Нелиберализмът не е неизбежен. Така е озаглавен текстът на американската журналистка Ан Апълбаум в Τhe Atlantic по повод изборния разгром на Виктор Орбан и неговата партия „Фидес“ след 16 години управление на Унгария.
Основната теза на Апълбаум е ясна: нелибералните режими не са историческа неизбежност. Те могат да бъдат победени не чрез козметични кампании, а с добре организирана гражданска мобилизация чрез упорита работа на терен. Победата на Петер Мадяр и „Тиса“, освен че прекъсна управлението на Орбан, разби мита, че подобни режими са обречени да печелят завинаги. Със своите 138 от 199 места в парламента „Тиса“ получава мнозинство, достатъчно за да промени сама Конституцията. Както намери за добре.
На този фон българската картина изглежда далеч по-неубедителна. В последната седмица преди изборите четири социологически проучвания – на „Маркет Линкс“, Центъра за анализи и маркетинг, „Тренд“ и „Мяра“, установиха преднина от над 10 процентни пункта на първия пред втория. Всички агенции дават над 30% за коалицията „Прогресивна България“ (ПБ) на Румен Радев.
Емилия Милчева
Източен блок срещу руските санкции
Politico и британският Telegraph, които са собственост на германската медийна група Axel Springer, поставиха Румен Радев сред възможните наследници на Орбан като проводник на руско (а значи и нелиберално – б.а.) влияние в Европейския съюз. Останалите са бившият премиер на Словения Янез Янша и Джорджа Мелони (министър-председателка на Италия), Андрей Бабиш (министър-председател на Чехия) и Роберт Фицо (министър-председател на Словакия).
Фицо вече заплаши, че ще наложи вето при гласуването в ЕС на новия 20-ти пакет санкции срещу Русия, който обхваща енергетиката, финансовите услуги и търговията. Условието е да получи петрол по нефтопровода „Дружба“, доставките по който бяха прекъснати, след като руски удар в Западна Украйна го повреди през януари. Словакия и Унгария обвиниха Украйна, че умишлено блокира транзита, а президентът Зеленски съобщи, че очакванията са ремонтът да завърши „тази пролет“.
Светла Енчева
Подготвяният нов пакет санкции предвижда пълна забрана на морски услуги за руски петрол и разширяване на санкциите срещу т.нар. сенчест флот до 640 кораба, както и ограничения върху обслужването на LNG танкери с цел прекратяване на вноса на руски втечнен газ до края на 2026 г. Затяга се и финансовият натиск чрез санкции срещу още 20 руски банки, предвидени са мерки срещу криптовалутни операции, както и действия срещу банки в трети страни, подпомагащи заобикалянето на санкциите. Третият блок предвижда разширяване на експортните ограничения върху стоки и технологии с потенциално военно приложение за над 360 млн. евро, както и квоти за амоняк с цел допълнително ограничаване на руските приходи.
Президентът Радев не е крил, че е противник на санкциите – политика, която със сигурност би продължил и като глава на бъдещо правителство. Той, както и следовниците му не смятат Русия за агресор, нито Крим за украинска територия, незаконно окупирана от режима на Путин. И това не е новина, а сигнал.
Това не е български въпрос, това е международен въпрос.
Така се изрази един от водачите на ПБ – бившият вътрешен министър Иван Демерджиев, на дебата, организиран от платформата „Извън ефир“.
Има ли кой да се противопостави?
Външнополитическият риск за България при евентуално управление на Румен Радев засега няма как да бъде ефективно неутрализиран. Дали тази опасност произтича от собствената му политическа тежест, или от готовността на останалите политически актьори да се нагодят, по един или друг начин, към него?
В действителност липсва не само силен опонент, но и ясна линия на противопоставяне.
Проблем е и това, че значителна част от избирателите чуват призивите за разбиване на „модела на задкулисие“ именно от Румен Радев, тъй като от антистатукво формациите той не се е колаборирал с Бойко Борисов и Делян Пеевски.
Наред с това, отвъд наративите срещу модела „Борисов–Пеевски“/деребеите/олигархията липсват големите теми, които вълнуват гражданите. Ще бъдат ли реформирани образованието, здравеопазването, социалната сфера, данъчната система? Също и как ще се осъществи прокламираното благоденствие? Вместо това за пореден път се предлага „захарен памук“, по сполучливото определение на „Сега“.
Показателен е примерът със здравеопазването. Ако се сравнят програмите на ПБ, ПП–ДБ и „Възраждане“, тоест на формации, заявили се като алтернатива на статуквото и с шанс за парламентарно представителство, изненадата идва от либерализма на последните. Само „Възраждане“ допуска демонополизация на Здравната каса – ход, който би отворил системата за конкуренция и би могъл да промени реално пазара на здравни услуги.
Светла Енчева
Ако има няколко здравни каси, хората ще избират къде да се осигуряват, и ще има конкуренция вместо настоящото централизирано разпределение. Въпросът е как да има повече избор и качество, но това дори не се предлага за дискусия. Изглежда, цари неформално съглашение, че системата има дребни недостатъци и затова няма да се разваля, а само ще се поправя (доколкото е възможно).
В същото време гражданите плащат по три начина за здраве: чрез здравни осигуровки, чрез данъците си (тъй като държавата допълва недостига и покрива осигуровките за определени групи) и чрез доплащане, което е най-високото в ЕС.
Но ако за здравеопазването „Възраждане“ са либерали, за Русия са в хармония с Радев, който беше казал, че ей там, от другата страна на Черно море, има евтини енергийни суровини.
Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов е още по-директен – той продължава на глас мисълта на Радев и предлага да се преговаря директно с Русия за внос на газ и петрол на ниски цени. Разбира се, в условията на отменени санкции.
Конкурентен авторитаризъм
В бъдещия 52-ри парламент двете политически сили биха могли да се съюзят и за съвместно управление с мнозинство. Това би означавало България да направи още една крачка към нелиберален модел на управление след дълъг период, в който функционираше в разновидност на т.нар. „конкурентен авторитаризъм“ – понятие, въведено от изследователите Стивън Левицки и Лукан Уей. С него се описва режим, в който демократичните институции формално съществуват, но на практика се използват така, че да обслужват властта.
Емилия Милчева
Тези режими не са нито пълнокръвни демокрации, нито класически диктатури. Те допускат опозиция, но я отслабват с различни похвати и натиск. Провеждат избори, които не са честни. Използват институциите избирателно и за репресии. Затова са и по-коварни –
изглеждат достатъчно демократични отвън, за да претендират за легитимност, и достатъчно авторитарни отвътре, за да възпроизвеждат властта си.
Но този модел не би могъл да е напълно стабилен. Щом има избори, медии, съд, макар и под натиск, винаги остава възможност за пробив. Той обаче не гарантира автоматично смяна на модела – падането на един автократичен елит не означава, че след него няма да дойде друг. Въпросът е простичък: може ли властта да бъде реално сменена, или само се преразпределя между нови лица? Може ли да има нов Пеевски, който няма да прилича на настоящия, няма да има санкции по „Магнитски“, но реално ще управлява същите задкулисни мрежи на влияние?
Първият тест за бъдещия парламент е изборът на членове на нов Висш съдебен съвет.
Именно там ще се види дали зад реториката за разграждане на „модела“ стои воля за промяна, или по-скоро готовност за ново пренареждане на влиянията. Защото ВСС не е технически въпрос, а инструментът, през който минават контролът върху съдебната власт и изборът на главен прокурор и на председатели на върховните съдилища.
Ако около този избор се оформи удобен консенсус, това ще бъде ясен сигнал, че системата не се променя, а се адаптира. Но гражданите може и да не го разберат веднага – дори когато пилотът на руския изтребител хване щурвала.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни