По буквите: Шурбанов, Тодоров

„Записано“ от Александър Шурбанов

София: изд. „Лист“, 2026

„Тиха логика“ от Светослав Тодоров

София: изд. „Кота 0“, 2026

Ето, затварям книгата, протягам ръка да изключа нощната лампа – и обилната светлина, която до този момент обливаше леглото ми, внезапно се заменя с непроницаем мрак. В природата никога не става така.

Показалецът премина през новините, докато тялото ѝ още беше в леглото. Ракета. Движеше се все по-бързо по екрана. Земя. После застиваше като кука, която едва издържа захвърлените към нея мръсни дрехи. Шум. Кокалестият пръст се огъваше така, че не само да продължи четенето, но и да посочи виновник. Жертви.

Можете ли да познаете кой текст от какъв човек е писан? Млад, стар, мъж, жена?

Има ли значение? Трябва ли да има значение?

Една от най-красивите литературоведски утопии е идеята за „близкото четене“ на Айвър Ричардс и американските „нови критици“. Беше въведена у нас от проф. Никола Георгиев и звучеше изключително изкусително за всички, на които ни беше писнало да слушаме за биографиите на поетите, техните революционни заслуги, работническо-селски произход или любовни драми. В класическия учебник биографията изместваше литературата – колко хубаво беше да я заскобим и да гледаме само текста! И тогава да видим кой колко може да пише. И кой колко може да чете.

Да, ама не. Съвсем скоро литературният пазар ни натри носовете. Текст без автор може да получиш за анализ на изпит, но няма да го видиш отпечатан в книжарница. Името на автора продава (че и снимката на корицата). Името на автора строява книгата на определена лавица в книжарницата (това по-късно, защото книжарниците поизчезнаха по едно време). Би било любопитно някой историк да разгледа извънлитературните стратегии за участие в литературния живот – например как четворката от „Литературен вестник“ се снима в позите на друга известна четворка (кръга „Мисъл“), за да бъде на свой ред повторена в трета конфигурация от четирима автори мъже (този път издателство „Кота 0“). Или пък как, кога и защо публиките на различните литературни поколения остават разделени?

Наскоро участвах в дискусия за литературната общност... без да се усетя, че общността, за която ставаше дума, беше с десет години по-млада от мен. Още по-любопитно беше, че в същата дискусия се спомена трета, още по-млада литературна общност, непозната за присъстващите и самодостатъчна. Интересният за мен въпрос е дали това разслояване на публиките се разпознава и в писането?

Нека опитам в сравнението между два текста в сходен жанр: „Записано“ на проф. Александър Шурбанов и „Тиха логика“ на Светослав Тодоров си приличат донякъде по жанра – и двете се състоят от фрагменти.

Фрагментите са може би най-свободният жанр – най-близо до ума на автора, еклектична поредица от мисли и идеи.

В едната от тези книги думи като „гений“ се използват свободно и уверено. В другата – не. В едната от тези книги авторът неведнъж заема женската позиция, гледната точка на застаряваща жена – и звучи убедително, поне докато не усложни играта с жена, която си представя мъжкия поглед. В другата книга такова колебание не съществува. Едната книга излъчва сигурност дори когато задава въпроси. Излъчва увереността на човека, който може да стои наспроти времето и да пита: за природата и цивилизацията, за духа. Другата книга е най-жива в несигурността. В непознаването дори на себе си, на образа в огледалото (един път отместен във възрастта, втори път – в пола). Едната книга, както казаха на премиерата ѝ двама бележити връстници на автора, принадлежи на всички времена, на Ренесанса например. Другата е съвсем днешна и тукашна; тя следи с пръст новините, както героинята на един фрагмент ги следи с пръст, копнеещ да посочи виновник. Но не го прави. Първата книга би го назовала със спокойна дързост.

Поколенчески ли са тези разлики? И ако да, на възрастта ли се дължат – или на конкретния опит на различните поколения? Ако е второто, какво в опита на едно поколение може да го възпре да разсъждава с размах и категоричност? А може би двете книги са съвсем различни и намерението ми да ги сравнявам като „фрагменти“ е неправилно.

Преводачът на „Изповеди“ на Джон Дън, на Чосър и Шекспир се занимава с микро- и макрокосмоса, с мирозданието и нашето място в него и във времената.

Тази книга е „фрагментарна“ именно заради мащаба на своето начинание – може да го направи само като мрежа от идеи, които читателят свързва мислено, като съзвездия.

„Тиха логика“ пък е повече свързана с фикционалния инстинкт, с доизмислянето на мига и на неговите отражения в огледалото.

Но и фрагментарността е само формалният повод да ги събера в този текст – неформалният е въпросът за срещата между фрагментираните ни литературни общности, за възможната среща не само на публики, а и на смисли, за познанство не биографично (с каквото нашата среда изобилства), а именно книжно, между книгите. За „близко четене“, но не на отделния текст, а на разнородната ни и жива в своята разнородност книжнина.

Как иначе от нея да стане литература?

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.