Завръщането на американско-китайската дружба

Геополитическите нагласи на Великите сили, независимо от стратегическата им култура, винаги са били насочени към търсене на най-рационалния път за защита на националния им интерес. Ако това важи с пълна сила за САЩ, то е също толкова валидно за Китай. Разликата между Вашингтон и Пекин е, че американците представят интереса си като свой и на съюзниците си, а китайците имат навика да го представят като всеобщ.

Отношенията между двете държави никога не са били еднозначни, а Студената война е може би най-ценният урок какво може да се очаква, когато триъгълната дипломация работи в полза на нечия „дружба“, без тази дружба да представлява съюз. Дали ще станем свидетели на възстановяването на подобно приятелство между двете Велики сили и какви са основните предпоставки това да (не) се случи? Отговорът на този въпрос може да се окаже път към разплитането на сложната геополитическа ситуация, в която се намира светът, докато във Вашингтон управлява втората администрация на Тръмп, а в Китай вече говорят за политическо безсмъртие.

Стратегическите култури на САЩ и Китай

При опитите за сравнение между Америка и Китай може да паднем в капана на простия факт, че историческият подход изобщо не следва да бъде водещ в анализа на отношенията между Вашингтон и Пекин. Китай е страна с хилядолетна история, докато американското политическо житие е богато, но все още младо.

Тези отношения могат да бъдат обективно оценени чрез внимателен анализ на отделните понятийни категории, които двете държави използват, за да подсигурят изпълнението на приоритетите си. А това неизбежно ни отвежда до факта, че много експерти по Китай не владеят мандарин и обикновено използват английски преводи, които са също толкова подвеждащи, колкото и разсъжденията на авторите им. Може би единственото изключение от това правило е Хенри Кисинджър, който е толкова свързан с китайската история и култура, че е може би единственият американец, който в най-пълна степен може да се нарече истински познавач на Китай.

Съветникът на САЩ по национална сигурност Хенри Кисинджър и председателят на Китайската комунистическа партия Мао Дзъдун с премиера на Китай Джоу Ънлай (на заден план), Пекин, началото на 70-те години. Източник: Oliver Atkins (Jiang-original uploader on en wiki), Public domain, via Wikimedia Commons

Американската стратегическа култура винаги е била насочена към една цел: САЩ да доминират системата на международните отношения във всичките ѝ състояния. Тази идея се корени дълбоко в американския Manifest destiny, от една страна, и в идеите на бащите основатели, от друга, които виждат в разума, а не в монарха архитекта на политическото развитие на младата държава.

От момента, в който САЩ излизат на световната карта с Испано-американската война от 1898 г., те успяват последователно да овладеят ключови сектори от глобалната политика, така че светът става „американски“. Такава е системата от началото на XX век, когато европейските колониални империи все още доминират системата във военно и културно отношение. Макар и европоцентрична, тази система на практика е икономически протекторат на САЩ, които стават основен европейски кредитор, същевременно измествайки британския флот от господстващата му роля в моретата и океаните и създавайки „меката сила“ за „империята на свободата“.

Геополитическото противопоставяне със СССР също е американоцентрично по две причини. Първо, оказва се, че съветските ядрени оръжия на практика не могат да защитят Москва, тъй като това би означавало ядрен апокалипсис – факт, който поколения съветски лидери прагматично отчитат. Второ, макар и военно двуполюсен, светът на Студената война е икономически еднополюсен, тъй като доларът бързо става основна резервна валута. Еднополюсният период на 90-те години и първото десетилетие след 11 септември 2001 г. бяха пикът на американската хегемония, след което за пръв път тя беше поставена на карта от Китай.

И за пръв път Америка нямаше отговор на въпроса какво да прави.

За разлика от стратегическата култура на САЩ, китайската е комплексна и не може да бъде изчерпана с единна цел. И все пак, ако трябва да резюмираме с една дума културното наследство на Конфуций, Лаодзъ, Менций и поколенията от философи, творили в древния период на Китай, ще видим, че това е понятието хармония.

Китайската идея за лидерство днес почива върху три основни стълба. Първият е установяването на многополюсен световен ред, който – подобно на огромна пирамида на привилегиите – функционира на базата на трибутарната дипломация. Дипломация, в която няма съюзници и врагове, а само „приятели“. Някои от тези приятелства са далечни, други – близки, а трети – „без граници“.

Тук идва и вторият стълб, който включва утвърждаването на Китай като глобален икономически център, координиращ приятелите си в рамките на йерархична структура, но тя не е колективна система за сигурност или военен съюз, а система от взаимноизгодни икономически отношения.

И накрая, не бива да забравяме ролята на социализма с китайски характеристики, който обрисува ролята на лидера (председателя) като политически стълб на китайския суверенитет, а националното единство – като необходимо условие за връщането от века на унижението към славните времена, когато Китай е бил Велика сила. Такава е и стратегическата цел на китайските управляващи от Дън Сяопин насам.

Американско-китайската дружба преди и след разпада на СССР

В геополитически план американската победа в Студената война би била далеч по-трудна, ако не беше съветско-китайската схизма и не беше постигнато стратегическо сближаване с Пекин. Първото ниво, на което следва да търсим причините за тези процеси, е създаването на Новия Китай (Китайската народна република) и формирането на идеологията му. За разлика от съветската интерпретация на марксистката икономическа теория, която просто механично добавя към идеите на Маркс труда на Ленин „Какво да се прави?“, като по този начин създава политическото учение марксизъм-ленинизъм, китайските лидери представят един далеч по-изтънчен идеологически синтез.

В маоизма този синтез създава визия за съвременния свят и за мястото на Китай в него – теорията за „трите свята“ на Мао ясно позиционира сътрудничеството между Пекин и Глобалния юг като основен инструмент в стратегическата надпревара с империалистическите държави от Първия свят (САЩ и СССР) и държавите от Втория свят в лицето на европейците и Япония.

Мао Дзъдун и президентът на САЩ Ричард Никсън, февруари 1972 г. Източник: National Archives Catalog

В дънизма идеите на Маркс придобиват динамични философски измерения, които целеполагат сближаването на Китай с изконния враг – Япония, и с неговия най-близък съюзник – САЩ, като път към отварянето и към възхода на китайската икономика на глобалната сцена. Паралелно с това китайските лидери очертават политиката си за мирно съжителство с останалите държави, опитвайки се да позиционират Китай като медиатор, а не като потенциален хегемон в международната система.

Мисълта на Си Дзинпин представлява истинска революция в идеите на китайските лидери, сравнима по значимост единствено с тази на Мао Дзъдун. Сегашният лидер на Китай окончателно изчиства социализма с китайски характеристики от статичните тълкувания на марксизма, формално обвързани със старото съветско мислене, и лансира динамична система от идеи, които целят както гарантирането на китайската политическа стабилност, така и националното обединение – нещо, което нито един от предишните китайски лидери не успява да постигне.

Най-значими за Китай обаче са постиженията на Си Дзинпин на геополитическата сцена, които намират отражение в доктрината му за мирния възход на Пекин в противовес с мирното съжителство, което неговите предшественици разбират като политика на консенсуализъм с останалите Велики сили и по-конкретно със САЩ. Тук е мястото да кажем, че за разлика от останалите китайски лидери, Си има завидното качество да облича идеите си в дрехите на класическата китайска философия, което им придава още по-голяма легитимност пред останалите азиатски държави.

Така стигаме и до логичния отговор на въпроса, който си поставихме: не, старата китайска дружба със САЩ няма как да бъде възродена, или поне не във вида, в който тя съществуваше по времето на Студената война. Китай уверено се е устремил към възход, а дали той ще бъде мирен, или не, ще покаже времето, защото тези процеси зависят не от намерението на лидерите, а от обективния баланс на силите в международния пъзел.

Америка, от друга страна, няма намерение да се разделя с философията си, тъй като дори Доналд Тръмп вижда американското глобално лидерство като приоритет, макар и по един особено превратен начин – като хегемония. В същото време не бива да правим генерализации, че капанът на Тукидид не е единственият сценарий, който може да се реализира, ако в даден момент отношенията между САЩ и Китай отново се влошат.

От капана на Тукидид към конфуцианската хармония

Всъщност има един сигурен факт – на сегашния етап САЩ разбират, че не могат без Китай, и Китай разбира, че не може без САЩ. В този смисъл двете държави действително поддържат дружбата си дотолкова, доколкото тя е взаимноизгодна. Това състояние няма да позволи на капана на Тукидид да се затвори, тъй като Америка няма намерение да разполага войски в Тайван, а Китай все още не е дал зелена светлина на Северна Корея да изнудва Вашингтон с новите си ракети.

Към това се прибавя невъзможността на двете държави да водят война една срещу друга – Китай все още няма паритет със САЩ, а Америка сериозно се изтощи в резултат на операцията „Епична ярост“. За добро или за лошо, принципът на хармонията, който в продължение на хилядолетия управляваше Азия, започва да се очертава като все по-привлекателен за останалата част от света, която се чуди кой ще е следващият регион, където предстои локален конфликт.

Същевременно Вашингтон и Пекин вече се намират в състояние на нова Студена война поради непримиримостта на Русия във войната с Украйна и опитите на Иран да се сдобие с оръжия за масово унищожение. Америка не може да си позволи да изостави Израел – сигнал, който дава не само администрацията на Тръмп, но и няколко последователни президентски администрации преди него.

Китай от своя страна би бил изключително уязвим без партньор като Москва или без присъствие в Близкия изток, чрез което да проектира влияние на глобалните икономически пазари. В този смисъл стратегическото противопоставяне между САЩ и Китай е неизбежно, но конфликтът между тях не е необходимост. Добрата новина е, че на този етап и двамата лидери разбират това и се стараят надпреварата между държавите им да остане в икономическата сфера.

Тук, разбира се, е добре да посочим болезнената за двете сили реалност –

САЩ следва да отчетат, че светът няма как да продължи да бъде еднополюсен, тъй като Китай вече проектира сила сред онези режими, които не се самоопределят като либерални демокрации.

Да, китайската формула може да звучи утопично и нереално за западните политици, но за Афганистан, Бруней, Мозамбик и ЮАР тя е алтернатива. Китай, от друга страна, трябва да се примири, че многополюсният свят също е непостижим, тъй като, ако Русия успее да възвърне влиянието си от съветската ера, приятелството без граници между Москва и Пекин бързо ще се срути. Същото е валидно и за стремежа на Пекин да се превърне в глобален икономически център – макар и възможно на теория, на практика няма как трибутарната имперска дипломация да успее през XXI век.

Доналд Тръмп и Си Дзинпин преди двустранна среща в Южна Корея, октомври 2025 г. Фотограф: Daniel Torok Източник: The White House, Public domain, via Wikimedia Commons

В тези условия формирането на двуполюсен модел между Вашингтон и Пекин остава най-големият гарант за глобалния мир и стабилност. Китайската позиция по отношение на иранската ядрена програма е най-сериозното доказателство в тази посока, тъй като това ще даде възможност на Америка да довърши започнатото, а на Китай – най-сетне да реализира обединението с Тайван. В тези условия светът най-сетне ще получи възможност да се разправи с истинските заплахи, които много анализатори наричат нови, макар те да не са толкова нови: тероризмът, екстремизмът, поляризацията, фундаментализмът.

Възстановяването на новата дружба между САЩ и Китай, с други думи, реализира конфуцианската хармония, а не капана на Тукидид. Тя е възможност балансът на силите в международната система да се върне отново към времето, когато политиците преговаряха с политици, а не с терористи. Вашингтон и Пекин имат потенциала да извършат този преход.

Първата стъпка към този процес е окончателното прекратяване на иранската ядрена програма и позиционирането на Тайван отново в китайската орбита. Ако планът на САЩ и Китай сработи, това означава, че е налице нов формат на сътрудничество между тях, който може успешно да разреши и останалата част от наболелите точки в глобалния дневен ред.

Алтернативата на тези механизми остава капанът на Тукидид, или по-ясно казано, война между Вашингтон и Пекин. Последиците ще са осезаеми най-вече в две посоки: рухване на глобалната икономика и възможност за ядрена ескалация между двете държави. Бъдеще, което едва ли Доналд Тръмп и Си Дзинпин биха пожелали.