„Това дете няма много добър цвят, трябва да отидете веднага до болницата и да му изследвате билирубина“, ми каза Ася Демирева (която Ина Иванова ви представя в „Тези хора“), когато я бях повикала на консултация за втория ми син.

Детето беше с цвят „Тръмп“, да се разбира – жизнерадостно оранжево, с което и се изчерпваше цялата жизнерадост на ситуацията. Защото после се оказа, че лекарите имат съмнения за чернодробна недостатъчност, и бебето беше хоспитализирано в неонатологията само две седмици след раждането. Беше особен момент: занесох до входа на отделението дете, отвориха вратата, взеха ми го, затвориха вратата, после пак я отвориха, за да ми пуснат в шепите миниатюрните му дрешки и да ми кажат, че свиждането е всеки ден от 16:00 до 16:30.

Всичко ти се сгромолясва за секунди и после спешно намираш сили да го изградиш отново, защото имаш още едно дете за гледане и работа за вършене. Човек малко оглупява в такива ситуации и е добре, че разполагаме с хора като Ася, които успяват да ни фиксират тук и сега.

Ася Демирева: Нашите съвършени тела
В седмицата, в която празнуваме Деня на детето, Ина Иванова разговаря с Ася Демирева за майките и божествените им тела, за живота им с бебетата и за нуждата от подкрепа по този сложен път на сливане, раздяла и въпреки това – свързаност.

След личното лирическо отклонение, което не беше съвсем неоснователно, защото в крайна сметка успях да въведа в играта първия текст от тазседмичния брой на „Тоест“, тръгвам рязко на север. Оттам идва материалът на Светла Стоянова, който също е свързан със спасяването на човеци от човеци. Става дума за оказването на първа помощ на бедстващи хора в Исландия. От известно време Светла работи като хижарка в страната и ни разказва какво представлява тамошната спасителна служба. 

От текста става ясно, че на всеки 100 исландци се пада по един доброволец от Исландската спасителна служба. Едва ли ще ви изненадам, но в България нещата не стоят точно така. Освен да си внесем исландци...

На север: Спасяването на хора в Исландия и у нас
Работата като хижарка в Исландия е причината Светла Стоянова да усвои ценни умения по оказване на първа помощ и спасяване на бедстващи хора. Сега тя ни разказва как е организирана тази животоспасяваща дейност в Исландия и в България.

Исландци не сме си внесли, но копираме смело и сръчно американския опит по овладяване на медии през политики и регулации. Или може би те копират нашия? При всички положения има някакъв международен обмен (да живей, да живей!).

Тази седмица в текста си Good night, and good luck, motherf*ckers Дарина Сарелска ни разказва за обезкървяването на легендарното американско предаване „60 минути“, кулминирало с дисциплинарното уволнение на водещия Скот Пели. „Айде няма нужда да го жалим Пели“, би казал някой – и с право. Не жалим него, а по-скоро си даваме малко по-ясна сметка (заради мащаба) какво се случва с нашите медии. Ето малка част от текста на Дарина:

Ефирът става фасада, а журналистиката – разменна монета в една много по-голяма игра. Място, на което се изграждат отношения, печели се достъп и се договарят решения, струващи много повече от рекламното време между две новинарски емисии. Този завой в бизнес модела е далеч по-видим на малки пазари като нашия, където парите просто свършват по-бързо. 

Големите търговски оператори у нас, като част от мултинационални компании с разнородни бизнес интереси, отдавна практикуват този модел. В него телевизията е само рекламна витрина, през която се отварят (или затварят) врати към далеч по-доходоносни сделки и индустрии.
Good night, and good luck, motherf*ckers
Историята на американското предаване „60 минути“ е разказ за механизмите, чрез които се опитомяват медиите. И тези механизми са удивително сходни, независимо от пазара или знамето пред сградата на телевизията. Един текст в стил „Думам ти, дъще, сещай се, журналистическа снахо“ от Дарина Сарелска.

„Жива мизерия“, както каза във включване в сутрешния блок една от жителките на село Тича, чиято къща е пълна с кални наноси заради бедствието от нощта на 4 срещу 5 юни. „Жива мизерия“ потвърждавам и аз.

И като казах „бедствие“, веднага се сещам, че бюджетът на страната е в бедствено положение и Гълъб Донев ще трябва много добре да си подреди перата, за да вържем – не, но поне да приближим двата края. И това надали ще стане без надзора на Европейската комисия. За всичко това разказва Емилия Милчева в материала „Прогресът на Радев тръгва с остеритет“.

Прогресът на Радев тръгва с остеритет
Първият месец на управлението на Радев мина под знака на дефицити, неразплатени сметки и обещания за реформи. И това поставя кабинета пред труден избор: да лекува причините за кризата или просто да управлява последствията ѝ. Коментар от Емилия Милчева.

От бюджета минавам към буквите, по които и тази седмица се движи Зорница Христова в опит да си отговори на въпроси като: общуват ли помежду си литературните поколения; четат ли се едни други в книгите си; познават ли се изобщо? Книгите, за които ни разказва този път, са „Записано“ от Александър Шурбанов и „Тиха логика“ от Светослав Тодоров. 

По буквите: Шурбанов, Тодоров
Общуват ли помежду си литературните поколения? Четат ли се едни други в книгите си? Познават ли се изобщо? И доколко важно е това за консолидирането на съвременната литература и литературна среда? Отговорите – от Зорница Христова, която ни среща с две днешни книги.

Изисква се специален талант да разказваш интересно книги. Още по-специален е талантът да разказваш за книги, без да ги разказваш. Зорница Христова е майсторка в този занаят. Наскоро тя гостува на Владислав Севов в десети епизод на „Тоест разговаряме“. Ако по това време сте били заети, сега е моментът да се върнете към този наистина вдъхновяващ 24-майски разговор, който засега е последен в поредицата.

Тоест разговаряме – епизод 10
В последния (засега) епизод на „Тоест разговаряме“ ни гостува Зорница Христова – писателка, преводачка, издателка и човек, който умее да говори за книгите така, сякаш между тях има невидими мостове.

Междувременно светът продължава да се държи така, сякаш няма намерение да забавя темпото. Климатът се променя, войните не свършват, алгоритмите стават все по-уверени в себе си, а хората все по-рядко четат нещо по-дълго от описание под рийл. Което е чудесен повод да направите точно обратното. В „Тоест“ се грижим за това.

Завършвам с текста на Теодора Станимирова, в който се разглежда въпросът защо Gen Z и Gen Alpha са все по-тревожни по отношение на климатичните промени и неизбежно някак стават по-ангажирани с климатичните политики. (То е ясно защо – за тях е въпрос на бъдеще, а за чичовците със златните рамки на очилата, дето притежават тецове и мини, е въпрос на все тая.) Чудесен материал на Теодора, в който се обяснява и защо природни бедствия като в Сливенско от тази седмица или в Габровско от миналата ще ни струват все по-скъпо – не само финансово.

Gen Z и промените в климата. Защо младите хора са все по-ангажирани със зелените политики
Как ще се почувства едно дете, ако в училище му кажат, че питейната вода на планетата ще свърши, преди да навърши 50 години? Теодора Станимирова познава усещането от личен опит. Днес тя разговаря с младежи от своето поколение, ангажирани със зелени политики, и ни разказва какво е научила.

В петък сутринта гледах по телевизията как една репортерка нахлува от къща в къща в същото това село Тича – без да пита може ли, само с „На живо сме“, – за да ни покаже как всичко е потънало в тиня и как хората се опитват да си изгребат живота от подовете на къщите си, макар да не е много ясно как точно ще им се помогне, като ги показваме, но нейсе... В един момент пред нея се изправи някакъв слабичък човечец, когото тя застреля с „Как ще се справите?“, все едно очакваше ей сега да ѝ излезе с презентация или даже с TED Talk как точно ще се справят.

Той обаче ѝ каза само:

Бог ще помисли за всичко.