На второ четене: „Да си мъж“

„Да си мъж“ от Никол Краус

превод от английски Владимир Германов, София: изд. „Кръг“, 2023

Чудесният сборник с разкази на Никол Краус беше изненада дори за читателка като мен, на която се налага уж по-внимателно да следи издаваната у нас литература. Не само mea culpa все пак, защото, макар въпросната книга да е излязла през 2023 г. на български, а преди това да са преведени и два други романа на тази световноизвестна американска писателка (в „Колибри“), българският Google не открива нищо повече – отзиви, статии, ревюта, интервюта – освен това, че изданията се продават. (Край на кратката вметка относно подминаването или недостатъчното говорене за хубави книги.)

„Да си мъж“ е първият опит в краткия разказ на Краус след четири романа преди това, преведени на десетки езици, и последната ѝ написана до момента книга. Отличена е с британската награда „Уингейт“ за най-добро представяне на еврейството в художествената или нехудожествената литература (сред лауреатите ѝ са Зейди Смит, Зебалд, Етгар Керет, Давид Гросман, Амос Оз). Прекрасният превод на сборника е дело на Владимир Германов за издателство „Кръг“, което напоследък се утвърди във внимателния подбор на знакови разказвачи, сред които Алис Мънро, Тобаяс Улф, Шърли Джаксън, Лусия Бърлин, Сергей Лебедев и др.

Хилядолетната еврейска история; археологическото дълбаене в библейските руини; нацизмът; бедствените пожари в Калифорния; антиутопичните мерки от времето след 11 септември, очакваният край на света през 2000-та… – мащабният страничен фон в много от тези разкази е несъразмерен с микрокосмоса на сюжетите, вгледани в семейното и интимното. В писането на Краус обаче животът като че ли е езикът, запълващ пространството между двете, а случилото се (същината на наратива, така да се каже) винаги сякаш е някъде другаде – в предходното, в преразказаното, във въобразеното, в изпуснатото, в изместеното. В онова, което липсва в тези истории. И ако те имат някакво послание, то е, че

истинското свидетелстване често настъпва много след онова, на което си бил непосредствен свидетел.

Много от разказите в сборника действително са за невидяното – именно то е обект на разказването. В много от случаите разказвач(к)ите са станали очевидци единствено на последиците от това, до което разказът им никога няма да проникне. Той остава някак миражен, плод на предполагаемото, което след тях читателят следва сам да си довъобрази. „Събитието“ не е непременно част от сюжета, невинаги има нужда да бъде назовано или дефинирано, ала осезаването му (не дори осъзнаването) неизбежно просветва в „бавното пресъхване на разбирането“ с годините. Не виждаме ли в крайна сметка у другите само страничните ефекти от тяхното живеене, само остатъците или излишъците от преживяното?

В това дискретно (в най-ангажиращия смисъл на определението) интелектуално-чувствено четиво сюжетите се движат между Тел Авив, Ню Йорк, Лос Анджелис, Южна Америка, Европа – географски; между различните възрасти и поколения – времево; между половете и семейните роли – социално; между куп реалии, изкуства и заглавия – културно; между съзряването, сексуалността, заедността, себепознанието, властта, раздялата, стареенето и умирането – екзистенциално. Макар и уж различни, историите звучат споено, почти като роман – не само тематично, но и защото идентичностите на героите като че ли преливат, маркерите на житейския опит, характерите, интересите са сходни и повторими. Краус не само не се страхува от тази смътна неотличимост, а напротив – търси архетипите в редящите се вътрешни пейзажи.

Поради горното вероятно има опасност писането ѝ тук да се стори еднообразно или монотонно на някои читатели, включително заради еднаквия стил и глас във всеки от разказите. Но силата на тази проза се крие именно в привидната непрекъснатост, в нейния минорен интензитет, в понякога почти унилото носене по историите, в отказа от самоцелно разнообразие за сметка на един определен житейски и емоционален регистър. Просто, както установява една от героините, когато екранът на един приключващ филм най-сетне почернява, той

всъщност изобщо не е черен. Ако се вгледаш, ще видиш падащия дъжд.

Краус не показва явно емоционално пристрастие към героите си, но прозата ѝ звучи – и всъщност вероятно до голяма степен е – автофикционална. Ако можем да използваме разграничението, което една от героините ѝ прави между два типа фотографски поглед – на Уокър и Арбъс, – то бихме могли да определим писателския ѝ подход като смесица от двете: от едната страна имаме „отказ от състрадание в полза на студената яснота“, от другата – „някой, който се самоидентифицира с обектите си на ужасяващо ниво“.

Характерен за Краус е смътният финал, символичен дори в отказа ѝ от него. „Финал“ в смисъла на продължаване, на фино и невидимо пренастройване или тихо заемане на позиция в баналността на житейската драма, лишена тук от всякаква драматичност. Така както (по отношение на разтрогнатите бракове – чест мотив в разказите),

хаосът на прекъснатото и обърнатото наопаки, на анулирането и унищоженото, по вълшебен начин се превръщаше в порядък с простото попълване на някакви документи в официалните архиви на еврейския съд.

Зад подписа под тях – бележещ ясен, окончателен финал – се крие цялата невъзможна за разказване и приключване история.

В почти всеки разказ на Краус има и един епифаничен, трансформационен по същността си момент, бележещ усещането за преминаване; момент толкова безшумен и призрачен, че понякога е сведен до единичен жест (докосване по косата, размяна на легла, прескачане, поглед, предложение да облечеш нечие палто в студа и т.н.), който лесно би могъл да бъде пропуснат като дребна брънка в движенията на сюжета. Наблюдава се също едно по същността си отложено във времето „квантово заплитане“ – повтаряне, наследяване, възприемане на съдби, на социални и семейни роли, на характери. Докато осъзнаеш

как някой може да ти се случи, и това случване да съзрее половин живот по-късно, да изригне, да се представи.

Сигурно не е случайно, че един от героите, археолог, разравя именно древните останки на Мегидо – символ на вечния конфликт, на Армагедон. По своята същност това е място не само на древното минало – то извиква мисълта и за едно метафорично разкопаване на бъдещето, за една археология на предстоящото. Защото значимостта му е много повече в идното, като място на очаквания Апокалипсис, на предвкусвания и засега отлаган край на краищата. Тази неизбежна зараза на сегашното и бъдещото от „безкрайната мъдрост на мъртвите“ не може лесно да бъде отхвърлена. Де факто никой от героите, почти всичките евреи, не съществува извън структурата на вече преживяното, семейното, историческото, религиозното, езиковото; всеки мъкне багажа на еврейството („не бе успял да стане изцяло себе си, вместо това се бе поддал на древен натиск“).

Относно горното друг един от героите, историк, отбелязва, че „има повече от достатъчно [еврейска и не само – б.а.] история“, но парадоксално, той няма какво да успее да предаде на новородения си внук от това смазващо познание, няма какво от него да бъде послушано и най-вече почетено. Може би едно от най-силните осъзнавания в сборника е именно неговото: че мощното присъствие на предците, на родителите прикрива неяснотата, върху която е построено всичко. Без него тази вездесъща неяснота може да ни залее и съкруши.

Дългогодишният интерес на Краус към Израел и еврейската идентичност (нейната едновременна неуловимост и неизбежност; фикция и тегоба; убежище и тежест) преминава през целия сборник, без отделянето на поколенията поради емиграцията да е първосигнално проблематизирано, без леснотата на носталгията и патриотизма. И все пак усещането е, че сърцето на историите и на разказвачите е там, в конкретната картография на Светите земи. Както установява една от героините за баща си, той само е „отсядал“ в Америка, но е „живял“ в Тел Авив. Впрочем, макар родена и израсла в САЩ и с корени другаде в Европа, Краус показва изключително достоверни познания за съвременен Израел; позволява си да прави и много остри политически намеци с основанието, което има за критика запознатият, тамошният. На фона на обсебващото чувство за надвременност в разказите ѝ тук-и-сегато винаги присъства чрез конкретни реалии. 

Макар разказвач(к)ите по-често да са в позицията на тези, които са заминали, които не са у дома и са в ролята на научаващи новините оттам, фокусът е повече върху останалото и останалите, върху другите. „Дом“ остава имагинерно, флуидно място. Нещо в състояние на суперпозиция. Нещо, което може да размениш или смениш. Или да откриеш много по-късно – във или вместо нещо друго и някой друг. „Ако има нещо като душа, колкото и да е изкривена, къде би се върнала?“, пита се една от героините. И това е толкова еврейски въпрос.

Струва ми се, че „Да си мъж“ е сборник за човешкото оцеляване в абсолютно лишения от мелодраматичност и размах смисъл на тази дума.

Противогазите в един от разказите в крайна сметка се оказват ненужни – оцеляването ще стане и без тях; понякога просто носим защитите си, без да знаем, че всъщност трябва да оцелеем от самите тях. Така както и да бъдеш намерен невинаги означава да бъдеш самия себе си в намереното.

Или може би в крайна сметка думата е просто „свикване“…

[Знам] че ще свикна да прескачам непознатия, когато отивам към кухнята, защото така живеят хората, прекрачват небрежно подобни неща, докато престанат да са бреме и стане възможно да ги забравят напълно.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.