„Това дете няма много добър цвят, трябва да отидете веднага до болницата и да му изследвате билирубина“, ми каза Ася Демирева (която Ина Иванова ви представя в „Тези хора“), когато я бях повикала на консултация за втория ми син.
Детето беше с цвят „Тръмп“, да се разбира – жизнерадостно оранжево, с което и се изчерпваше цялата жизнерадост на ситуацията. Защото после се оказа, че лекарите имат съмнения за чернодробна недостатъчност, и бебето беше хоспитализирано в неонатологията само две седмици след раждането. Беше особен момент: занесох до входа на отделението дете, отвориха вратата, взеха ми го, затвориха вратата, после пак я отвориха, за да ми пуснат в шепите миниатюрните му дрешки и да ми кажат, че свиждането е всеки ден от 16:00 до 16:30.
Всичко ти се сгромолясва за секунди и после спешно намираш сили да го изградиш отново, защото имаш още едно дете за гледане и работа за вършене. Човек малко оглупява в такива ситуации и е добре, че разполагаме с хора като Ася, които успяват да ни фиксират тук и сега.

След личното лирическо отклонение, което не беше съвсем неоснователно, защото в крайна сметка успях да въведа в играта първия текст от тазседмичния брой на „Тоест“, тръгвам рязко на север. Оттам идва материалът на Светла Стоянова, който също е свързан със спасяването на човеци от човеци. Става дума за оказването на първа помощ на бедстващи хора в Исландия. От известно време Светла работи като хижарка в страната и ни разказва какво представлява тамошната спасителна служба.
От текста става ясно, че на всеки 100 исландци се пада по един доброволец от Исландската спасителна служба. Едва ли ще ви изненадам, но в България нещата не стоят точно така. Освен да си внесем исландци...
Исландци не сме си внесли, но копираме смело и сръчно американския опит по овладяване на медии през политики и регулации. Или може би те копират нашия? При всички положения има някакъв международен обмен (да живей, да живей!).
Тази седмица в текста си Good night, and good luck, motherf*ckers Дарина Сарелска ни разказва за обезкървяването на легендарното американско предаване „60 минути“, кулминирало с дисциплинарното уволнение на водещия Скот Пели. „Айде няма нужда да го жалим Пели“, би казал някой – и с право. Не жалим него, а по-скоро си даваме малко по-ясна сметка (заради мащаба) какво се случва с нашите медии. Ето малка част от текста на Дарина:
Ефирът става фасада, а журналистиката – разменна монета в една много по-голяма игра. Място, на което се изграждат отношения, печели се достъп и се договарят решения, струващи много повече от рекламното време между две новинарски емисии. Този завой в бизнес модела е далеч по-видим на малки пазари като нашия, където парите просто свършват по-бързо.
Големите търговски оператори у нас, като част от мултинационални компании с разнородни бизнес интереси, отдавна практикуват този модел. В него телевизията е само рекламна витрина, през която се отварят (или затварят) врати към далеч по-доходоносни сделки и индустрии.

„Жива мизерия“, както каза във включване в сутрешния блок една от жителките на село Тича, чиято къща е пълна с кални наноси заради бедствието от нощта на 4 срещу 5 юни. „Жива мизерия“ потвърждавам и аз.
И като казах „бедствие“, веднага се сещам, че бюджетът на страната е в бедствено положение и Гълъб Донев ще трябва много добре да си подреди перата, за да вържем – не, но поне да приближим двата края. И това надали ще стане без надзора на Европейската комисия. За всичко това разказва Емилия Милчева в материала „Прогресът на Радев тръгва с остеритет“.

От бюджета минавам към буквите, по които и тази седмица се движи Зорница Христова в опит да си отговори на въпроси като: общуват ли помежду си литературните поколения; четат ли се едни други в книгите си; познават ли се изобщо? Книгите, за които ни разказва този път, са „Записано“ от Александър Шурбанов и „Тиха логика“ от Светослав Тодоров.

Изисква се специален талант да разказваш интересно книги. Още по-специален е талантът да разказваш за книги, без да ги разказваш. Зорница Христова е майсторка в този занаят. Наскоро тя гостува на Владислав Севов в десети епизод на „Тоест разговаряме“. Ако по това време сте били заети, сега е моментът да се върнете към този наистина вдъхновяващ 24-майски разговор, който засега е последен в поредицата.

Междувременно светът продължава да се държи така, сякаш няма намерение да забавя темпото. Климатът се променя, войните не свършват, алгоритмите стават все по-уверени в себе си, а хората все по-рядко четат нещо по-дълго от описание под рийл. Което е чудесен повод да направите точно обратното. В „Тоест“ се грижим за това.
Завършвам с текста на Теодора Станимирова, в който се разглежда въпросът защо Gen Z и Gen Alpha са все по-тревожни по отношение на климатичните промени и неизбежно някак стават по-ангажирани с климатичните политики. (То е ясно защо – за тях е въпрос на бъдеще, а за чичовците със златните рамки на очилата, дето притежават тецове и мини, е въпрос на все тая.) Чудесен материал на Теодора, в който се обяснява и защо природни бедствия като в Сливенско от тази седмица или в Габровско от миналата ще ни струват все по-скъпо – не само финансово.

В петък сутринта гледах по телевизията как една репортерка нахлува от къща в къща в същото това село Тича – без да пита може ли, само с „На живо сме“, – за да ни покаже как всичко е потънало в тиня и как хората се опитват да си изгребат живота от подовете на къщите си, макар да не е много ясно как точно ще им се помогне, като ги показваме, но нейсе... В един момент пред нея се изправи някакъв слабичък човечец, когото тя застреля с „Как ще се справите?“, все едно очакваше ей сега да ѝ излезе с презентация или даже с TED Talk как точно ще се справят.
Той обаче ѝ каза само:
Бог ще помисли за всичко.






