Ако през последните дни сте следили българските медии, вероятно знаете кой е в инициативния комитет на Илияна Йотова, кой е в този на Андрей Гюров, кой до кого е седнал, кой кого подкрепя и какво евентуално означава присъствието на еди-кого си в еди-кой си списък.
Вероятно обаче сте попаднали и на друга новина. Джейкъб Коксън, изследовател, работил в OpenAI и Anthropic, напусна последната с предупреждението, че компаниите, разработващи най-мощните системи за изкуствен интелект, бягат към някаква финална линия, за която дори самите хора вътре в организациите не са сигурни до каква „победа“ ще доведе. След него Евън Хюбингър, който все още работи в Anthropic и ръководи екипа по Alignment Science, уточни публично собствената си оценка: над 10% вероятност изкуственият интелект да убие всички хора в рамките на следващото десетилетие.
Jacob is correct here—we really do earnestly believe AI could kill all humans! I personally think it is >10% within the next decade. I believe Anthropic is trying its best, but we do not yet have a plan to solve alignment for superintelligence and are not clearly on track to. https://t.co/QAIHiFP3QZ
— Evan Hubinger (@EvanHub) September 9, 2026
Десет процента.
Ако става дума за вероятност да вали в събота, не е драма. Заприличва на такава, ако говорим за края на човечеството. Но какво са няколко процента между приятели...
Докато тук гледаме на инициативни комитети като на кафе и се опитваме да разберем какво ни казват за бъдещето, хората, които строят въпросното бъдеще в буквалния смисъл, спорят дали има едно към десет шанс в него да няма хора. Живеем в края на дните, драги читатели. Не непременно в библейския смисъл, макар че напоследък човек не бива да отхвърля с лека ръка никакви варианти. Но почти сигурно живеем в края на някакви дни. Аз собствено живея в края на дните преди началото на учебната година, в която имам още един първокласник и отново ще ми се наложи да чуя приветствие от Янка Такева на 15 септември.
При всички положения обаче „Тоест“ се завръща в интернетите ви.
След едномесечната си лятна ваканция, която правим не толкова защото страшно много държим да си почиваме през август, а защото „Тоест“ е медия, издържана от даренията на читателите си, и август е месецът, в който почти никой не иска да чете нищо. Затова използваме случая да не произвеждаме медия, която няма да бъде прочетена, и така да спестим малко пари.
Толкова е просто. Или толкова е тъжно (ако ви е важна тъгата като мотиватор).
Но сме тук. И понеже светът може да свърши, или по-лошото – да продължи все така, започваме новия сезон постарому: с истории за хора.
Йоанна Елми тръгна из България и на първо време стигна до восъчния Левски в един музей в Ловеч. Това е първият текст от новата ѝ рубрика „Фрагменти от България“, в която тя ще пътува, ще гледа, слуша и снима, а през малките неща ще се опитва да разбере големите. В случая въпросът е как разказваме собственото си минало и какво остава от него, когато го затворим в музейна витрина.
Йоанна Елми
Восъчният Левски е малко смешен и после става по-скоро плашещ. Защото е метафора за една държава, която от десетилетия не е измислила нов начин да говори за себе си, а пък народът на тая държава (иначе много древен и велик) продължава да живее сред полуфабрикатни разкази кой е, откъде идва и с какво се гордее.
Лошото е, че тука вакуум не се търпи и когато не умеем да разказваме миналото си, някой друг с удоволствие ще го разкаже вместо нас.
В Германия това в момента прави „Алтернатива за Германия“ (АзГ). В новия си текст Светла Енчева разказва за убедителната победа на крайнодясната партия в Саксония-Анхалт през един 40-годишен поп хит – Forever Young на Alphaville, превърнал се по странно стечение на обстоятелствата в песен на съпротивата срещу АзГ. Хит от времето на Студената война, роден от страха от атомната бомба и бъдещето, се връща четири десетилетия по-късно в една Германия, която отново спори колко минало има в настоящето си. Миналото, както завършва Светла, също може да бъде forever young.
Светла Енчева
Разбира се, няма как да минем без кампанията за президентските избори. Имаме два текста по темата в съвсем различни посоки.
Емилия Милчева се занимава с въпроса какъв национален хоризонт очакваме от президента. В статията си тя разказва накратко за петимата пряко избирани български президенти през различните представи за тази институция – от коректив и гарант за геополитическата посока на държавата до посредник, архитект на промяна и център на политическа власт.
Емилия Милчева
Дарина Сарелска пък коментира кандидатурата на Кирил Вълчев, генерален директор на БТА, за вицепрезидент на Илияна Йотова, отваряйки изключително важния разговор за журналистите, които преминават в политиката. Не защото журналистът няма право на политически убеждения, а защото доверието е капиталът на тази професия. И когато днес го трупаш като човек, който задава въпроси на властта, а утре го осребряваш като кандидат на същата тази власт, сметката я плаща журналистиката.
Дарина Сарелска
И понеже думите все пак са основният инструмент, с който тази журналистика се прави, Павлина Върбанова отваря вратата към редакционната кухня на „Тоест“ и разказва за нашите вътрешни езикови правила. Защо в „Тоест“ понякога съзнателно се отклоняваме от официалната норма и как една редакция решава кое да пази, кое да променя и с кое да спори. В крайна сметка нищо не е вдялано в камък, освен, разбира се, нещата, които са вдялани в камък...
Павлина Върбанова
И накрая идват три истории, които Надежда Цекулова разказва в рубриката си „Да говорим с грижа“. Едната е за Елица – двегодишно дете с тежки увреждания, което живее извън дома си, защото системата може да му осигури медицинска грижа, но трудно успява да осигури едновременно и нея, и семейството му. Родителите ѝ, разбира се, мечтаят да си я приберат у дома.
Другата е за Диана и дъщеря ѝ Ида, прекарала пет месеца в кома в неонатологията. Майка ѝ я вижда редовно, но я прегръща за първи път едва след смъртта ѝ.
Третият глас е на детския анестезиолог и реаниматор д-р Христо Христов, който си позволява да говори извънпротоколно как родителите да останат родители и когато детето им е тежко болно, и когато лекарите вече не могат да го спасят.
Надежда Цекулова
Почнахме седмицата с разказване на истории и така я приключваме – с истории за хора.
Ако много ви липсват такива, четете „Тоест“, но вижте и платформата anyhumanever.com.
Идеята ѝ е проста и прекрасна. Натискате бутон и от повече от 100 милиарда души, живели някога на Земята, получавате разказ за един случаен човешки живот. Като тото-лото за човешки истории. Първо ви се пада година, после място на раждане, пол, условия, вероятности – колко е било вероятно този човек да преживее детството си, да има образование, да роди деца, да умре от болест, глад или насилие.
Историите не са биографични, а възможни животи, статистически сглобени на базата на научните знания за света ни до този момент.
И нас ни има в тези 100 милиарда човешки живота.
Много ни се иска да вярваме, че сме от различни племена. Чертаем граници в прахта, учредяваме партии и комитети, поддържаме кухи идеологии, за да си обясняваме кои сме ние и кои са другите – изобщо, голяма дейност кипи. В същото време едно дете лежи пет месеца в кувьоз, майка му иска просто да го прегърне и тази история всички я разбираме и преживяваме.
Съжалявам, че ще ви го съобщя в първия бюлетин на „Тоест“ за сезона, но в целия ужас и хаос, и радост от всичкото сме заедно.
Благодарим ви.