На второ четене: „Черешата на един народ“

„Черешата на един народ“ от Георги Господинов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 1996, 2026

Има нещо дълбоко господиновско във факта, че „Черешата на един народ“ се преиздава точно в годината, в която по площадите ще гърмят възстановки на черешови топчета за 150-годишнината от Априлското въстание. Историята, която книгата от 1996-та описва като вечно отлагано събитие, услужливо е доставила декора. Юбилейни залпове за нещо, което по вътрешната логика на самата книга така и не се е случило докрай.

И тази година, дядовото, няма да има априлско въстание

Стихът се оказва с неограничен срок на годност – като компот, забравен в мазето на националното съзнание.

Юбилейното издание прави още един жест, прибирайки в тялото на книгата собствената ѝ рецепция. Така критическите прочити на Светлозар Игов, Албена Хранова, Бойко Пенчев, Пламен Антов и Биляна Курташева вече са част от корпуса, както бележките под линия у Борхес са част от разказа. Книгата пристига при новия читател предварително коментирана, като ръкопис с глоси по полетата, и това е формален аргумент.

„Черешата“ винаги е твърдяла, че българското съществува преди всичко като текст върху текст, и сега тя демонстрира палимпсеста със собственото си тяло.

Светлозар Игов пръв формулира централната категория на несбъднатото и я обръща във философска теза, защото „всяка история е история на несбъднатости. Ако историята можеше да се сбъдва, нямаше да има история.“ Тезата има славно родословие. Музил нарича същото Möglichkeitssinn, усет за възможното. Неговата Какания и черешовата България са братовчедки, държави на генералната репетиция без премиера. Кавафисовите варвари, чието вечно неидване организира живота по-надеждно от всяко идване („тези хора бяха все пак някакво решение“), и Бекетовият Годо, за когото всеки ден пристига известие, че днес няма да дойде, но утре непременно, са задочните роднини на априлското въстание, което всяка пролет е възможно и всяка пролет се отлага в полза на компота. Разликата е климатична. При Бекет дървото е голо, при Господинов е отрупано с цвят.

Българското несбъдване е плодородно. Ражда сладко, ракия, лютеница, литература.

Игов настоява, че поезията е мястото, където историята единствено може да се сбъдне, и в тази светлина „Черешата“ е парадоксално оптимистична книга и гърмежът е пренесен от цевта в езика.

Заглавната метафора крие цяла литературна геополитика. От едната страна стоят Вазов и черешовото топче, и градината като арсенал, а от другата са Чехов и вишневата градина, и красотата, изсичана от новото време. Господинов застава по средата и иронизира двупосочно. Неговата череша нито гърми, нито бива изсечена. Тя ражда компоти. Хранова показва механиката с хирургическа точност. Вазовият език на бунта е наложен върху всекидневието, без да може да го промени. Настоящето умее единствено да рецитира наизустената класика. Това е операция от типа на Борхесовия Пиер Менар, защото, да, „Делото ще пламне и начаса всякой / ще вземе участье в това предприятье“, да, думите са автентични, ситуацията е компотена, смисълът се е обърнал, без нито една буква да е предадена. И най-фината подробност – свалената главна буква на „априлско въстание“ връща историческото понятие в регистъра на сезонните повторения. Единствено децата поддържат бунтовната образност, детството е като последен резерват на историческото въображение – теза, която авторът ще разгърне след години във „Физика на тъгата“.

Пламен Антов дава най-концептуалната формула и я нарича „дядо-ми-в-мен“. Българският постмодернизъм на 90-те подменя Лакановото „име на Бащата“ с името на Дядото. Освобождаването от бащината инстанция върви ръка за ръка със сантиментално отношение към прародителя. Дядото, който никога не е виждал море, милее за Босфора от песента. Внукът милее за дядовото милеене. Носталгията тук е втора производна, копнеж по чуждия копнеж. Световната литература познава фигурата добре. Полковник Аурелиано Буендия със златните рибки, които претопява, за да ги направи наново, е латиноамериканският еквивалент на дядото с несъстоялото се топче. Това е героика, рециклирана в цикличен занаят. А „Първи стъпки“, където селският клозет се оказва пряк вход към тартара, е шулцовска митологизация на двора, издържана с онази сериозност, която единствена прави иронията възможна.

Курташева посочва домашния първоизточник. Още Пенчо Славейков знае, че съчиняването на своето поколение минава през измислянето на предците. В „Родства по избор“ авторът сам изважда в новия предговор Гьотевата формула, пренесена от химията на брака в химията на традицията с „език на дядо Уитман и на дядо ми“, с „на татко Елиът и на баща ми“ (с „познанството им твърде бегло“, един от най-елегантните автоиронични стихове на 90-те). Дикинсън и селската баба на една трапеза е фамилна снимка, за която българската поезия дотогава нямаше техническата смелост.

Бойко Пенчев дефинира носталгията на Господинов като „носталгия по съредността на думите и нещата“ по време, в което думите са имали плът, вкус и мирис. Намекът към Фуко е обявен от самия Пенчев за банализиран, но истинският подтекст е Еко: „от някогашната роза остана само името“ перифразира финала на „Името на розата“, а „За вкуса на имената“ го разиграва буквално и от „Роза Бяла“ остава само името, което е по-вкусно от пастата, а при дòсега с рецептата Бьоф Строганов се разпада до говеждо с картофи. Ема Бовари умира от несъответствието между албуми със снимки и Париж, а героите на Господинов познават Айфеловата кула като сувенир с термометър и оцеляват, защото никога не стигат до оригинала. Бодрияр е цитиран в текста откъм кухнята, където соцбитът е изпреварил френската теория с десетилетия. Цяла държава живя сред копия без оригинали и нарече това обща култура.

На „Тайните вечери на езика“ Хранова посвещава страници, които сами са малка класика. В роднинската редица на езика липсва „майчин език“, защото майката е притежавана от езика, преди да го притежава, тя се появява само като зов, „мааать – mat – мааать“, звук отпреди Вавилон. Езикът въобще е „нещо голямо и нечовешко като пчелата-майка с роя“. Авторът очевидно помни и в предговора от 2026-та троловете оспорват „правото на пчелата майка на езика“, метафората на Хранова се е върнала в авторския речник, кръгът поезия–критика се е затворил. Другите две езикови лаборатории на книгата допълват картината. „Техниката за обезкостяване“, при която Дебеляновото „Помниш ли, помниш ли“ се свежда до „о и и, о и и“, плува в едни води с Хлебниковия заум и Моргенщерновата „Нощна песен на рибата“, само че с обратен темперамент. Авангардът обезкостяваше езика с манифестен патос, а Господинов го прави с нежност, като баба, която чисти риба за внука. А „Да попушим Пушкин“ довежда Манделщамовия „краден въздух“ до физиологичния му предел. Духът на поезията е Дим, четенето става причастие в най-буквалния и канибалски смисъл, а изгарянето е върховна форма на прочит, обърнат Бредбъри. И тук е забито най-болезненото изречение в книгата:

защо не можем да имаме лична история, без тя да бъде тъкмо българската.

Цялата източноевропейска литература на ХХ век е коментар под него.

Вторият цикъл има за герой едно отсъствие. Българските 60-те, които „никога не са се състояли“. Докато Прага гори, Ямбол консервира. Революцията на цветята ври в лютеницата заедно със стъкления лук на „Бийтълс“. Кундера построи „Книга за смеха и забравата“ върху организираното забравяне на чешката 68-ма. Господинов пише за по-коварното, за носталгия по непреживяно събитие, спомен втора употреба, което Светлана Бойм би нарекла „рефлексивна носталгия“, копнеж, който знае за невъзможността си и от това знание се храни. „Girl“ (Курташева отбелязва, че стихотворението „може да се казва и СПИН“) подрежда телата във верига по образеца на Шницлеровия „Хоровод“ – „Ах колко общество в едно момиче“. Игов вижда „промискуитетното братство“ на консумацията с изпреварилото дебатите уточнение, че една феминистка би обърнала стихотворението в „Boy“ без загуба на внушение. „Умирам по Пастернак“ полага „Зимна нощ“ в сцена с пиян съсед и легло, минаващо „в анапест“ – пародията като форма на вярност. А финалното „За леката душа“ е българският Иван Илич, животът „най-обикновен и затова най-ужасен“, разказан без Толстоевия метафизичен вопъл, с изсулване вместо агония, „няма даже драма / няма нищо после / нищо няма / няма“. Игов задава върху него въпроса на въпросите, като пита

дали историята-нищо създава хора-нищо, или е обратното, и трийсет години по-късно въпросът стои все така неудобен, което вероятно значи, че е зададен правилно.

Новият предговор изрично кани към сравнение между двата края на дъгата и резултатите са двусмислени. На повърхността всичко се е сбъднало, дядовият Босфор е дестинация на нискотарифни авиолинии, „Европа квартална“ от първи януари дели с нас и валутата си, границите от „Зоо на географията“ са разтворени в Шенген. Книгата обаче е за друго. За това, че сбъдването по каталог е фалшиво сбъдване. Достъпният Босфор оставя дядовата тъга без наследник, а носталгията сменя адреса си – днес се носталгира по самите 90-те, по „мрежата от смисли и жужащи гласове“, която предговорът оплаква. Несбъднатото е пропълзяло едно поколение напред, точно както стихотворението предсказваше, че ще „трупа исторически дефицити за нашите деца“.

Под повърхността приликите са по-мрачни. Мизерната 1996-та и днешното „усещане за катастрофа (в града и в света)“ авторът свързва в „едно пълзящо отчаяние“. Между двете дати се редят януари 97-ма, протестите на 2013-та и 2020-та, поредица „априлски ставания“, за всяко от които легендата към второто издание е написала епикризата, че „нито някой знае дали онова наистина се случи докрай“. Междувременно самата дума „Възраждане“, на която книгата правеше своето „йе-йе-йе“, днес е регистрирана политическа марка с парламентарна група. За съжаление, пред професионализма на историята иронията на поета изглежда като безсилна добронамереност. А „смисловият кит, върху чийто гръб се крепеше литературната ни вселена“, по диагнозата на предговора „се е буквализирал в плоска конспиративна теория“. Там, където иронията се чете буквално, а буквалното като заговор, постмодерната игра губи партньора си. И географията се завърна без чувство за хумор. Броилката „оттам ще ни застрелят“ през 1996-та беше детска геополитическа параноя – днес, с война на два дни път с кола, се чете със свито гърло.

Най-тихото мерило дава „Бащината къща“. През 1996-та смокът под прага беше елегия за умиращото село. Днес къщата е или погълната от къпините, или ремонтирана по европейска програма в къща за гости с джакузи. Трудно е да се каже кой вариант е по-меланхоличен. Лютеницата се продава в бурканчета „като едно време“ и носталгията, за която Пенчев писа като за екзистенциална категория, е усвоена от търговията на дребно. Компотът победи по всички линии. Въстанието не се яви и на този кръг.

„Чети бавно!“, нарежда мотото на „Много бавен страх“ и Курташева превърна повелята в метод, с намигване към Кундеровата „Бавност“. Бавността се оказа вярната стратегия.

Книга, замислена като снимка на 90-те, се чете през 2026-та с непредвидена острота, защото несбъднатото, за разлика от сбъднатото, има неограничен срок на годност.

Игов завършва рецензията си с изречението, че книгата, потопена в историчността, „не е исторична. Тя е Поезия“, и това се потвърди емпирично. Историчното от 1996-та остаря, но поезията – не. А дървото, да си припомним, първо цъфти в бяло, после зеленее и накрая дава червено. Националното дърво на българите изпълнява трикольора по чисто ботанически път, без въстание, юбилей и възстановки. Достатъчно е да не го поливаш с гореща вода. И да четеш бавно.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.