Вътрешни езикови правила за външна употреба (на ваш риск)

Редовните читатели на „Тоест“, вярвам, са забелязали, че се стараем да поднасяме не само съдържателни, но и езиково издържани статии. Всеки публикуван материал, след като е бил написан от автора, е минал през ума и очите (а понякога и през сърцето) на поне две инстанции – редактор(ка) и моя милост, коректор(ка). В медията зорко следим текстовете да са съобразени с книжовноезиковите норми. Имаме обаче и някои разминавания, които сме уговорили в нашите Вътрешни правила за стил, граматика, правопис и пунктуация.

Стандарти, кодекси, наръчници

Надали е случайно, че световноизвестни медии и информационни агенции като The Washington Post, The Guardian, Der Spiegel, BBC, Reuters имат редакционни/етични кодекси, в които са заложени основни журналистически стандарти за неутралност, проверка на фактите, етично отношение и т.н. Свой редакционен кодекс има и „Тоест“. С прокламирането на тези стандарти – и с придържането към тях, разбира се – медиите се ангажират да бъдат лоялни към читателите, да им предоставят обективна и достоверна информация, но същевременно улесняват работата в самата редакция, предпазват се от съдебни дела и т.н.

Някои медии си изготвят и собствени езикови правила, скрепени в специални наръчници. Сред най-известните примери са Libro de estilo¹ на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times, които съдържат стотици страници. С течение на времето тези справочници са станали авторитетни и служат като ръководство за добър стил на много пишещи хора.

Българските медии като че ли са плахи в това отношение и засега освен „Тоест“ ми е известен само още един сайт – „Нула32“, който е заявил публично своята езикова политика.

Тук също може да се запитаме защо е необходимо да има отделни езикови правила, валидни за дадена медия, особено след като разполагаме с подробната кодификация в БЕРОН. Ето го и отговора в синтезиран вид, даден в наръчника на El País:

Наръчникът по стил не е граматика или речник в общоприетия смисъл. Той е вътрешният правилник на редакцията на определено средство за информация, който се опитва да уеднакви изразни системи и форми, така че медията да добие собствен облик и да улесни задачата на читателя.

И така, две са основните причини или по-скоро цели. По-важна ми се струва втората, защото медиите съществуват, за да са посредници² между събитията и читателите. Затова водещо и за авторите, и за редакторите е старанието информацията да се предава максимално точно, ясно и разбираемо за по-широк кръг хора, за да могат те бързо да възприемат прочетеното³.

Основното средство за постигане на тази прагматична цел е езикът. А книжовният език с все нормите и правилата си (нека си сложим ръката на сърцето) е малко или много скован. По-точната дума всъщност е ригиден, защото освен „скован“ означава също „неподатлив или трудно податлив на въздействие“, „негъвкав, закостенял“ – и ето го, надявам се, нагледно проявен този стремеж да бъдем разбираеми и за онези хора, които не са срещали чуждата дума.

Бързо, скоростно, моментално

Това е повикът на нашето време. Макар да сме декларирали, че журналистиката в „Тоест“ е бавна, сме наясно, че когато са в интернет, повечето читатели включват поне на четвърта скорост, а в много случаи просто сканират текста.

Едно от нашите правила, съдействащи за по-бързото четене, е, че собствените имена и заглавията, написани с латиница, са в курсив. Примери има само няколко абзаца по-горе – „Libro de estilo на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times“. БЕРОН указва в тези случаи да не се използват кавички, защото чуждата азбука разграничава името или заглавието от останалите думи в изречението. В редакцията обаче смятаме, че не е достатъчно, и с курсива сигнализираме, че това е различен код (латински букви) и оригинално име/заглавие.

Въпреки че слятото, полуслятото и разделното писане създават неоправдано много проблеми в реалната езикова практика, ние се придържаме към официалните правила и се разграничаваме от тях само в някои случаи:

1. Пишем като две думи изразите отгоре надолу, отляво надясно, оттогава досега и под. Според БЕРОН те се пишат като три или четири думи: от горе надолу, от ляво надясно, от тогава до сега. След като читателят е свикнал със слято написаните отгоре, надолу, отляво, надясно, оттогава и досега, когато ги среща употребени поотделно, той би се запитал – и съвсем основателно – защо пък в други изрази се налага да ги разделяме. И защо веднъж ги делим на три думи, а друг път – на четири. Филологическото обяснение сигурно е, че в съчетанието от ляво надясно имаме начална точка и посока (в пространството), а в от тогава до сега – начална и крайна точка (във времето), но уважаеми колеги, постановили тези изключения, наистина ли и в момента продължавате да смятате, че си струват?

2. Пишем винаги страна членка и държава членка, дори и когато се посочва част от коя организация е тя, например:

Позорно е за страна членка на ЕС да подлага руски дисиденти на такъв зловещ кафкиански административен ад.

Според официалните правила страна членка (респ. държава членка), се пише разделно, но ако се добави пояснение – на ЕС, вече членка на ЕС се третира като обособена част и следва да се огради с тире и запетая или с две тирета: Позорно е за страна – членка на ЕС, да подлага... Отново смятаме, че това е ненужно издребняване, защото в резултат текстът се натоварва с препинателни знаци, които по-скоро спъват читателя, отколкото го улесняват при възприемането на информацията. За мен лично обособяването тук изобщо не е задължително.

3. Пишем разделно сложните съществителни с първа част арт – арт инсталация, арт галерия, арт карта, макар че арт не се употребява самостоятелно в българския език и тези думи следва да се пишат слято. Със сигурност четенето се затруднява, когато втората част започва с гласна: артинсталация, артидея, артогледало, затова сме приели разделното писане.

В статиите, публикувани в „Тоест“, се разграничаваме и от официално приетия начин за писане на числителните редни имена с арабски цифри и букви: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, но 5-и, 6-и и т.н. Правилото и всъщност обяснението на кодификатора е, че се пишат тези „букви от края на числителното редно, които не съвпадат със съответното числително бройно“⁴. Добре, за пет – пети, шест – шести и т.н. това важи, но в един – първи, две – втори, три – трети и четири – четвърти сякаш имаме повече несъвпадащи букви. Ако се придържаме строго към това правило, изобщо не можем да напишем първи и втори с арабски цифри, а 3-ети и 4-върти следва да са в този вид.

Затова сме решили да пишем числителните редни имена винаги с последната сричка от думата след дефиса: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, 5-ти, 6-ти и т.н. Факт е, че в езиковата практика това е преобладаващият начин и много хора се изненадват, когато разберат, че в детската градина и в училище са изработвали поздравителни картички за празника на мама с грешен (спрямо официалните правила) надпис: Честит 8-ми март!

Критика приемаме аргументирана (ние също имаме аргументи)

Когато обявяваш, че в практиката си се разграничаваш от някои официални правила и следваш свои, трябва да си подготвен за критика. Получавали сме и ние – например за това, че употребяваме глаголните форми на -л в състава на учтивата форма в мъжки или в женски род ед.ч., като се съобразяваме с пола на събеседника. В интервютата в „Тоест“ може да срещнете правил сте, бихте искала вместо кодифицираните правили сте, бихте искали.

Официалното правило се нарушава често, особено в устната реч, и е едно от най-разколебаните в българския книжовен език. Важно е, че се нарушава не от необразовани люде, а от хора, които иначе имат сравнително висока езикова култура, включително от журналисти в устни интервюта. Обяснението е във факта, че правилото е извънсистемно – всички други имена и причастия освен миналото свършено деятелно (правили) се употребяват в мъжки или в женски род: любезен/любезна сте, уведомен/уведомена сте. В нашата медия сме решили да бъдем по-близо до съвременната езикова практика.

Срещали сме хапливи забележки и относно предпочитанието ни на каталунски и каталунец пред каталонски и каталонец. В БЕРОН формите са дублетни и дори само това е достатъчно, за да не се налага да влизаме в обяснителен режим. Все пак, избрали сме да пишем Каталуния, а не Каталония, тъй като е по-близо до оригиналното име: Cataluña – на испански; Catalunya – на каталунски. След като сме казали А, е редно да кажем и Б – каталунец и каталунски, за да сме последователни.

Това, че Христо Стоичков и спортните журналисти са популяризирали преди години тези форми, както отбелязват критикуващите, не означава, че трябва да ги отречем тотално. Как да каже човекът каталонски или каталонци, като е живял седем години в столицата на Catalunya и е чувал името на провинцията точно в тази форма? Езикът не е само на високограмотните (за каквито често се имаме) – той е обществено явление, а книжовната му форма следва да зачита реалните езикови употреби все пак.

Медиите по презумпция трябва да са актуални, да са в крак със събитията, проблемите и промените в обществото. На тази актуалност в плана на съдържанието би трябвало да съответства и актуална езикова форма. Книжовният език по природа е консервативен и крета след говоримия – не можем да му се сърдим толкова, но можем да го подсетим, че е време за някакви промени.

В „Тоест“ уважаваме книжовните норми и се придържаме максимално близо до тях. Сами може да прочетете нашите вътрешни правила и да прецените в каква степен ревизираме официалните. Вкопчването в кодификацията обаче и придържането към нея на всяка цена ни прави сковани, по-точно ригидни. За една съвременна медия ригидността е, меко казано, нежелателна.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.