Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма

Първото тримесечие на календарната година почва с тежък хранителен товар за трите монотеистични религии и техните тукашни вариации. Ако превъртим часовника постепенно назад, най-пресен ще да ни е споменът от таман преминалото великденско преяждане и препиване. Агнета, дроб сарми, яйца, козунаци, вина, ракии, зелени салати след Великия пост – положението е сериозно, отговорно. 

Католическият Великден беше малко преди това – тази година приблизително съвпадаше с еврейския празник Песах (не го наричайте Пасха, защото за еврейската и християнската общност това са различни неща). Парче агнешко месо с кокал, горчиви зелени гарнитури от маруля или цикория, варени яйца, настъргани ябълки, ядки и подправки с вино, безквасен хляб маца, сладкиши, варени моркови и картофи, а накрая – много (наистина щедро разлято!) вино за пиене.

Преди това, застъпил част от нашите постни февруари и март, беше мюсюлманският пост за Рамадан, на който по тукашните земи му казват Рамазан – според турското произношение на арабското име на месеца. Там се пости през деня, ама за сметка на това през нощта се яде предостатъчно: баници, пилафи, баклави – каквото е дал Всевишният. „Хвала на Аллах – казваше един мой познат в Сирия навремето, – накрая на месеца на пост съм наддал с няколко килограма!“

Пък и то яденето си е за хвалба: започва с разговяване (ифтар), тоест прекъсване на поста надвечер с няколко фурми, и продължава с обилни хранения в тъмната част на денонощието. Сутринта преди съмване пак се сяда да се яде – за това хранене в арабския съществува терминът сахур. Та е някак показателно, че Главното мюфтийство в България съветва да не се преяжда по време на свещения месец.

Но нека сега да превъртим часовника напред. Много напред, чак отвъд времето на тукашния свят, за който в арабския език се употребява терминът дунйа – „по-близкото“, „по-ниското“, „настоящият живот“.

Направо ще превъртим не само часовника, но и религиозно-кулинарната игра. Ще нагазим в тема колкото странна за нас, толкова и привична за мюсюлманската теология. Как се яде и пие – не в тоя свят, ами в онзи. За него пък езикът на Пророка от Арабия разполага с термина ахира ‘онова, което иде после, по-сетне, оттатъшното’. А за оттатъшното мюсюлманското Писание, Предание и богословска традиция не пестят детайли. Защото отвъдното битие съвсем не е безплътно, безтелесно и призрачно лишено от сетивни усещания – къде наслади, къде мъчения. В крайна сметка най-популярното название на Рая е Джанна, тоест „Градина“, което и намеква, че животът в оня свят прилича на безкраен отвъден пикник (подобен на онзи, от който Адам и Ева (Хауа’) биват пропъдени).

За теб там има, да не си нито гладен, нито гол. И не ще изпиташ там нито жажда, нито слънчев пек.“ (20:118–119).

Но да не бъда голословен, нека оставим самия текст на Писанието да говори. Разгърнете Корана на сура 76, „Човекът“ (Ал-Инсан) например, и ще видите, че

храната и питието са част от насищащо, всеобхватно, направо холистично, както биха казали в бизнеса и медицината, преживяване на отвъдното.

Праведниците пият от чаши с „добавено питие“ от „Камфор“ (Кафур). Това обаче не е познатото ни вещество, а „извор, от който пият рабите на Аллах“, бликащ в изобилие. Сред наградите на праведниците за тяхното търпение е и „Градина“ (въпросната Джанна), където те са облечени с коприна, облегнати на престоли, без да виждат там ни зной, ни мраз, на сянка под сведени плодове. Обслужват ги със съдове от сребро и с чаши от сребърен кристал; отмерва им се с мярка и им се дава да пият от питие, смесено с „джинджифил“ (занджабил), от извор, наречен Салсабил. Заобикалят ги вечно млади юноши, подобни на разпръснати бисери; облечени са в зелени одежди от коприна и брокат, носят украшения – гривни от сребро – и пият от „чиста напитка“.

Небесните градини раждат колкото праведниците си пожелаят, и то леснодостъпна реколта („сведени плодовете ѝ ниско“, 76:14). Има и грозде сред „градини и лозя“, отредени в спасението за богобоязливите (78:31–32), плодове, фурми и нарове (55:68), че и „лотоси без бодли, и натежали бананови дървета“ (56:28–29). Ала този кулинарен списък не просто не се ограничава с конкретните плодове, изборът е неограничен – добавете и „птиче месо, каквото обичат“ (Коран 56:21), както и „в изобилие плодове и месо, каквито пожелаят“ (52:22). Като че ли млякото и медът стоят по средата между питиетата и храните (малко като нашенското виждане за бирата или бозата като „течна баничка“).

В Рая има и четири вида „реки от вода, която не застоява, и реки от мляко с вкус, който не се променя, и реки от вино, приятно за пиещите, и реки пречистен мед, и в който има за тях от всякакви плодове“ (47:15). Вода, мляко, мед – всичко това звучи приемливо. Водата е особено важна в множеството споменавания на извори. А ако искаме да намерим възможно инструментално обяснение за този факт, може да мислим за Пророка като литературно подобен на Пол Муад’Диб от „Дюн“ на Франк Хърбърт и пустинната планета Аракис. С други думи, в пясъците на древна Арабия водата представлява особена ценност, затова и в отвъдното е силно застъпена. „Градини, сред които реки текат“ е устойчива фигура в описанието на кораничния Рай. Добавете към тях и множеството споменавания на извори.

Но що дири тук виното? Та нали тук, при нас, е напълно възбранено (харам) заедно със свинското, хазарта и ред други неща?

Че и класическото наказание в свещения закон за консумацията му е бой с камшик. Някаква трансмутация, почти по алхимически, да не кажа транссубстанциация, за да не обидя приятелите католици, се е случила с ферментиралата напитка в отвъдното. Освен че тече в реки, то носи наслада, без да носи грях. На всичкото отгоре правоверните не ще ги боли глава, няма да се опияняват и няма да губят разум (37:47, 56:19).

Тук обаче словото на Аллах не говори директно за вино, макар коментаторската традиция изрично да уточнява, че именно то е темата на по-горните знамения. Интересен нюанс въвежда откровението чрез уточнението, че на правоверните „ще им се поднесе запечатано, пребистро питие“ с ухание на мускус, идващо от извора Тасним (83:25–28). Питието в случая е особен вид небесно вино, за което Коранът употребява необичайния термин рахик, за разлика от разпространения иначе хамр. Отделен, но свързан нюанс, е този за употребата на парфюми в отвъдното покрай одеждите и украшенията на праведните, техните ястия и питиета. 

Добре де, сега ще се отклоним още малко, за да ви вменя ход на мислите и ви изпреваря, като попитам:

А къде са девиците?

Онези, 72 на брой, с които мюсюлманският Рай е предимно известен в популярната култура – т.нар. хурии. Ето ги и тях, макар и неуточнено колко: „красавици с големи очи“ (Коран 44:54), „жени с целомъдрен поглед, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин“ (55:56), „хубавици, пазени в шатри“ (55:72), „хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери“ (56:22–23), несъмнено отредени за богобоязливите в „градини и лозя, и с напъпили гърди девствени връстнички, и пълни стакани“ (Коран 78:32–34). Но колкото и да е изкушаващо, нека оставим тази отвъдна пикантерия за момент настрани – въпреки че не е съвсем почтено спрямо мюсюлманското Писание и Предание, доколкото хуриите често вървят с темата на настоящото ни разсъждение! – и да се върнем към храната и питието.

Да не си мислите, че храна в отвъдното има само за добрите. Има и за лошите, но служи за назидание и вечно мъчение.

Малко като израза на баща ми „Ще изядеш шамара!“. Ял съм го в тукашния свят – кога щедро, кога пестеливо. Само че шамарът в исляма има отвъдни кулинарни измерения и слиза в стомаха ти като адски огън, по-лош от люта чушка, сорт „Каролина Рийпър“, на прах. Апропо, водата в Ада не служи за утоляване на жаждата. Там тя е инструмент за вечно въздаяние, грешниците в Огъня вкусват „вряща вода и гной“ (38:57). Терминът за този вид вода не е обичайното арабско ма’ – онова, което тече в райските реки, а хамим – вряща течност, „която разкъсва червата“ (47:15).

Листата с напитките за грешниците се отличава с известно разнообразие – освен кипналата вода има и „гнойна вода“ (14:16), „кръв и гной“ (69:36). Това получават те, когато викат към обитателите на Рая и молят за водата или препитанието от Аллах (7:50), а като „викнат за помощ, ще им се помогне с вода като разтопен метал, която изпича лицата“ (18:29) и „кипящ извор да пият“ (88:5).

Но центърът на адското наказание е дървото Закум (аз-Заккум),

злокобната антитеза на дърветата в райската градина и на „дървото на вечността“ (20:120) от изначалната обител на Адам и Ева. На български баба ми казваше „зокум“ на олеандъра (Nerium oleander), от който гледахме няколко храста вкъщи – в тенекии от сирене. Но в кораничния контекст винаги съм си представял въпросното дърво като уродлив, мъчителен и древен аналог на Дървото на болката от „Хиперион“, друга моя любима фантастика на Дан Симънс. Споменато е пряко поне на три места в Корана, а на едно място се говори за „прокълнатото дърво“, сторено за изпитание (17:60). Заблудените, отричащите, казва самият Аллах, ще ядат от него, ще си пълнят от него стомасите и ще пият след това от врящата вода (56:52), защото е дърво, изникващо от дъното на Ада. Плодовете му са като главите на сатаните, от които ядат грешниците, и го примесват с питие от врящата вода (37:63–67). То е храната на всеки грешник, подобна на разтопен метал, кипящ в стомасите (44:44–46).

А това дотук е просто кратка разходка из Корана... Никак не е зле откъм бюлюк (от тур. изобилие), както казваше баба ми. В юдейския Танах, еврейската Библия, тоест онова, което християните наричат Стар завет, че и в християнския Нов завет липсват подобни плътни описания на отвъдното, нали?

А пък аз обичам да казвам, че има религиозни доктрини и традиции, породени от много по-оскъдни основания в дадено Писание. Кораничният текст от VII век колкото завещава на мюсюлманската общност (умма) отговори, толкова отваря пространство за множество въпроси, все важни. Ето, например аз, напълно пристрастно, веднага се запитвам: щом има плодове и меса, „каквито пожелаят“, може ли да си поръчам в отвъдния ресторант сочна свинска вратна пържола? Защото все пак, ако в оня свят има вино, от „което не боли глава“, защо любимото ми барбекю да попада под несправедливите удари на шариата и да остане харам? Или какво точно е птичето месо – знаем, че според някои предания от Пророка в Рая има зелени птици, в чиито гуши и вътрешности се помещават душите на мъчениците (ед.ч. шахид, мн.ч. шухада’) в междинното състояние (барзах) между смъртта на индивида и Съдния ден. Дали тези птици, които, след като вече не са нужни като преносители на душата на шахида, се използват за храната, спомената в Корана? Какви точно са реките на Рая, имат ли си имена, къде текат, защо се говори, че са „под градините“?

Или пък друга тема – не води ли цялото това обилно ядене и пиене до някаква отделителна дейност при обитателите на отвъдното? Следователно да очакваме ли нещо като небесни тоалетни? Ако отвъдното в добрата му част е парк, може ли да предположим, че подобно на Версай от XVII–XVIII век, неговите жители се крият по кьошетата на живия плет, за да откликнат на повика на природата – каквото и да означава „природа“ там? А ако надзърнем към дъното на Ада, как ли точно изглежда дървото Закум? Какви са тези плодове като глави на дяволи, големи ли са, малки ли са, черни ли са, бели ли са, много ли са, как са овесени, какво се случва с грешниците, когато посегнат към тях, та вътрешностите им биват прогорени от разтопен метал? Що за метал е това? Ами докато праведните се отдават на ядене, пиене и разкош в небесния пир, каква е ролята на „хуриите“? И в крайна сметка,

ако не ни харесва плътската конкретика на разказа, възможно ли е напълно да го алегоризираме и така да избегнем обвиненията в прекомерен чувствен буквализъм?

Та нали например виното в старата мюсюлманска мистична поезия на суфите се превръща в символ на опиянението от единението с Всевишния и Неговата любов. Защо да не може да направим същото с всичко останало? Само че преди да го направим според нашето собствено хрумване, е добре да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.