Избори и избирателни системи. Между черните дупки и реалността

Едно от най-големите чудеса на Космоса са огромните черни дупки, като TON 618 и Phoenix A. По сегашните математически модели, с които борави астрофизиката, те не би трябвало да съществуват. След като ги наблюдаваме с телескопи обаче, няма как да заключим като шопа, който, виждайки жираф, възкликнал: „Е те такова животно нема!“ Принудени сме да се съобразим с обективните данни и да преосмислим разбирането си за Вселената.

Подобно нещо може да се случи и на някой, който се занимава със социални науки. Наскоро писах, че България е обречена да бъде управлявана от коалиции, тъй като партийната ни система е пропорционална и това предполага повече политически играчи с парламентарно представителство. Това от своя страна раздробява вота и прави победата на една партия с абсолютно мнозинство трудно въобразима.

Партийните системи по света и де е България в тях

Отново предстоят избори. Асен Василев призовава гласоподавателите на ПП–ДБ да изберат коалицията с пълно мнозинство. Александър Драганов обаче се аргументира защо според него тази цел не е постижима.

ТоестАлександър Драганов

Подобно на черната дупка Феникс А, която би обхванала цялата Слънчева система с размерите си, коалицията „Прогресивна България“ (около доскорошния президент Румен Радев) разби този мой теоретичен модел. Тук роля изигра бариерата от 4% за парламентарно представителство – тя попречи на редица малки, но не съвсем незначителни политически сили, като МЕЧ, БСП и „Величие“, да влязат в Народното събрание и позволи на ПБ да доминира.

Изборните резултати до голяма степен обезсмислят дебатите дали има нужда от фундаментална промяна на избирателната система в страната – било с бонус към резултата на победителя както в Гърция, било чрез преминаване към мажоритарен модел, каквито призиви наскоро отново отправи неговият дългогодишен радетел Валери Найденов. Може би точно защото не става дума за наболял актуален проблем, можем спокойно да разгледаме двете системи, да анализираме предимствата и недостатъците им, както и да проверим дали има междинен вариант и струва ли си да се спираме на него.

Мажоритарната илюзия за „личностите“

Когато мажоритарната система се представя на българския зрител, най-често се набляга на това, че в нея „изпъкват личностите“. Хората си представят, че мажоритарният вот предполага ярки лица, които с авторитет влизат в парламента, докато партийните листи фаворизират „послушковците“. Това е доста опростено схващане, което игнорира реалностите в държавите с такива системи, където също се държи на строгата партийна дисциплина. Такива са например САЩ, Канада и Великобритания.

Най-лесният начин човек да направи разликата между пропорционалната и мажоритарната система е да разбере логиката на състезанието при двете. При пропорционалната, противно на клишето, също се залага на личности в кандидатските листи. Такъв пример е волейболистът Владимир Николов, който в Пловдив беше кандидат на ПБ. Това е ярка и популярна публична фигура със силен авторитет. Точно това, за което ни препоръчват мажоритарната система, но се оказва, че няма нужда от нея – поне не и в случая.

Коремно възлизане през април

Кампанията тръгва с разместване на силите, нови играчи и познати лица в нови роли. Данните се люлеят, коалициите са отворени, а протестният вот търси поредния си носител. Въпросът вече е не кой води, а с кого и докъде може да стигне. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

В пропорционалната система обаче има едно голямо национално състезание. Политическите сили, преминали минимума от поне 4% от общите гласове. влизат в Народното събрание. После местата в парламента се разпределят спрямо изборните резултати. Оттам идва и определението „пропорционална“. Има значение кой в коя част на страната е силен, но само ако формацията му премине изискуемия минимум на национално ниво.

В мажоритарната система всичко е наопаки 

Може да си сравнително популярен в страната, но това не ти гарантира представителство, тъй като състезанието не е едно, а са много. Държавата се разделя на окръзи – в Канада например се наричат неофициално и метафорично райдинги (ridings), което означава „езда“, но също и пътищата, които ездачите изминават. Във всеки от окръзите партиите излъчват свой кандидат. Мястото се печели от победителя, а изборите – от политическата сила, чиито представители са успели да надделеят в най-много окръзи. Тук се получава парадокс: партия със силно концентрирана подкрепа в една част от страната може да загуби от друга партия, която има по-малка като цяло, но по-равномерно разпределена подкрепа.

Азбучен пример за мажоритарност е странната, архаична система на президентските избори в САЩ. Противно на масовото разбиране, американският президент не се избира пряко от гражданите. За него гласуват т.нар. електори, излъчени от съответната партия в Избирателната колегия – нещо като специално Народно събрание, което се събира само за да избере президента и няма пряка връзка с Конгреса. Всеки щат разполага с различен брой електори, определен на базата на населението му, но те се разпределят не пропорционално, а мажоритарно (на принципа „победителят взема всичко“). Тоест партията, спечелила щата, получава всичките му електори, дори да води с десети от процента.

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ

Предстоят президентски избори в САЩ, които вълнуват целия свят. В поредица от статии Йоанна Елми ще разказва за най-важното и най-интересното около вота. Започваме с обяснения как изобщо се става кандидат-президент в САЩ.

ТоестЙоанна Елми

Тази система е в услуга на републиканците. През 2000 г. Ал Гор спечели повече гласове от Джордж Буш-младши, но загуби в повече щати. През 2016 г. същото сполетя Хилъри Клинтън, състезаваща се срещу Доналд Тръмп. Последните два пъти, когато либералът Джъстин Трюдо стана министър-председател на Канада, той имаше по-малка национална подкрепа от консерваторите, но по-равномерно разпределена и това му позволи да спечели.

Българският сценарий и цената на стабилността

Нека опитаме да си представим как би изглеждала мажоритарната система в България. Разделяме страната на 240 избирателни окръга. Във всеки от тях се провежда отделно състезание. Партията, която печели окръга, излъчва депутат. В случая с вота от 19 април 2026 г., това още повече би увеличило преднината на ПБ. Вероятно щеше да изтрие ГЕРБ и да остави в парламента само ДПС и може би ПП–ДБ като опозиция заради силното им присъствие на определени места. За много хора, уморени от управлението на Бойко Борисов, тази перспектива звучи страхотно. Ако обаче върнем лентата към април 2021 г., ГЕРБ вероятно щеше да спечели абсолютно мнозинство по брой окръзи заради равномерно разпределената си подкрепа от около 800 000 гласа – въпреки протестите срещу партията на Бойко Борисов.

Ами ако победителят във всеки избирателен окръг се избира на балотаж? Това е популярно възражение въпреки факта, че подобна система в чист вид се среща на много малко места. При балотажи през 2021 г. вероятно в битката за депутатски места щяха да останат главно ГЕРБ и ИТН, плюс няколко места за ДПС в смесените райони. ПП изобщо нямаше да се появи, а ДБ трудно щеше да пробие извън София.

Тук обаче идва следващото възражение:

как така в парламенти като британския има също толкова голямо разнообразие от партии, колкото и в българския, след като избирателната система също е мажоритарна? Вижте примерите за ДПС по-горе. Във Великобритания има голям брой регионални партии. Такива са например шотландските националисти – те издигат кандидати само в родината си и често печелят значително по-малко гласове на национално ниво от либералите например. Но като представителство дълго време бяха трети след лейбъристите и консерваторите, тъй като печелеха почти всички места в Шотландия. Това беше системна слабост на лейбъристите и изглеждаше, че присъствието на регионалните сили заплашва двупартийната система. А подобни партии има още в Уелс и Северна Ирландия.

Лейбъристите се съвзеха, но начинът, по който това стана, показва най-голямата слабост на мажоритарния вот. През 2024 г. тяхната партия, водена от сър Киър Стармър, спечели 33% от гласовете, а с тях – 411 от общо 650 места в британския Парламент. За сравнение, през 2019 г. лейбъристите са получили 32%, но само 242 места. Разликата е един процентен пункт, но резултатът – почти двоен. През същата 2019 година консерваторите имаха 365 места при 43% от гласовете. В тази система общият резултат на практика няма значение – важат само спечелените отделни битки.

За голяма държава мажоритарният вот може би работи, макар британският ѝ вариант в момента да скърца сериозно. „Утехата“, че от дефектите ѝ печели умерен политик като Стармър, ще се изпари, ако на следващи избори от тях се възползва националист като Найджъл Фарадж.

Има ли трети път?

В т.нар. смесена система част от депутатите се избират пропорционално, а друга – мажоритарно. Тя обикновено облагодетелства победителя. У нас за последно изпробвахме такъв модел през 2009 г., когато правителството на тройната коалиция въведе наред с пропорционалния вот и мажоритарни избори за отделните 31 избирателни района. ГЕРБ победи почти навсякъде в мажоритарната надпревара, което увеличи мнозинството на партията на Бойко Борисов, а иницииралите промените социалисти останаха разочаровани. Нещо подобно се случи и в Унгария, където въведената от Орбан смесена система помогна на новия му съперник Мадяр да спечели с огромно мнозинство.

Отива ли България там, откъдето Унгария се връща?

Унгария затваря цикъл, а България сякаш е на прага на нов. Между фигурата на „спасителя“, руското влияние и отслабващите институции стои въпросът „Накъде завиваме ние?“. Коментар на Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Съществува и вариантът с двукамарен парламент. На теория долната камара може да се избира пропорционално, а горната – хипотетичен Сенат – мажоритарно. Илюзия е обаче да се мисли, че щом сенаторите са избрани мажоритарно, от това автоматично следва, че те ще бъдат личности, заслужаващи уважение. Някои от най-спорните фигури в американската политика, като Тед Круз и Мич Макконъл, са дългогодишни сенатори с нисък рейтинг сред колегите си и в обществото, но с достатъчна подкрепа в своя регион.

Мажоритарната система обаче не бива да бъде демонизирана.

След като водещи демокрации я използват, тя има своите предимства. Когато всяко място в парламента е отделно състезание, политическите сили залагат на хора с по-силни характери. 

Те по-трудно се поддават на партийна дисциплина и могат да защитят интересите на своите избиратели, макар това понякога да влудява съпартийците им. Емблематичен пример беше сенатор Джон Маккейн, който не се колебаеше да застава срещу Тръмп, уверен в доверието на хората от Аризона. Също така мажоритарният вот по-лесно дава ясен мандат на спечелилата партия, така че отговорността да не се размива. Ситуации като „сглобката“ при такава система са много по-малко вероятни.

Цената обаче е по-малка представителност и по-ограничен избор. Никъде това не е толкова видимо, колкото в САЩ. Политическите партии там са „големи шатри“, в които се обединяват течения, нямащи много общо помежду си – например либертарианци и религиозни консерватори при републиканците или центристи и социалисти при демократите. Целта е да могат да спечелят избори, но така избирателят купува „котка в чувал“ – заедно с приоритетите, които подкрепя, получава и идеи, с които не е съгласен. 

В една пропорционална система човек може да направи по-нюансиран избор на сила, която отразява възгледите му по-точно –

например зелена партия, ако основната му грижа е екологията. Рискът е въпросната партия да не прескочи бариерата, но той е по-нисък от този при необходимостта от задължителна победа в конкретен регион.

Избирателните системи са математически модели, с които се опитваме да подредим хаоса на обществените желания. Но точно както ултрамасивните черни дупки съществуват въпреки познатите ни астрофизични закони, така и живият политически процес винаги ще намира начин да изненада теоретиците. Дори да променим правилата на играта, не бива да забравяме, че в политиката, както и в астрофизиката най-голямата грешка е да повярваме на модела повече, отколкото на самата реалност.