Good night, and good luck, motherf*ckers

С думите „Мълчанието е краят на свободата“ един белокос американски журналист закрива централната емисия новини на CBS на 9 януари 2015 г. Часове по-рано двама въоръжени терористи са нахлули в редакцията на френското сатиричното издание Charlie Hebdo в Париж, за да убият 12 души, включително някои от най-известните френски карикатуристи. Не харесвали карикатурите им. 

„Врагът знае къде сме уязвими“, казва Скот Пели във финала на онази емисия. 

Силата на един народ зависи от качеството на информацията, която получава. А когато журналистите бъдат принудени да мълчат, свободата започва да изчезва. Мълчанието е краят на свободата.

Пауза, общ план, светлините угасват, преливка към черно, музика, финална шапка. 

Единайсет години по-късно същият този американски журналист е уволнен дисциплинарно. На Доналд Тръмп не му харесва предаването, в което той работи. А новинарят ветеран вече трябва да защитава мисията на журналистиката не от терористи в чужда държава, а доста по-близо до дома. „Вие убивате „60 минути“, казва той на собствените си началници, обвинявайки ги публично в некомпетентност, задкулисни сделки и политически натиск. 

Бунтът на кореспондентите 

В понеделник сутринта екипът на „60 минути“ се събира на планьорка да се запознае с новия изпълнителен продуцент на предаването, избран лично от наскоро инсталираната шефка на новините Бари Уайс – консервативна коментаторка без телевизионен опит, промотирана официално с идеята да направи новините „по-балансирани“ и съобразени с вкуса на „по-голяма част от Америка“. Неофициално – да ги калибрира по вкуса на Доналд Тръмп, който открито е заявявал своята неприязън конкретно към „60 минути“ и изобщо към журналистите като „враговете на народа“. 

Срещата е дни след Черния четвъртък – така журналистите в екипа наричат серията уволнения няколко дни по-рано, когато Уайс е опразнила столчетата на двама от дългогодишните продуценти на шоуто заедно с две от най-опитните кореспондентки – Шарън Алфонси и Сесилия Вега. Малко преди тях по свое желание си е тръгнал Андерсън Купър, а година по-рано и легендарният изпълнителен продуцент на предаването Бил Оуенс, който обяснява решението си с корпоративни промени, пречещи му да си върши работата. 

Напуснатите вече говорят открито за цензура, натиск за смекчаване на тона и масажиране на фактите. Най-често в полза на Израел и Белия дом. 

„Нямате необходимата квалификация. Доведени сте, за да унищожите „60 минути“ и точно това правите“, казва в прав текст Пели на ръководството под аплодисментите на своите колеги. И настоява да знае защо колегите му са уволнени. Вместо отговор получава упреци от ръководството, че е „груб“. 

Но Пели не отстъпва: 

Знаете ли кое беше грубо? Черният четвъртък беше груб. Да кажеш на Таня Саймън, че трябва да си тръгне до пет часа̀. Да изпратиш Драган Михайлович в отдел „Човешки ресурси“, за да бъде уволнен, защото никой не е могъл да го погледне в очите. Да не обсъдиш договорите на Шарън Алфонси и Сесилия Вега. Просто да ги извикаш и да им кажеш, че са уволнени. Това е грубост. Това тук е разговор. Онова беше грубост. И вие участвахте в нея.

Черен бланк. Тишина. Няма музика. А финалната шапка идва на следващия ден, когато Пели е поредният уволнен. 

Тo speak truth to power („да говориш истината в очите на властта“) – един от фундаменталните принципи на американската журналистика не издържа собствения си вътрешноведомствен стрес тест. След над половин век в професията един журналист си тръгва заради въпроси и заради „лошо поведение“. Защото е казал истината в лицето на властта. Защото мълчанието, както разбрахме, е краят на свободата. 

Няма повече въпроси

Ден по-късно в онлайн среща Бари Уайс застава пред екипа и обяснява уволнението с „нарушено доверие“ и липса на „взаимно уважение“. Изказва и благодарности за дългогодишната работа на ветерана Пели. Този път няма допълнителни въпроси от екипа. Смразяващият ефект на поголовната сеч на най-големите имена в редакцията тепърва ще дава своите плодове – и вътре в екипа, и в гилдията, и в обществото. А доволен, разбира се, ще е основно Тръмп. И Дейвид Елисън – медийният магнат, собственик на Skydance, който, след като придоби Paramount и CBS, сега чака държавно ОК за поредната си мегахапка – този път пакетът е CNN, HBO и редица филмови студиа. Залогът е 110 млрд. долара, а на пътя отново стоят само няколко подписа на държавни служители, назначено от Тръмп. 

Познато ли ви звучи? Неизбежно е – след като отвъд океана вече се прилагат тактиките на Виктор Орбан и балканските олигарси за превземане на медии, няма как да не ни се стори мила и родна тази картинка. 

С уговорката, че да сравняваме Америка с България, CBS с Нова телевизия и „60 минути“ с който и да е нашенски сутрешен блок е като да сравняваме терористите от Charlie Hebdo с орките на ПИК и „Блиц“, но все пак накрая ще стигнем до някои неизбежни паралели. С признателност и благодарност, че и тук, и там – в Америка, все още властта не убива журналисти. Само ги умълчава. И това изглежда съвсем достатъчно. 

Историята на една предизвестена смърт 

За американската публика „60 минути“ е институция. Повече от половин век предаването задава стандарта за телевизионна журналистика, разследвания и дълбочинни интервюта. Всяка неделя вечер в 19:00 започва познатото тиктакане на часовника, превърнало се в една от най-разпознаваемите емблеми на американските медии. 

Последващите 60 минути често опаковат историите, които задават тона както на политическия разговор във Вашингтон, така и на разговорите около масата за вечеря в милиони американски домове. Дори и днес, във време, когато телевизионната аудитория намалява, а онлайн платформите променят начина, по който хората консумират новини, и въпреки дългогодишните пропагандни атаки на Тръмп и на влиятелни консервативни подкастъри срещу „либералния уклон на старите медии“, „60 минути“ си остава най-гледаното новинарско предаване в Съединените щати.

Най-близката аналогия за българската публика вероятно би била комбинация между най-силните години на „Всяка неделя“ и „Панорама“. Минус Държавна сигурност. Плюс много пари. Докато ролята на комунистическите служби дълбоко опорочават българския златен век на телевизията, тук става дума за поколения журналисти, изграждани въпреки комерсиализма в професионалната култура и традициите на политическа автономност и с огромно влияние над културното ДНК на нацията. 

Корените на тази култура водят към легендарния журналист Едуард Р. Мъроу. Именно неговото леко дръзко, леко високомерно Good night, and good luck се превръща в запазена марка и символ на гръбнака, характера и дори дозата „лошо възпитание“, необходими на един журналист, за да се изправи срещу властта в най-мрачните години на маккартизма, когато Америка преследва различните по убеждения и идеология. Днес същата институция, която превърна тези думи в свое знаме, изглежда, не е готова да плати цената на това наследство. 

Предизвестената смърт на легендарното американско предаване започва почти веднага след изборите, които връщат Доналд Тръмп в Белия дом за втори мандат.

Поводът е интервю на Камала Харис за „60 минути“ по време на предизборната кампания. Тръмп обвинява CBS, че е манипулирала монтажа на разговора, и завежда дело срещу телевизията за намеса в изборите. По това време почти всички медийни и правни експерти са единодушни, че подобен иск няма никакви шансове за успех в американски съд. Но точно тогава Paramount чака извънредно важно регулаторно одобрение за многомилиардната сделка по придобиването ѝ от Skydance. И избира да сключи извънсъдебно споразумение и да плати 16 млн. долара на кампанията на Тръмп, макар и без да признава вина. 

Именно тук започват първите сериозни съмнения. Дали това е просто бизнес, или червен флаг, че една от най-големите медийни компании в Америка е готова да прави редакционни компромиси в името на по-големи корпоративни интереси?

Дългогодишният продуцент на „60 минути“ Бил Оуенс напуска в разгара на тази криза и разсейва съмненията. В продължение на десетилетия Оуенс е един от пазителите на редакционните стандарти на предаването. При напускането си заявява, че вече не може да гарантира независимостта, необходима за работата му, тъй като корпорацията има други приоритети.

Следващият курбан, даден на олтара на това необходимо приятелство между династията Елисън и президента Тръмп, е Стивън Колбер. Само дни след като назовава в ефир споразумението между Paramount и Тръмп „огромен подкуп“, CBS обявява края на неговото The Late Show. Малко по-късно държавното одобрение за придобиването в крайна сметка е получено, а Тръмп дори приема да даде интервю за „60 минути“. 

Предаването обаче си остава следваща мишена за отстрел от Тръмп. С десетки постове в своята социална мрежа Truth Social президентът атакува журналистите на програмата, наричайки ги „измамници“ и „политически функционери“, като заплашва открито с отнемане на лицензи. Резултатът не закъснява – точно когато на тезгяха е нова огромна бизнес хапка: фамилията Елисън е на път да придобие и CNN заедно с апетитен пакет развлекателни медийни брандове. И пак се чака един подпис, който няма как да дойде без кимане от Белия дом. 

Когато президентът едва ли не казва „Ще използвам силата на държавата, за да си осигуря медии, каквито си харесвам“ и когато се заобиколи с приятели олигарси, които получават лъвския пай от бизнес сделки срещу политически услуги, ние в Източна Европа нямаме никакво съмнение какво се случва. Хронологията е ясна и тенденцията за политическо quid pro quo, макар и юридически недоказуема, е видима с просто око.

Парадоксът е, че като цяло телевизията, която е най-пострадала в борбата с рейтингите (в последните години CBS традиционно изостава зад ABC и NBC), в крайна сметка решава да убие двете си най-рейтингови програми. Шоуто на Стивън Колбер беше лидер сред късните вечерни програми в Америка до спирането му миналия месец. „60 минути“ остава най-гледаното новинарско предаване в страната повече от половин век след създаването му. Това са двете марки, които продължават да носят престиж, влияние и публика на CBS, и то не само по телевизора. И Колбер, и „60 минути“ продължават да събират милиони гледания и споделяния онлайн. На теория това са програмите, които една телевизия би трябвало да пази най-много.

Само че рейтингите вече не са това, което бяха, а телевизионният бизнес – такъв, какъвто го познаваме, е на доизживяване. 

Така за семейство Елисън залогът не са няколко рейтинг точки повече, а многомилиардните сливания, придобивания и корпоративни сделки, които зависят от благоволението на регулатори и политици. Както казваше Ахмед Доган, „поне едно кимане от нас трябва“. Доказателства за пряка сделка няма. Но няма и друг възможен отговор на въпроса защо една телевизия би жертвала най-ценното си.

Може би защото, докато телевизията престава да бъде апетитен бизнес сама по себе си, все още има някакво влияние, което ѝ позволява да бъде инструмент за бизнес. Валута за разкешване. Ефирът става фасада, а журналистиката – разменна монета в една много по-голяма игра. Място, на което се изграждат отношения, печели се достъп и се договарят решения, струващи много повече от рекламното време между две новинарски емисии. Този завой в бизнес модела е далеч по-видим на малки пазари като нашия, където парите просто свършват по-бързо. 

Големите търговски оператори у нас, като част от мултинационални компании с разнородни бизнес интереси, отдавна практикуват този модел. В него телевизията е само рекламна витрина, през която се отварят (или затварят) врати към далеч по-доходоносни сделки и индустрии.

За семейство Елисън това може да означава филмови студиа, стрийминг платформи и развлекателни империи. За далеч по-скромния български пазар – телекомуникации, обществени поръчки, инфраструктурни проекти, влакове, мотриси – всичко зависи от политическата благосклонност. А тя се договаря на мегдана на телевизора. 

Същото, ама различно

С това паралелите между Америка и България като че ли се поизчерпват.

Ние нямаме нито „60 минути“, нито Стивън Колбер. Имаме Слави Трифонов. Нямаме Бил Оуенс, имаме Антон Хекимян. Нямаме Скот Пели, имаме Бареков. Българската Бари Уайс е жена с много имена, но среща като тази с екипа на „60 минути“ не мисля, че някога ѝ се е случвала.

Иначе, и в Нова телевизия чакаха одобрение за придобиване от братята Кирил и Георги Домусчиеви през 2019 г. И го дочакаха. След серия от черни четвъртъци, макар и не само в четвъртък, прочистили десетки знакови лица на медията. Тогава покойният вече чешки бизнесмен Петр Келнер не успя да получи кимване от когото трябва. Компенсираха го малко по-късно с bTV, където също в годините последваха санитарна сеч и уволнения с благодарности – за лошо поведение и неподходящи чаши. По своя път минаха и БНТ, и БНР, макар и не толкова успешно. 

И у нас политическите чистки в медиите обикновено се обясняват с купешки клишета за нарушени стандарти за обективност, плурализъм и баланс. Fair and balanced („честно и балансирано“), между другото, е мотото на всички бариуайски по света и у нас.

Схемата може и да е същата. Но съпротивата не е. С изключение на БНР, където гилдията се надигна и предотврати уволнението на Силвия Великова. 

Съществена е и друга разлика. Битова е, но не е незначителна и обяснява тишината, с която се убиват медии у нас. Повечето от споменатите американски журналисти излизат извън ефир вече милионери. Пазарът е огромен, а публика дебне отвсякъде. 

У нас малкото независими гласове, отстранени и изтъргувани срещу някой подпис или кимане за милиони, живеят от заплата до заплата, не могат да си платят нито сигурността, нито адвокатите, докато се изправят срещу лицата на одържавената българска мафия, борят се за миниатюрна аудитория и често плащат много по-висока лична цена. 

Но да, журналистиката, дори опакована в бизнес модел, все пак си остава кауза. И мисия. В услуга на обществото. Иначе от нея няма смисъл.

Неслучайно през последните седмици социалните мрежи зад океана започнаха да преработват емблематичното сбогуване на Мъроу в далеч по-мрачен и гневен вариант:

Good night, and good luck, motherfuckers.

В наши дни фразата заживя собствен живот като бунтарска и саркастична версия на оригинала. След кризата около CBS тя се превърна в нещо средно между хаштаг и среден пръст към институцията, пре/продала собствените си принципи. За мнозина тя е и символично сбогуване с американската илюзия за непробиваемата защита на Първата поправка.

Най-добре го каза един американски студент, получил в пика на скандала стипендия именно от CBS, за да следва журналистика. Застанал до Скот Пели по време на раздаването на наградите „Еми“ за журналистика („60 минути“ печели две статуетки, между другото, ако искате да видите как животът имитира началото на „Дяволът носи Прада“ 2), 18-годишния Сантяго Кампос казва тези думи и изправя на крака целия журналистически елит в залата: 

Искам да благодаря на CBS News за тази щедра подкрепа за образованието ми. Но искам също да отбележа, че докато корпоративните елити все по-силно овладяват каналите, по които достига информацията до обществото, журналистиката в служба на хората става все по-трудна за намиране, но и все по-необходима. А това, което хората искат, е истината. Затова, ако някога се поколебаете да произнесете думата „геноцид“ или предпочетете да замълчите пред очевидни лъжи, запитайте се: „За кого го правя?“ Надявам се да изберете нас.

Това е. 

А алтернативата:

Good night, and good luck, motherfuckers.