съм тук, за да ви кажа „казах ли ви“… Заклевам се – не се канех да го кажа! –

изрича Камала Харис през смях по повод последствията от победата на конкурента ѝ в президентската надпревара Доналд Тръмп. Оправдателната ѝ реакция се дължи на добре известния факт, че никой не обича да му посочват грешките в лицето с натяквания от типа на „Аз казах ли ти, че така ще стане?“. За разлика от Харис обаче, нямам кариерни амбиции и затова мога да си позволя лукса да бъда неприятна. Правя го не за удоволствие, а за да покажа, че системното замитане под килима на определени теми като маловажни има висока цена.

Къде сбърках(ме)?

Преди да премина към нещата, които съм предвидила вярно, е редно да кажа и къде съм сгрешила в прогнозите си. Сбърках там, където и социологическите агенции, а също и почти всички анализатори – не очаквах „Прогресивна България“ да спечели пълно мнозинство от първия опит. Предполагах, че ще се стигне до някаква форма на концентрация на власт, но след още поне едни избори и/или в резултат на реформа на избирателната система, улесняваща акумулирането на повече власт в един политически субект.

Когато сме свикнали с нещо, сме склонни да предпоставяме, че то ще продължава. Например от четвърт век политическата ни система разчита на коалиции, значи все така ще бъде. Ала както казва шотландският философ Дейвид Хюм, ако слънцето изгрява всяка сутрин, от това не следва, че то ще изгрее и утре. Приемането на реалността за даденост пречи да забележим процесите, които клокочат под повърхността и в един момент могат да я променят коренно.

Що се отнася до електоралните изследвания,

които хем не са прогнози, а „моментни снимки“, хем се използват именно за предвиждане на резултатите от изборите, нещо сериозно не е наред с тях. Една от предпоставките за това е, че в общество, в което социалните медии са мощен инструмент за влияние, анкетирането по стандартния начин може да остави важни тенденции скрити. По повод на изборите през ноември 2021 г., когато агенциите не предвидиха победата на „Продължаваме промяната“, социоложката Марина Лякова написа за „Тоест“:

Във време, в което Google и Facebook знаят кой номер обувки носим, електоралните социолози продължават да ни задават „едно въпросче“. Дали не е време да се потърсят и други начини за прогнозиране на вота на гласоподавателите и как може да изглеждат те – това са теми на дълъг разговор в професионалната общност. Дано той да се проведе скоро.

Е, близо пет години по-късно няма признаци такъв разговор да е започнал да се води. Друг е въпросът

колко честно е спечелила „Прогресивна България“.

Кабинетът на Андрей Гюров (и най-вече вътрешният министър Емил Дечев и и.д. главен секретар на МВР Георги Кандев) получи заслужени похвали за ограничаването на купения и контролирания вот. Но кабинетът постигна това, което беше възможно в рамките на едно служебно правителство. Извън обсега му останаха съмненията за други форми на влияние върху вота, както и за финансирането на кампанията на „Прогресивна България“.

Не беше разследвана например масовата и често неавтентична подкрепа за Радев в социалните мрежи – смяна на имената на над 70 групи във Facebook с общо близо 1,3 млн. последователи, някои от тях – в един и същи ден, както и координираната подкрепа за него в TikTok. Също и най-големият бюджет за кампания на последните избори – над половин милион евро за „Прогресивна България“ (което е повече от 85% от даренията за всички партии и коалиции), събрани основно от множество еднотипни дарения от по 500 и 600 лв. За такива суми по закон не се изисква деклариране на произхода на средствата, но анализът на даренията поражда въпроси: например защо хора с еднакви фамилни имена решават да даряват в един и същи ден?

За да се разследват обаче тези странности и за да се стигне до отговор на по-важния въпрос – откъде идват парите (ако допуснем, че не всички са от хора, които доброволно са решили да дарят), има нужда от разследващи органи, прокуратура и разузнавателни служби – все институции, които не са подвластни на служебния кабинет.

Къде отиде енергията от протеста?

В края на 2025 г. в България се проведоха безпрецедентни по масовостта си за последните трийсетина години протести, които бяха организирани от ПП–ДБ. Това окрили представителите и симпатизантите на коалицията, а Надежда Йорданова и Асен Василев дори дадоха заявка, че ще се борят за мнозинство в парламента. Целта беше постигната, обаче не от ПП–ДБ. Безпрецедентните протести доведоха до безпрецедентни резултати.

Когато електоралните изследвания започнаха да показват спад в подкрепата за коалицията след първоначалния ръст, настана едно тюхкане: защо спихна протестната енергия? Ала още преди еуфорията от масовите демонстрации да беше позаглъхнала, си позволих да изразя опасението, че натрупаната мобилизация може да приеме форма, различна от очакваната. Предположих, че е възможно да възникне нов политически субект и че той може да се сформира около тогава-все-още-президента Румен Радев.

Съвсем не бях единствената с подобно предположение – хипотези, че Радев ще влезе в политиката и ще бъде припознат като новия „спасител“, циркулират от години. Но смятам, че бях малцинство с натякването си на една от важните предпоставки това да стане –

акцентирането върху борбата с корупцията, а не върху демократичните ценности.

Заради очевадно крадливия проектобюджет на кабинета на Росен Желязков темата за корупцията най-сетне успя да резонира в българското общество, чийто гняв доведе до свалянето на правителството. И заслугата за това е основно на ПП–ДБ, но друг им дръпна килимчето под краката и дойде на бял кон – както се случи с ДБ и след протестите през 2020 г., когато спечели „Има такъв народ“.

Работата е там, че борбата против корупцията и за правосъдна реформа не е свързана нито с геополитическата ориентация, нито с демократичните ценности. Тя може да се окаже чудесна основа за едно почти непоклатимо авторитарно и пропутинско управление. Едно такова управление може да ни накара да си спомняме за ненавистния ни днес модел „Борисов–Пеевски“ с известна носталгия. Защото сега имаме някаква свобода, независими медии, макар и малко, неправителствени организации, които не са послушни на властта, протести… Все неща, които смятаме за даденост – като изгрева на слънцето (по Хюм).

Защо не се говори за демократични ценности?

Партиите и коалициите в България все по-малко излъчват послания в защита на либералната демокрация от желание да привлекат повече избиратели. И съответно – от страх да не отблъснат по-консервативните от тях. Така правят и политическите субекти, които се идентифицират като демократични и дори либерални. „Продължаваме промяната“ е част от групата на либералите в Европарламента, но в предизборната ѝ програма – само корупция, та корупция. (Знам, че се повтарям, но това е идеята на тази статия.) В това отношение няма и поколенчески различия – GenZ-тата с политически амбиции следват „правилната“ партийна линия.

Европейската ориентация на България в политическото говорене на ПП–ДБ се свежда основно до Шенген, еврозоната, еврофондовете и подкрепата за Украйна. Това я превръща в изпразнена от съдържание черупка, за която няма особен смисъл да се бориш – вече сме в Шенген и в еврозоната, като направим правосъдната реформа, еврофондовете ще потекат. Единственото място за спор остава подкрепата за Украйна и респективно – отношението към Русия.

Принадлежността към ЕС обаче е свързана със споделянето на либералнодемократични ценности.

Несъобразяването с този факт води най-малкото до осъдителни съдебни решения, ако не и до изолация в рамките на Съюза. Тук му е мястото да обърна внимание, че в предизборната програма на ПП е заложена една доста популистка мярка – магистратите да носят лична отговорност за осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу България. Предлага се провинилите се да не бъдат повишавани и да им се намаляват заплатите.

Но политиците от ПП и коалиционните им партньори от ДБ вече две години и половина не предприеха нищо по отношение на решението на ЕСПЧ, според което България нарушава правата на еднополовите двойки, сключили брак в чужбина. На кои магистрати трябва да се намаляват заплатите в този случай – на тези от Конституционния съд ли?

Така де, като говорим за осъдителни решения, трябва да сме последователни.

ПП не казват нищо за решенията на Съда на ЕС, но вече има такива и за еднополовите двойки, и за смяната на юридическия пол на транс хората. А наскоро Съдът на ЕС излезе с решение, с което квалифицира като противоречащи на европейските ценности унгарските закони, каквито вече има и в България, против „ЛГБТ пропагандата“ в училище и за публичния „регистър на педофилите“. Не защото ЕС „защитава педофилите“ или иска ЛГБТИ хората да имат „специални права“, а защото плурализмът, човешкото достойнство, защитата на личния живот и личните данни, както и недопускането на дискриминация са сред основните му принципи.

За публичния „регистър на педофилите“ впрочем депутатите от ПП–ДБ гласуваха единодушно. Не от убеждение, а защото бяха във фокуса на компроматна война след трагедията в Петрохан и се страхуваха да не бъдат наречени „защитници на педофилите“ (което и без това се случваше). Много лесни се оказаха ПП–ДБ: спретнеш им активно мероприятие, наречеш ги „педофилска секта“ – и гласуват всичко, което поискаш. „Прогресивна България“ да си води бележки (ако не разполага вече с цял списък на слабите страни на наричаните от Радев „сглобкаджии“).

Сами ли се демократизират обществата?

Давам предимно примери с ЛГБТ хората не (само) защото принадлежа към тази група, а защото отношението към нея е показателно за демократичността на една страна, както и за геополитическата ѝ ориентация. И защото ограничаването на правата на тази група често е индикатор, че се задават по-широки ограничения на гражданските свободи.

В България сме свикнали да се казва „обществото още не е узряло“ и „първо да оправим еди-кое си, пък после това“. Само че в една държава винаги има нещо за оправяне, затова „първо да оправим това, пък после другото“ е просто извинение, за да не се захващаме никога с другото. Не може и да се разчита на някаква естествена еволюция в посока към либерална демокрация, която да доведе до лелеяното узряване на обществото. Ако преди две-три десетилетия е изглеждало, че всички страни неизбежно вървят към демократизиране, както навремето социалистическите страни вървяха уж към комунизма, вече е ясно, че нещата не стават по този начин.

В началото на 90-те младите тогава ЛГБТИ хора в България чакаха „обществото“ да узрее, но за близо 37 години, което е около половин човешки живот, няма и помен от равни права. А поради антиевропейската и антидемократичната пропаганда в някои отношения дори става по-зле (например законът против „пропагандата“ в училище, забраната за смяната на юридическия пол на транс хората). С малки изключения, основното от които е, че през 2023 г. сексуалната ориентация влезе като защитен признак в Наказателния кодекс – по предложение на ПП–ДБ, които преди три години бяха „по-узрели“ по тази тема от днес.

Същевременно и по други теми се наблюдава регрес – например жените на практика изчезнаха от предизборните програми. А преди десет-двайсет години равенството между половете беше обичайна тема за политическите партии, ако не и банална. През 1991 г. пък България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на детето. Тогавашните бебета днес са на възраст да имат свои деца, но страната ни още не разполага нито със стратегия за детето, нито със съвременно, а не сталинистко детско правосъдие.

Ала проевропейските ни политици разчитат на илюзорната еволюция.

И се държат, сякаш демократизирането на обществото не е нещо, което зависи от тях. По отношение на „маркерите за прогресивност“, по които журналистът Веселин Дремджиев питаше събеседниците си по време на предизборната кампания, Асен Василев отговори отчасти утвърдително само на един от тях – за евтаназията. Що се отнася до узаконяването на гражданския съюз, той каза, че това не е централна тема, защото

равноправието, което е необходимо, първо минава през премахването на дискриминацията. А ние сме още много далече от тази първа стъпка.

Дискриминацията обаче не се премахва от само себе си – за това са нужни не на последно място конкретни политически действия. А и какво означава „първа стъпка“, след като в България от 2003 г. има Закон за защита от дискриминация, признаците на дискриминация са описани в него през 2004 г. и един от тях е сексуалната ориентация? През 2015 г. чрез допълнителните разпоредби към тях се добавя и смяната на пола. Но това не пречи в наши дни Конституционният съд, Върховният касационен съд и парламентът да си позволяват да дискриминират.

Когато властта насажда дискриминация, обществото трудно ще узрее. То попива това, което му се представя за „традиционни ценности“ и „правна традиция“ и което повечето медии безкритично отразяват. И все повече се отдалечава от базовите принципи, върху които е изграден ЕС.

Ще реши ли всички проблеми правосъдната реформа?

В изборния ден Румен Радев каза, че се надява с ПП–ДБ да гледат „в една и съща посока, що се отнася до Висшия съдебен съвет“, и добави: „Очаквам партии, които направиха заявки за съдебна реформа, да ги спазят.“

Правосъдната реформа е основната цел на ПП–ДБ като най-важното условие за справяне с корупцията. Една правосъдна реформа обаче, в чийто център не стоят основните принципи на либералната демокрация, на която се основава европейското правосъдие, може да произведе чудовище. Въпреки добрите намерения. Особено ако реформата се провежда от политическа сила, която разполага с мнозинство и която е с евроскептичен уклон.

Впрочем дори по време на проевропейското управление на ОДС в края на 90-те, когато правителството на Иван Костов разполагаше с цялата власт, но нямаше изградена демократична култура, правосъдната система произведе чудовищност. В сравнение с Иван Филчев, тогавашния главен прокурор, Иван Гешев и Борислав Сарафов приличат на герои от ситком.

Припомням, че така и не бяха разсеяни съмненията, че Филчев има нещо общо с убийството на свой отявлен критик – прокурора Николай Колев. Всъщност именно във връзка с този случай ЕСПЧ постанови, че България трябва да въведе механизъм за разследване на главния прокурор. А съпругата на убития прокурор твърдеше, че Филчев е убил сливенската адвокатка Надежда Георгиева – нещо, за което също останаха съмнения.

Това не означава да не се прави правосъдна реформа, а да се имат предвид възможните рискове от една или друга промяна.

И да се противостои на популизма. За да не се превърне накрая прекрасната на хартия реформа в инструмент за въвеждане и на диктатура, каквато в Унгария беше изградена в немалка степен. Засега Радев дава заявка да е по-приемлив за ЕС от Орбан. Но ако допуснем, че някой тайничко му е ударил едно рамо за победата – било чрез влиянието върху социалните мрежи, било чрез даренията, било и чрез двете, този някой вероятно очаква нещо в замяна. Това нещо може и да е промяна на геополитическата ориентация на България.

При всички случаи, ако ПП–ДБ участва в реформирането на правосъдието, както вероятно ще стане, всички негативи ще се пишат на тях, а всички позитиви – на Радев. Защото ПП–ДБ това умеят най-добре – да се набутват между шамарите в опит да се преборят за бленуваните реформи и после да обират негативите. Ако при осъществяването на реформата настояват за съблюдаване на демократичните ценности и ги изпълват с конкретно съдържание, а не ги развяват като кухи фрази, от поредната им жертва ще е имало някакъв смисъл.

„Тоест“ се издържа от читателски дарения

Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.

Подкрепете ни