Бангаранга, скъпи читатели!
След като Павлина Върбанова и други експерти казват, че има такава дума в българския език, ще я използвам с чиста съвест и във всякакъв смисъл. Защото бангаранга може да значи всичко.
Но първо – честито на DARA, която показа, че една млада жена от България може да постигне международен успех, като бъде вярна на себе си и полага сериозен труд. Без да се заиграва с популизма, за да се хареса, без да се оставя хейтът да я пречупи. В лицето на DARA победи България, която иска да бъде равностойна част от света, а не България, комплексарски втренчена във великия си пъп. България на DARA, Мария Бакалова, Георги Господинов, Рене Карабаш, Иво Димчев и други личности, чийто размах надхвърля тесните рамки на националното – това е съвременното лице на страната ни, което се цени по света.
Насред цялата вътрешно- и външнополитическа антилиберална вълна, либерастката и толерастката ми („аз съм либераст и толераст“, беше казал незабравимият Марин Бодаков) джендърска душица ликува – догодина България ще се превърне в Мека на еврогейщината и на джендърщината! Както е известно, „Евровизия“ е ЛГБТ+ френдли и голяма част от най-запалената ѝ аудитория е куиър. Всяка година в градовете, в които се провежда конкурсът, идват десетки хиляди, а понякога и стотици хиляди шарени хора. Но въпреки това не само София, а и Бургас, Варна и Пловдив напират да са домакини на събитието. Колко еврогейщина може да се преглътне в името на рейтинга?
Успехът на DARA стимулира и вицепремиера по човешко развитие Иво Христов да разкрие чрез собственото си поведение в какво се състои човешкото развитие. Първоначално той изрази потребност от „спасителен детокс за слуха“ заради „Евровизия“, а два дни по-късно поздрави DARA за победата ѝ. После се разбра също, че Христов ще отговаря за провеждането на „Евровизия“ в България. Човешко развитие, бейби.
Може би това е „прагматичният подход“, за който призовава Румен Радев – да се присламчваме към победителите. Самият Радев, за разлика от президентката Илияна Йотова, не пожела на DARA успех, което не му попречи после да се присъедини към отъркващите се в победата ѝ. Ако антилибералната вълна е близо до предела си и се задава либерална, може би ще видим Радев и Христов да откриват „София прайд“… Но аз се размечтах.
Приятно съвпадение е и че победата на България в „Евровизия“ се случи в навечерието на празника на българската култура – 24 май. Тази седмица и статиите в „Тоест“ са преобладаващо на културни теми. А днес от 16:00 ч. Владислав Севов ще разговаря със Зорница Христова – на културни теми, разбира се. Ако имате въпрос към Зорница или искате да споделите какво според вас е книгата днес, все още може да попълните анкетата.
Покрай 24 май се сещаме за важността на езика. А едно от най-интересните неща в езика е произходът на думите. Бангаранга еуфорията вече зае мястото на ентусиазма от провеждането на Giro d’Italia в България, но Екатерина Петрова ни връща към него. Ако ви е любопитно каква е връзката между джирото, гиросите, жироскопите и джиросването, не пропускайте статията ѝ Giro d’etimologia.
Екатерина Петрова
Освен че сме много културни тази седмица, сме и някак бангаранга – имаме два пъти Стефан Иванов и два пъти Златков (Кирил и Веселин, които, между другото, са братя). В рубриката „На второ четене“ Стефан ни връща към романа на Артур Кьостлер „Мрак по пладне“. Хубаво е да четем книги, които развиват сетивата ни по отношение на тоталитаризма, защото не е гарантирано, че той няма да се опита да се върне. Ако книгата е написана с ирония, още по-добре.
Стефан Иванов
Пак Стефан разговаря с художника Кирил Златков по повод изложбата му в СБХ на „Шипка“ 6, която продължава още само няколко дни – до 28 май. Може ли тихото изкуство да се окаже най-радикално? Какво разказва лицето, което думите не могат? Как може да се рисуват хора, без да се изпада в цинизъм и сантименталност? Разговорът съдържа отговор на тези, както и на други въпроси.
Стефан Иванов
След Кирил Златков преминаваме към Веселин Златков. Статията му за плаваща България и съдбата на „Калиакра“ ми навя странна асоциация – за готвача Рик Стайн. Обичам предаванията му, защото е ерудит и умее да прави връзки между храната и културата. В един от любимите ми епизоди Рик Стайн отива в Албания. Сред нещата, които научава от местните, е, че по време на тоталитаризма риболовът в страната е бил почти невъзможен заради затворените граници. И албанците отвикнали да ядат морска храна – ако уловели скариди, давали ги на прасетата. Сетих се за тази история, докато четях как посттоталитарна България заличава културата на ветроходството и по-общо – на плаването. Как из родните медии може да се види, че кораби плУват и акУстират, а морски мини са заплаха за нашата Екватория. Тези грешки се дължат не толкова на лошо образование, колкото на това, че корабоплаването в Балгария е набутано в бангарангата си.
Веселин Златков
Не че образованието ни е цъфнало и вързало. Въпреки усилията да компенсира дефицитите си чрез промени в националното външно оценяване (НВО), които впрочем допълнително влошават дереджето му. На тази тема е и статията на Донка Дойчева-Попова „НВО: Трагедия в 3 действия“. Децата, които по време на пандемията са завършили първи клас онлайн, днес са седмокласници и ги чака заветното НВО. Но никак не му върви на този випуск, разказва Донка. Уж изпитът по математика нямаше да е променен, но се оказва, че той все пак ще съдържа задачи, които нито учениците, нито учителите им са наясно какви са. И съответно нито има как децата да се подготвят за тях, нито е ясно как ще бъдат оценявани.
Донка Дойчева-Попова
Вече нагазихме в родното политическо блато, така че преминавам към тазседмичния коментар на Емилия Милчева „Как се дресира опозиция“. Как се дресира? Ами като ѝ се орежат възможностите за парламентарен контрол например, което целят инициираните от „Прогресивна България“ промени в правилника на парламента. Уж България е парламентарна република, а подзаконов акт, какъвто е правилникът, е на път да я превърне в премиерска.
Емилия Милчева
Дойде време за препоръката ми, а с нея – и за частично отрезвяване от либерастката ми еуфория. Защото тази седмица, след близо 33 години, приключи една ера от американската телевизия и масова култура – The Late Show. През последните 11 години излъчваното по CBS шоу се водеше от Стивън Колбер. А Колбер и Джими Кимъл са комиците, които Тръмп най не може да понася. Опитът за отстраняването на Кимъл беше неуспешен, но CBS се огъна (или собственикът ѝ Paramount – вече няма значение). Макар че беше с най-висок рейтинг сред вечерните шоута, The Late Show беше прекратено с аргумента за финансови загуби. Може би това е съдбата на подобни телевизионни формати в ерата на интернет, но нищо не може да разсее съмненията за политически натиск в конкретния случай.
На Колбер все пак му бяха дадени последни 10 месеца – вероятно да за се избегнат огромни неустойки. През това време той съвсем се развихри и не пестеше критики нито към властта, нито към CBS и Paramount – след като вече е „канселиран“, нямаше какво толкова да му се случи още (освен да го уволнят предварително или да го дадат под съд). И даваше най-доброто от себе си. Канеше най-големите знаменитости, шегуваше се, пееше, танцуваше, целуваше се с мъже и жени в устата (макар да е хетеросексуален католик)… Колкото повече наближаваше краят, толкова по-добри ставаха епизодите му.
Та препоръката ми е: епизодите на The Late Show with Stephen Colbert са качени на части в YouTube, така че може да погледате напосоки. Не само финалният епизод, а и останалото си струва. Тук ще споделя финала на финала, в който Колбер поставя точката заедно с Пол Маккартни.
Ще ми липсва Стивън Колбер. А на вас ще ви липсва ли „Тоест“, ако поради безпаричие ни се бангаранги бангарангата и отидем на бангарангата си? Ако да, не забравяйте, че само месечните ви дарения могат да ни спасят и да гарантират нашата независимост.