Изборната седмица у нас започна с екзалтацията около едни чужди, но важни, включително по геополитически причини, избори. Дали заради великденското покачване на алкохолния градус и калорийния прием, дали заради не особено здравия ни национален интерес към „живота на другите“, но падането на Орбан и победата на Мадяр предизвикаха оживено бълбукане из социалните мрежи. Ще речеш, че 80% българи, а не унгарци бяха пуснали неделни бюлетини, за да кажат не на 16-годишния авторитарен режим на „Фидес“.
Парадоксално, бълбукането и клокоченето се оказаха най-вече от паралингвистичен характер предвид затрудненията, които кръстосващите социалните мрежи изпитаха с транскрипцията на името на победилия лидер. (Ти да видиш – веднъж на високосна година и езикът да има значение за някого!)
Иначе, за самия Мадяр се чу и написа относително малко и плитко – особено за Орбан-закваската му и за сенчестите страни в политическата му кариера. Лично аз например имам проблем с това, че в един момент възходът му стъпва с хусарски ботуши върху факта, че тайно записва разговорите с тогавашната си съпруга и майка на трите им деца Юдит Варга, а впоследствие предава където трябва уличаващите я записи. Такива „филми“ вече съм гледала, и книги съм чела даже, та – ще ме извините – на павликморозовци някак не мога да се доверя с чисто сърце.
Има обаче неща, на които се доверявам... Като прекарала две години от живота си в Будапеща; изпила стотици кафета във великолепните „Жербо“ на „Вьорошмарти“, „Мювеш“ на „Андраши“, „Пушкин“ в едноименното кино и пр., блажено пропиляла немалко летни дни в архитектурно смайващите закрити и открити термални бани „Рудаш“ и „Сечени“; живяла или гостувала в десетки квартири около „Астория“, „Ференциек тер“, „Блаха Луиза“, „Байчи Жилински“ и пр. – места, всмукващи те в мрачните си вътрешни дворове, с дантели от ковано желязо по висящите външни стълбища и балкони, с еклектична плетеница от влияния – неоготика, необарок, неоренесанс, сецесион, ар нуво, баухаус – нямам капка съмнение, че тази страна, която има неизброими „йотабайтове“ съхранена памет – историческа, културна, градска, – има и воля за бъдеще.
Ако не друго, отминалите там избори ни убедиха, че няма вечни режими, не и в сърцето на Европа. Не и когато обществото е съхранило демократичния си инстинкт, реакциите си, в крайна сметка – мускулите да се обединява и да... бие шута на който си го е заслужил. В подкрепа на това ето един документален филм за престъпните изборни практики на Орбан – филм, който спокойно можем да съотнасяме и към собствената си ситуация на избиратели в България.
Гледайте го днес, защото утре са нашите избори и само от нас зависи какви ще са резултатите и доколко представителни ще бъдат те.
За съжаление, настоящите предизборни кампании – сами по себе си скучновати – не получиха добро медийно отразяване. Чудесната протестна енергия, акумулирана по площадите в края на миналата година, сякаш постепенно се разми по време на новогодишните празници и се стопи с последния мартенски сняг. Дори т.нар. Големият дебат в „Извън ефир“, излъчван на живо на 14 април, беше вял и не особено сръчно модериран. Други дебати реално нямаше.
Емилия Милчева
Затова пък в социалните мрежи станахме свидетели на купища особено грозни и груби мизогинни коментари – главно от тролове, но за жалост, и от реални хора с лица и биографии. Междувременно се появиха новини за купуване на гласове с фалшиви банкноти, тоест за „безплатно купуване“ на гласове... А из мрежата се чуха оплаквания на хора, ненамиращи точните платформи и кандидати, които да подкрепят.
Само че да избереш кой да те представлява в Народното събрание не е същото като да си избереш чифт обувки номер 38,5, след което да ги занесеш на обущаря, та леко да ги поразтегне с калъпа, тъй щото да не убиват на изхвръкналото кокалче на лявото ти стъпало. Гласуването в повечето случаи е компромис, понякога дори тежък, който идва с отговорността след това да изискваш и да предоговаряш, и да убеждаваш своя представител в нещата, в които вярваш, и – ако се наложи – при следващ избор да оттеглиш гласа си. В крайна сметка не е ли това смисълът на представителната демокрация?
Още за изборите в Унгария и България, както и за рисковете Румен Радев да се превърне в следващия Орбан четете в седмичния анализ на Светла Енчева „Отива ли България там, откъдето Унгария се връща“. Въпреки краткосрочната мощна купесто-дъждовна облачност, която се задава, Светла завършва по-скоро оптимистично:
... въпросът не е само дали България се е запътила натам, откъдето Унгария се връща. Въпросът е дали изобщо има хоризонт за този път, или той не след дълго ще бъде част от миналото.
Светла Енчева
Очаквано, на изборна тема е и текстът на Емилия Милчева „Българският нелиберален въпрос“. Въпросът, който остава да ме гложди след прочита на Емилия обаче, не е особено оптимистичен:
Може ли властта да бъде реално сменена, или само се преразпределя между нови лица?
Емилия Милчева
На пръв поглед встрани от темата, но в действителност дълбоко свързана е статията на Надежда Цекулова „Просто добави радост. Какво са съвременните палиативни грижи за деца“. Ще цитирам тук съвсем кратък откъс, който дава представа за належащата промяна в здравните политики и политиките, свързани с децата. И дано този болезнен въпрос, белег на цивилизационна (не)зрелост, намери място в следващия парламент:
В България има отделни специалисти и институции, които полагат усилия да предлагат модерни детски палиативни грижи. Липсата на рамка, работеща система и разбиране на темата обаче ги превръща в еднорози в една цялостно нехуманна към болните деца среда. За да се промени това, трябва първо достатъчно много хора да повярват, че болните деца също са деца и имат право на детство.
Надежда Цекулова
Децата наравно с възрастните са важни герои и в книгата, за която Антония Апостолова пише в рубриката „На второ четене“ – сборника с разкази „Август“ на румънката Елена Владаряну в майсторския превод на Лора Ненковска. Антония признава, че това са най-добрите разкази, които е чела от много време насам, а аз потвърждавам и на свой ред препоръчвам.
Антония Апостолова
Докато още се възстановяваме от великденските трапези, Атанас Шиников бърза да ни отрупа с още всякакви преизобилни – „бюлюк“, както казва самият той – храни и напитки. За щастие, имагинерни. „Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма“ е новото попълнение в рубриката „Ориент кафе“. Макар че тази статия, както личи от заглавието, върви по-добре с чаша вино.
Атанас Шиников
И накрая, за да свържа още веднъж унгарските и българските избори, поздравявам ви с любим (че и награден с „Оскар“) епизод от „Том и Джери“, в който обаче котаракът свири не какво да е, а прочутата и извънредно трудна за изпълнение Унгарска рапсодия №2 от Ференц Лист, докато мишлето се опитва и в крайна сметка успява да му открадне шоуто.
Така че не оставяйте нещата в ръцете на онези, които за пореден път искат да ни откраднат шоуто. Сега ние сме на ход. Гласувайте! А докато чакате на опашките пред избирателните секции, подкрепете ни, като натиснете бутона по-долу. Благодарим ви!