Фрагменти от България: Восъчният Левски

Сряда следобед е, но ловешкият музей „Васил Левски“ е заключен. Безмилостната жега на Дунавската равнина набира сили, въпреки че е едва юни. Сградата е продукт на социалистическата архитектурна школа. Няма информация нито какъв е стилът, нито какво е вдъхновило избора на определени елементи – тя липсва както в самия музей, така и в интернет. Големите прозорци от дясната страна на фасадата са зазидани с тухли от итонг, които се виждат през остарелите решетки. Нещо в композицията напомня на старите възрожденски къщи, а стълбището на верандата се извива към затворен двор, осеян със сухи листа и гниещи вишни от близкото дърво. Харесвам тази сграда. 

Музеят отвътре – архитектура, дизайн, политика

Какви са архитектурните тенденции в съвременните музеи? Как един куб може да се изпълни със съдържание и да постави точните въпроси, през които да мислим историята и близкото си минало? Бърза разходка с Анета Василева от САЩ, през Полша, до Павликени.

ТоестАнета Василева

Първи фрагмент: музеят

Когато се връщам пред главния вход, уредникът на музея ме е забелязал и отключва вратата. Не го питам защо я заключва, не разменяме думи отвъд поздравите. Той ми продава билет, докато говори по телефона, вероятно с майстор, защото става дума за някаква ограда. След това твърдо отказва нещо на някого от другата страна, който е особено настоятелен. С поглед се разбираме накъде трябва да вървя. Влизам. 

Музеят е част от Регионалния исторически музей в Ловеч. Вечерта съм поканена в регионалната библиотека, но не им казвам, че съм пристигнала рано сутринта. Предпочитам да обикалям из почти празния град, докато във въздуха тежи безвремието на Севера, така познато от летата, прекарани в Лом като дете. Толкова е тихо, че жуженето на пчелите, с които са пълни тежките от цвят липи, се чува ясно из целия град. В музея е хладно, тъмно и сиво – времето сякаш не просто е спряло, а се пази в някакво състояние на хибернация. 

В основната зала зад витрини се помещават множество табели и експонати. Към тях няма никакъв разказ извън номерацията и няколко думи кое какво е. Положени са усилия да са хронологично подредени, но изобилието от информация, снимки, изложени текстове и вещи не е вписано в история. Невъзможно е дори човек да си я разкаже сам. Впечатлението е в най-добрия случай за исторически музей за историци и запознати, не за посетители; в най-лошия – за предмети и табели, събрани на едно място. Витрините и залата са чисти. Зад експозицията, до единия прозорец, някой се грижи за мушката и други цветя. Някой обича този музей. Той обаче не ми разказва история – той ми показва нещо, пред което трябва да преклоня глава смирено, защото е Историята. И това е. 

Втори фрагмент: историята зад историята 

В експозицията на Музей „Васил Левски“, където основен акцент е най-голямата колекция от лични вещи на Апостола, посетителите имат възможност да се докоснат до високите измерения на неговата личност, дело и саможертва и да съпреживеят важни моменти от борбата на нашия народ за освобождение от османска власт и възстановяване на българската държава. По този начин музеят изпълнява мисията на духовен мост между миналото, настоящето и бъдещето. Притежаващ национална известност, музей „Васил Левски“ е част от визитната картичка на града и един от най-посещаваните обекти на Регионален исторически музей – Ловеч.

Това чета в статия на сайта на музея от 2024 г. „Високите измерения“, „личност“, „саможертва“, „духовен мост“, „национална известност“ – типичната орнаментика на езика ми напомня за 70-те и 80-те по същия начин, както и сградата, в чието подземие се помещава паметник на участвалите в Априлското въстание в характерен социалистически стил, от кафяв камък. Последните две витрини са посветени на „народната признателност“; в едната освен българското и копие на Самарското откриваме и руското знаме. 

Гледай народната работа повече от всичко друго, повече от себе си да я уважаваш, 

завършва експозицията с цитат на Левски върху черен мрамор.

Има причина разказът на историята на България да върви през патоса на този език и през „народното“. Именно през 60-те и 70-те години на миналия век става ясно, че комунистическото „светло бъдеще“ няма да дойде толкова бързо и лесно, колкото идеологията обещава. Тогава Българската комунистическа партия усеща умората на населението и загубата си на влияние. В отговор започва мащабна кампания по превръщане на културното и историческото наследство на България в инструмент за влияние и поставя Партията в образа на естествен наследник на „1300-годишната българска държава“. Партията (а и държавата) се превръща в пазител на наследството на Цар Симеон, Христо Ботев, Васил Левски и т.н. 

Васил Левски и тарикатлъкът

Емоционална, но и аргументирана статия от Димитри Захов – най-младия автор на „Тоест“, за проекта за филм „Агенти на времето: Васил Левски“. И за злоупотребата с историческия канон в името на лесната печалба.

ТоестДимитри Захов

„Юбилеят“ през 1981 г. се смята от историци и изследователи за най-мащабната (и смея да твърдя, успешна) пропагандна кампания, правена от българската държава по онова време. Издигат се множество паметници, завършен е строежът на НДК. Годината съвпада с 90-годишния юбилей на БКП, както и със 70-годишния на Тодор Живков (чиято дъщеря Людмила е начело на голяма част от културно-историческите пропагандни дейности) и обвързва Първия в държавата с героите на българската история. Социалните науки, сред които и историята, са „реформирани“; историята се „произвежда“ и „практикува“ според партийната линия. Този завой към краен национализъм кулминира в т.нар. Възродителен процес и представянето на периода на османското владичество в изключително негативни краски. 

Трети фрагмент: восъчният Левски

В дъното на изложбената зала стои рошава восъчна фигура на Апостола в леко неестествен разкрач. Нещо повече, Апостолът прилича на Владимир Путин. Първата ми реакция е шок, втората – смях. Търся в Google и откривам, че фигурата е произведена в Санкт Петербург, откъдето е дарение. Минавам през безброй статии за музея, от които разбирам, че и той, както почти всичко в България, е плод на инициативността на шепа хора – дарители, колекционери. 

Чудя се какво ли е да работиш всеки ден в приемната на музея, която е като капсула на времето. Какво ли е изобщо да се грижиш за музей в малък български град, който оживява само през лятото, когато децата се приберат там „на село“; в който всеки минувач може да изброи инвеститорите, които са си тръгнали, фабриките, които са затворили, и чии деца къде в чужбина са заминали? Каква ли заплата взема уредникът на музея, ако заплатата на библиотекар в Народната библиотека не стига и 1000 евро? Какво право имам, питам се, да се смея на восъчния Левски. 

Левски, както и целият ни пантеон от национални герои ни напомнят, отново и отново, как говорим (или не говорим) за история. Почти накрая уредникът ме попита имам ли въпроси, преди да се заговорим за битови неща. Имах, но сигурно не такива, каквито се очакваше. Исках да го попитам за восъчния Левски, за това колко от държавния или общинския бюджет получава музеят, има ли проблеми със съхранението на ценните предмети. Но не попитах – с тревогата и свенливостта на чужденка.

Изначално музеят трябва да е история, която отговаря на въпроси. Снимките на революционери и копието от тефтерчето или ножът на Левски, заобиколен от изкуствени цветя, не са достатъчен отговор. Кой е Васил Левски? Къде и как е пораснал? Кои са местата, където е живял и които са го формирали? А хората, книгите, идеите? Кое го е подтикнало към решението да се бори за каузата за освобождение на България? Какви са били пречките, които е срещал? Разбиран ли е бил революционният му порив от съвременниците му, или тогава, както и сега, промяната е била дело на шепа хора всред съпротивата на всички останали (тук се сещам за онази глава от „Под игото“, изучавана все още в училище, в която Кириак Стефчов напуска изпита, защото „тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана“)? 

Какви пречки е срещал Левски? Кой и как му е помагал? Кого е вземал за пример? Каква е връзката му с Европа и идеите на Просвещението? Каква е връзката му с Руската империя и нейните амбиции в региона? Как е разсъждавал относно борбите на европейските империи, на които е бил съвременник, и как е виждал българския интерес и държавност в техния контекст (и какво всъщност означава в рамките на тази история неговата идея за „чиста и свята република“)? Какво можем да научим от неговия завет днес – както за родолюбието, така и за отношението ни към властта, която и да е тя? 

Ако познавахме будителите си

В нашето объркано време – когато толкова звучно отричаме постиженията на науката, обществените авторитети са заглъхнали, а дефицитът на лидерство и държавничество буквално причинява смърт – емоциите…

ТоестЙоанна Елми

Четвърти фрагмент: срутеният зид на етнографския музей 

Когато държавата се намеси в историята, историята се превръща не в разказ и в инструмент за осмисляне на настоящето и миналото, а в религия, пред която човек е длъжен да се кланя, без да разсъждава. По линия на тази удобна дефиниция онзи, който задава въпроси и критикува, е родоотстъпник, враг. Всички регионални музеи и малки места, които посещавам, имат нещо общо помежду си: навсякъде работят хора, които познават историята и се грижат – всеки от тях, както може и разбира – за културното наследство на България. Някои са по-отворени към диалог, други не чак толкова. Проблемът не е в това. 

Проблемът е, че половин век след политизирането на историята все още мислим за нея наизуст и приемаме, че е достатъчно да я поставим зад стъкло и да благоговеем пред портрети. 

Пълното сливане на историческото с националното поражда първична сляпа гордост и задейства защитни механизми, които задушават всеки разговор. 

Към това се добавя недостатъчното финансиране в сектора. Малко по-надолу по улицата свлачище застрашава Eтнографския музей, чиято прекрасна градина се поддържа от чистачката. Служителите разказват, че в Министерството на културата вече половин година си прехвърлят топката административно и никой не иска да плати ремонтните работи. И в Ловеч, и на други места често чувам, че политиците обръщат внимание на културата и историята само покрай избори и празници. 

Когато историята стане плакатна, отношението към нея също е такова. 

На излизане от музея си мисля какво би разбрало едно дете от посещението си. Сигурно ще му е скучно, сигурно ще му се скарат и ще му кажат, че „трябва“ да се държи и да мисли по определен начин. Вероятно ще научи това, което му разкажат родителите му. Такава остава и българската история: безконсенсусна, лична, пречупена през призмата на случайността. Често наблюдавам повечето посетители в местни и етнографски музеи: те просто преминават бързо през вътрешността на музея. Уредничката на етнографския музей се оплаква, че повечето идват само за печата „100 национални обекта“. 

От една страна, историята успешно е превърната в плоската гордост да се възмущаваш от фалшиви новини, че махат Вазов от учебника, без да си чел Вазов. От друга обаче, сме гладни за въвличащ общ разказ, който не следва силна идеологическа рамка, а предава сложността на времената и личностите, които ги градят. Такъв разказ, който дава човешко лице на портретите, обяснява успеха на филми като „Гунди“, на съществуването на проектите на режисьора Максим Генчев и вероятно стои в основата на появата на анимацията за Васил Левски, правена с изкуствен интелект. За съжаление обаче повечето от посочените примери следват бутафорен прочит на историята, защото самото ни мислене за история е изначално повредено. 

Този текст, а и всички, които предстоят, започва с важни бележки над линия. Разказвам и разсъждавам, без да осъждам. След десет години живот извън България пътувам из страната и гледам на всичко от известно разстояние, през сравнението както с детството и юношеството ми в България, така и с всички „чужди“ места, които съм събрала. Старая се това да не поражда презрение, превъзходство, подигравка. Напротив – през средата и хората, които срещам, се опитвам да разбера България такава, каквато е, и така, както мога. Задавам въпроси, слушам, снимам. 

Как преподаваме и говорим за комунизма

Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова от „Софийска платформа“ за организираното от тях лятно училище в гр. Белене, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование…

ТоестЙоанна Елми

След восъчният Левски ям череши от дървото в двора на храма „Успение Богородично“, в който най-накрая се прави ремонт, за щастие на жената, която се грижи за него. Говорим си за литература в регионалната библиотека, където отново шепа хора движат културния живот на града. На тръгване минавам по Покрития мост на Колю Фичето. Върху фасадата на отсрещната сграда са разлепени няколко портретни снимки на Делян Пеевски, който наблюдава моста и булеварда до него – там е щабът на партията в града. Наблизо е този на ГЕРБ, а на другия ъгъл – на някаква друга партия. Както навсякъде, и тук се смесват монументалните соцхотели, зали и площади, характерните ъгловати паметници, западноевропейското влияние от първата половина на XX век, модерният хаос на неоновите табели и разноцветните изолации. 

Пътят към София е празен, Балканът е безсрамно красив. Докато карам, мисля, че пропаганда или не, кампанията на късния социализъм е последната мащабна държавна работа по изграждането на културните и историческите наративи, от които има нужда едно общество, за да усеща принадлежност, гордост и достойнство и да гледа към някакво бъдеще. И вероятно това липсва на повечето хора, подобно на нещастна любов, която си напуснал, но от която накрая остават добрите спомени. Особено в години на безпътица и восъчни лидери от всякакви цветове.

Във „Фрагменти от България“ Йоанна Елми пътува из страната, гледа, слуша, снима и се опитва да разбере България такава, каквато е. През места, хора, предмети, навици и случки тя сглобява карта на съвременния живот отвъд водещите новини и прибързаните обобщения. Всеки текст тръгва от нещо малко и конкретно, но стига до по-големите въпроси за обществото, паметта и промените около нас. Без туристически възторг, без осъждане и без излишен патос. Просто България такава, каквато я среща по пътя.