През изминалата седмица обичайните ваканционни теми, натискащи педала на газта в социалните мрежи и в крайна сметка заключаващи се в две основни точки – 1) къде да си изям салатата и да си изпия ракията/узото без да ми одерат кожата, за да имам лице да постна снимка от касовата бележка вместо доволно оригване; 2) по кой път да мина, за да избегна задръстванията из национална пътна мрежа и да стигна най-бързо от А до Б с цел да изпълня точка 1), – отидоха на заден план. „Дъвките“ на седмицата се разтягаха (и все още се точат) около финала на Световното по футбол и „Одисей“ на Нолан.
На мача Испания–Аржентина заспах. Предстои ми да гледам „Одисей“. Ще задържа вълнуващото очакване да се срещна с екранната адаптация на литературен текст, занимавал фантазията и езика ми от детските ми години, максимално дълго или поне докато се отлее първата вълна от непосредствени и нерядко посредствени реакции. Струва ми се, че да бързаме и прибързваме, раздавайки шамари наляво и надясно, някак не подхожда, когато си имаме работа с толкова бавна работа, каквато е Омировата епическа поема, апропо в оригиналната си версия на древногръцки, съдържаща около 120 000 думи, структурирани в около 12 110 стиха, написани в дактилен хекзаметър.
Сами разбирате колко абсурдно е да се водят „троянски войни“ за лоялността на конкретна художествена (в случая филмова) интерпретация спрямо един в буквалния смисъл на думата неизбродим текст, още повече неизбродим за хора без образование и подготовка в полето на класическите филологии, каквито сме повечето от нас. Защо липсвало това или онова; защо този или онзи изглеждал по един или друг начин; ама финалът не бил същият като в книгата... Който и да е режисьор не би могъл да бъде 100 процента „верен“ на текста източник. А и въпросът опира не до верността, а до достоверността, но това е съвсем различна история (Аристотел го казва, не аз). В крайна сметка и Омир твърди за самия Одисей (а ние го четем в превода на Георги Батаклиев): „Много лъжи Одисей тъй разказа, подобни на правда“ (Песен 19, стих 203). Та нека, викам, да снизходим и ние от позицията си на естетически съдници и да дадем правото на писателите и режисьорите да бъдат, един вид, одисеевци – да ни „лъжат“ така, че (евентуално) сами да стигаме до истината. Лично аз предпочитам да ме лъжат Омир и Нолан, отколкото политиците на власт да ме убеждават в истинността на думите си.
Ако и вие като мен още се гласите да гледате филма, ето чудесен начин да се подготвим, преди да си купим пакета с пуканки – едно старо, но златно есе на покойния професор Богдан Богданов „Мит и действителност в Омировата „Одисея“. Да, точно за това става дума – мит и действителност... И забележете, проф. Богданов завършва разсъждението си по следния начин:
Тъкмо затова, когато попаднат в нова културна среда, Омировите епопеи пораждат проблеми, които не са поставени в тях.
За да разберете (тъкмо) защо – прочетете есето, страхотно е!
„Одисей“ успя да раздразни чувствителните „власинки“ на тукашния зрител, но именно така, надявам се, някои хора, които досега не са имали възможност и време да разлистят Омировия епос, току-виж го сторили.
Съвсем друг е случаят обаче с една „кинопродукция“, която все още е в процес на производство. За нея ни разказва Димитри Захов във „Васил Левски и тарикатлъкът“. Накратко, рап-бизнес дуетът „Зипо и Слаш“ продуцира изцяло генерираната от ИИ анимация „Агенти на времето: Васил Левски“, като според сайта на продукцията проектът вече е привлякъл над 100 корпоративни партньора. И всичко се прави – разбира се – в името на децата. Трейлърът дава знак за некадърно свършена работа, а досега най-острите критики на бизнес-творческата инициатива идват от представителите на поколението Gen Z, които явно добре виждат размера на бедствието в тази доходоносна шмекерия. След седмицата, в която всеки втори пост в социалните мрежи се занимаваше с Омир и Нолан, ми се ще да вярвам, че филмът на рап дуета ще бъде разкостен, преди да се промъкне в училищните салони, за да учи малките на родолюбие и лесна печалба. Но може би съм оптимистка... и това няма да се случи дори и „в името на децата“.
Димитри Захов
Последното се доказва от новото проучване на Теодора Станимирова „Какво (не) знаем за сексуалните злоупотреби с деца“. Истината е, че знаем твърде малко, а и явно не се интересуваме достатъчно. Ето – по думите на Теодора – и част от нещата, които всъщност няма и как да узнаем, тъй като:
МВР не успя да отговори – защото не събира такава информация – на въпросите: в колко от случаите извършител е бил роднина или член на семейството, дали сигналът за насилие над дете е бил предхождан от сигнали за домашно насилие в дома и колко от осъдените са включени в Националния регистър на случаите на педофилия. Нито АСП, нито МВР водят статистика за пола на пострадалото дете. Следователно не е ясно какъв е профилът на извършителя, нито този на пострадалия, не се знае в какво домакинство са живели и каква е връзката между тях.
Теодора Станимирова
И ако МВР не може да отговори на ключови въпроси, защото не събира необходимата информация, резултатите от НВО след VII клас и тази година дават предоволно данни, които, разбира се, потвърждават онова, което си знаем: образованието на децата ни е мам си джейс и все пò мам си джейс ще става. Донка Дойчева-Попова с математическо хладнокръвие е анализирала статистически резултатите в „НВО: Endgamе“. А двете неща, които ме хвърлиха в тих ужас след прочита на текста ѝ, са, че: 1) след целия напън и изпразване на джобовете за частни уроци средният български ученик има тройка по математика; 2) в България четиринайсетгодишните са или отличници, или слаби. Средно положение няма и слабите ученици, разбира се, преобладават. Endgame. Половината свят изчезва. Завеса!
Донка Дойчева-Попова
Един момент! Да не бързаме със завесата. Ако за много ученици и родителите им проклетото НВО, за жалост, се оказва от огромно значение за развитието им в следващите (поне) 5 години, за други деца, също много на брой, то не означава абсолютно нищо. Просто защото идеята за развитието им е унищожена още с престъпването на училищния праг в първи клас. Това са преобладаващата част от ромските деца, които поради различния си от български майчин език, липсата на подкрепяща среда, негостоприемната образователна система, силно занижените очаквания – и в семейството, и като цяло в обществото – и отсъстващите работещи държавни политики за десегрегация остават без шанс за качествено образование и интеграция от най-ранна възраст. Та къде се намираме днес? Ако през 1955 г. арестът на афроамериканката Роза Паркс, отказала да отстъпи мястото си в автобуса на бял, предизвиква продължилия една година „автобусен бойкот в Монтгомъри“ – едно от най-масовите движения срещу расовата сегрегация, днес, 70 години по-късно, майка и дете от ромски произход не биват допуснати до басейн в Луковит без логично обяснение. И това не е изолиран случай. Разликата с 1955-та: актовете на сегрегация са до такава степен нормализирани, че обществена реакция няма – нито на място в басейна, нито след това. Ситуацията е описана и анализирана от Емилия Милчева в „Още една тухла в стената“.
Емилия Милчева
Сега нека най-сетне напуснем поне за малко родната територия, този остров на безхаберието и – както се оказва – на бездушието, и кацнем на един истински. Гьокчеада от поредицата на Георги Тотев „Островът на прокудените“ наистина напомня на някои от островите, където се озовава Одисей по време на дългото си пътуване към дома. За част от жителите си обаче той се е превърнал в единствена възможност и последна спирка. Такива са отдавна прогонените от родината си български турци Раиф и Кание. За други пък като Махмуд Гьокчеада е неочаквана възможност да намерят второ семейство и да полетят над вълните... с кайт. За трети – като Христос и Виолета – да открият общност, в която да укрепят идентичността си. Третата част е и последна в поредицата и с нея се разделяме (поне аз с малко тъга) с мястото и героите, с които ненадейно се оказахме свързани.
Георги Тотев
Без да се налага да прескачаме от малкия до големия остров континент, на който се намират САЩ, получаваме оттам поредната доза новини в месечния бюлетин на Йоанна Елми „По Америка ще ги познаете“. Тръмп е готов за ескалация на войната в Иран, а американските военни на възраст над 30 години са подложени на тестове за нивата на тестостерон и при ниски показатели се прилага лечение. Изобщо, тестостеронът се продава под път и над път, докато статистически все повече жени се страхуват да имат дете. Разбираемо – в тестостеронния свят на Тръмп, Путин & Co има нужда от мъже, не от деца. (Звучи като сюжет за нов дистопичен роман със заглавие „Тестостерон“, нали?) И изобщо, Йоанна прекрасно обобщава сегашната политика на САЩ като „политика на синтетичния тестостерон“. Разхождайки се тази седмица по плажа, бих казала, че явлението далеч не е само американско, а глобално, твърде глобално...
Йоанна Елми
И като сме започнали с кино, нека така и да завършим. Миналата седмица ви предложихме обзорен текст на Нева Мичева за кинофестивала в Карлови Вари. Сега е време за личните фаворити на Нева, към които тя е далеч по-милостива и дори възторжена, защото във филмите, харесани от нея, няма празни ходове и безхарактерие, а „животи, любови и смисли“. Ето какво ни казва още тя:
По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.
Нева Мичева
Ако все още вярвате, че има смисъл заедно да подпираме не просто олюляващия се хоризонт, но и прогнилия покрив на общата ни Итака, ударете по едно рамо и ни подкрепете. А ние ще продължим да сме остров на който да се завръщате всяка седмица. Благодарим ви!