Възможно ли е седмицата, в която традиционно започва новата учебна година, да е така наситена с политика? И още как. Особено когато наближават избори. Всъщност политика изобщо не е точната дума.
„Как държавата режисира ужаса от Петрохан“ е заглавието на седмичния коментар на Емилия Милчева, който е задължително да прочетете, дори вече да ви се повдига от тази тема. Ето защо:
В престрелката между основните лагери, на които се разполови общественото мнение, се изгубиха децата – жертви на възрастни, отказали да изпълнят задълженията си.
А експрезидентът Румен Радев, който в момента олицетворява изпълнителната власт, подреди други деца в кадър, за да употреби ситуацията за още повече власт.
Емилия Милчева
В анализа си „Кой още има принос, за да се стигне до убийството на Георги Кузев?“ Светла Енчева се връща към върволицата от събития, хора и институционално късогледство, довели до жестокото убийство на 37-годишен мъж от група непълнолетни в Пловдив. Текстът поставя неудобния въпрос за съучастието на обществото, в което системно се отглежда тиха толерантност към агресията и социалната безнаказаност.
Сред съучастниците тук са и медиите, които системно героизираха самозванци в гонитба на рейтинг; политиците, които гласуват популистки закони, нормализирайки дехуманизацията; и не на последно място – и партиите, превърнали темата за педофилията в евтин компромат за предизборни разправии. Невинни няма – обществото и институциите сами си отгледаха тази култура на линч.
А институционалното безхаберие е очевадно и в двата криминални случая.
Светла Енчева
Почти не останаха хора, които да нямат отношение към темата с все по-широкото разпространение на изкуствения интелект. И е нормално някои стъписващи новини напоследък да предизвикват тревожни мисли за посоката, в която се е запътил светът. Няма как да ви успокоявам, че притесненията са изцяло неоснователни. Но мога да погледна на темата под малко по-различен ъгъл и да припомня, че подобни неща вече са се случвали в човешката история. Няколко пъти. Все се оказва, че сме похарчили много повече, отколкото можем да си позволим, и накрая сметката не излиза.
Прочетете повече в новата ми статия в рубриката „Аз, киборгът“, озаглавена „Изкуствен интелект и естествено лицемерие“. А в края на материала ще откриете популярна песен, чийто текст сякаш е писан за химн на индустрията, която създава изкуствен интелект. Заслушайте се само...
Йовко Ламбрев
Ако още не знаете кой е Никола Цолов, дори и да не сте сред феновете на моторните спортове, значи вероятно живеете в пещера и ви завиждам, че ще научите за него именно от този брой на „Тоест“.
Талантът на Никола е извън всякакво съмнение. Той вече е постигнал безпрецедентни за българския моторен спорт успехи, а е едва на 19 години. Горчивата истина обаче е, че бъдещето му не зависи само от големия му талант. Ще разберете защо в статията „Последната предавка. Докъде ще стигне Никола Цолов?“ на Александър Драганов.
Александър Драганов
Кой, ако не Атанас Шиников ще открие пустинната фантастика на „Дюн“ в Корана и ще се запита възможен ли е ислямски шариат за извънземни? В първата част на новото си ориенталско приключение „Извънземни и ислям“ Атанас с ловкостта на илюзионист ни размята между фундаментални заглавия от популярната научна фантастика и строгите академични дебати в мюсюлманското право и богословие.
Текстът му е едно интелигентно и духовито изследване за това как класическото богословие може да разбива съвременни догматични клишета, и изпреварва модерната фантастика в мисленето за световете отвъд нашия.
Атанас Шиников
Нека завършим седмицата с хубава книга. В рубриката ни „На второ четене“ Антония Апостолова е избрала да припомни романа „Белези“ на исландската писателка Ойдур Ава Олафсдотир. Историята проследява мъж в дълбока екзистенциална криза, който заминава за анонимна, разрушена от война европейска страна с едничката цел да приключи с живота си. Вместо това обаче той хваща бормашината и започва да поправя срутения свят около себе си.
Антония Апостолова
Един разказ за поправимостта на човешкото – напомняне, че изцелението не е грандиозен патетичен жест, а поредица от малки тихи стъпки, с които съграждаме смисъл насред руините.
Така както съществуването на „Тоест“ се крепи на малките, но неизменни месечни дарения на читателите. Включете се и вие в усилията ни за съграждане на смисъл!
И приятно четене на броя!