Детските палиативни грижи в България остават почти невидими – и в законите, и в обществения разговор. Политиките свеждат темата до болници и терминални състояния, а медиите рядко говорят за качество на живот, достойнство, радост и игра. Цената я плащат децата и семействата им. От Надежда Цекулова.
Историята на американското предаване „60 минути“ е разказ за механизмите, чрез които се опитомяват медиите. И тези механизми са удивително сходни, независимо от пазара или знамето пред сградата на телевизията. Един текст в стил „Думам ти, дъще, сещай се, журналистическа снахо“ от Дарина Сарелска.
Публичният разговор за тежко болните деца често се движи между две крайности – патетична жалост и почти пълно мълчание. Там някъде са и самите деца и семействата им. Как да се говори за страдание, без то да се превръща в сюжет? От Надежда Цекулова.
Властта в България може да се смени, да се прекръсти на „прогресивна“ и да обещае нов обществен договор, но едно остава непроменено – страхът от журналистически въпроси. А когато медиите са заключени в мазето, „демокрацията“ неизбежно започва да си говори сама със себе си. От Дарина Сарелска.
В отразяването на изборите телевизиите вкараха роботи, но не и особен смисъл. И това ни показа предимно докъде се простират границите им – и технологични, и редакционни, и най-вече зрителски. На телевизионния фронт нищо ново, освен поредната пропусната възможност. От Дарина Сарелска.
Журналистиката губи не само пари и трафик, а и необходимостта да я има. Алгоритми, нюзинфлуенсъри и политици, които вече говорят директно на публиката, променят правилата на играта. Въпросът вече e не дали медиите са в криза, а дали обществото изобщо още иска журналистика. От Дарина Сарелска.
Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо... Защо стана така – от Дарина Сарелска.