Месец и половина преди осмите преки президентски избори българските граждани знаят имената на кандидатите. Но знаят ли какъв президент избират? „Обединител на нацията“, както твърди политическото клише? Церемониалмайстор на държавата? Или коректив на властта, от когото се очаква да вижда по-далеч от следващия бюджет и следващото правителство?
Когато през 1990 г. Националната кръгла маса обсъжда създаването на президентската институция в новата конституция, отрежда на държавния глава далеч по-съдържателна роля. Той трябва да бъде „арбитър и гарант“ за нормалното функциониране на държавата, националната сигурност, териториалната цялост и международните ѝ ангажименти, казва Георги Пирински (БКП). И още: да пази баланса на интересите и правовия ред в полза на всички граждани, а не на отделна част от тях.
Емилия Милчева
Тогавашният представител на СДС Крум Неврокопски добавя друго определение: президентът е „гарант и арбитър за националното съгласие“, но и „гарант за бъдещето“ – фигура, призвана да утвърждава посоката напред и да осигурява мирния преход към демокрация. Така е замислена институцията в началото – като гарант, че политическото противопоставяне няма да разруши държавата и нейното бъдеще.
В Конституцията обаче президентът не е наречен нито обединител, нито арбитър. Според чл. 92 той е държавен глава, който „олицетворява единството на нацията“. Глаголът олицетворява е важен:
президентът не е натоварен да създава единство там, където има различни убеждения и политически конфликти, а да представлява нацията като цяло – включително и гражданите, които не са гласували за него.
Още през 1995 г. Конституционният съд пресича удобното тълкуване, че държавният глава трябва да стои безмълвен и равноотдалечен от всички. „Националното единство не означава политическо единомислие“, се казва в Решение №25. Президентът не е деполитизиран орган: той има право да заема позиции, да отправя политически послания и да издава актове със съществени политически последици. Неговата надпартийност не е безразличие, а задължение да преценява властта и политическите конфликти от гледна точка на Конституцията и интереса на цялата общност, а не на партията, която го е издигнала.
„Длъжностната характеристика“ на практика
Петимата президенти след началото на демократичните промени влизаха на „Дондуков“ 2 в различна България, а и с различна представа каква посока да отстоява държавата. Представите им се формираха от политическите сили, които ги излъчваха, но и от техните убеждения и зависимости.
Първият пряко избран президент Желю Желев не произнася програмна реч при полагането на клетвата си през януари 1992 г. – само подписва клетвения лист. Неговата заявка обаче е зададена още от биографията и политическата му роля: демонтиране на тоталитарната държава, утвърждаване на парламентарната демокрация и връщане на България към Европа.
Желев: коректив и „Боянски ливади“
Философът и един от водачите на демократичната опозиция Желев показа как президентът може да бъде коректив на политическата сила, която го е издигнала. Но „Боянските ливади“ оставят открит въпроса къде свършва корективът и откъде започва намесата в управлението. На пресконференцията от 30 август 1992 г. той обвини кабинета на Филип Димитров, че е влязъл в конфликт с медиите, синдикатите, Църквата, Президентството и извънпарламентарните сили. Два месеца по-късно правителството на „сините“ изгуби поискания вот на доверие, след като ДПС и част от депутатите, избрани от СДС, отказаха подкрепа.
Намесата на Желев задълбочи разцеплението и придаде институционална тежест на атаката срещу кабинета. Следващото правителство на проф. Любен Беров, подкрепено от БСП и ДПС, не донесе нито по-голяма прозрачност, нито по-убедителни реформи. Затова „Боянските ливади“ остават двусмислен епизод: доказателство за независимостта на президента от собствената му политическа среда, но и предупреждение, че корективът може да разклати властта, без това да е от полза за демократичния преход.
Националният хоризонт при Желев беше по-ясен от вътрешнополитическите му маневри: демокрация, европейска принадлежност и излизане от съветската орбита. През февруари 1994 г. той подписа рамковия документ за включването на България в програмата на НАТО „Партньорство за мир“ – първата институционална крачка по пътя към членството в Алианса.
Стоянов: посоката е ЕС и НАТО
При юриста Петър Стоянов ролята на президента като коректив и носител на национален хоризонт се прояви още преди официално да встъпи в длъжност. Той положи клетва на 19 януари 1997 г. в държава с хиперинфлация, масови протести и рухнало доверие в управлението на БСП. В първата си реч поиска предсрочни избори, валутен борд и „нова воля за промяна“. Но най-важната му заявка беше посоката: България трябва да избере „европейския тип цивилизация“ и интеграцията в Европейския съюз и НАТО.
Две седмици по-късно Президентството се оказа в центъра на политическата криза. На 4 февруари 1997 г., след заседание на Консултативния съвет за национална сигурност и преговори между основните политически сили, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство. Последваха служебен кабинет и предсрочни избори. Стоянов не изведе сам България от кризата, но използва авторитета и инструментите на президентската институция, за да предотврати продължаването на управление, изгубило обществена легитимност.
Неговият хоризонт беше формулиран ясно: върховенство на закона, пазарна икономика и необратима принадлежност към ЕС и НАТО. Това беше и мярката, с която Стоянов оценяваше текущата политика. В момент на дълбоко разделение той не обедини всички около общо мнение. Помогна да се постигне съгласие накъде да върви държавата.
И макар да беше избран с гласовете на избирателите, довели на власт и ОДС, и кабинета на Иван Костов, отново настъпи разрив между него и изпълнителната власт.
Емилия Милчева
Първите признаци се появиха още през 1998 г., когато Стоянов започна да критикува кадрови решения и начина, по който СДС упражнява властта. До открит сблъсък се стигна през април 2000 г., след обвиненията на уволнения вътрешен министър Богомил Бонев за корупция във властта (Бонев беше отстранен поради съмнения за същото). Стоянов упрекна премиера, че не обяснява причините за смените в правителството от декември 1999 г.
Последва разгром на сините на изборите през 2001 г., когато отношенията между премиер и президент фактически бяха прекъснати. Стоянов се кандидатира за втори мандат като независим, макар и подкрепен от ОДС, и загуби, а Костов подаде оставка като лидер на СДС.
Първанов: прегръдка с капитала
Единственият политически лидер, избран за президент – председателят на БСП Георги Първанов, встъпи в длъжност през 2002 г. Закле се в името на „националното помирение и съгласие“. След ожесточеното противопоставяне на 90-те години той предложи друга представа за Президентството – посредник между политическите сили, и даже се самоопредели като „социален президент“.
По време на двата му мандата България постигна двете големи цели на Прехода – членството в НАТО през 2004 г. и в ЕС през 2007 г. Първанов не беше техният архитект, но Президентството му осигури приемственост във външнополитическата посока.
Договореният между него и Путин „Голям шлем“ от руски енергийни проекти не се превърна в национален хоризонт, а в източник на зависимости, политически спорове и провал. По изчисления на „Капитал“ „България пропиля поне 2,3 млрд. лв. в трите лошо обмислени енергийни проекта [АЕЦ „Белене“, газопровода „Южен поток“ и нефтопровода „Бургас–Александруполис“ – б.а.]“.
На 17 септември 2001 г. – по-малко от два месеца преди президентските избори – беше учреден бизнес клуб „Възраждане“. Сред основателите му бяха някои от най-могъщите фигури на Прехода: банкерът Емил Кюлев, президентът на „Мултигруп“ Илия Павлов и Васил Божков. В следващите години първите двама бяха убити от неизвестни и до момента извършители.
Кюлев, който оглави клуба, след победата на Първанов стана и негов икономически съветник. Така още в началото на мандата около „социалния президент“ се оформи кръг, в който политическото влияние и едрият капитал се срещаха без особена дистанция. По-късно от американска дипломатическа грама, разпространена от WikiLeaks, се разбра, че Кюлев е финансирал кампаниите на Симеон Сакскобургготски и Първанов.
Близостта не се изчерпваше с „Възраждане“. Сред официалните спонсори на кампанията на Първанов за втори мандат фигурираха и фирми на Людмил Стойков – бизнесмен, чието име се появи в разследването на ОЛАФ за злоупотреби със средства по САПАРД.
Това показва парадокса на Първановото „помирение“: президентът, който обещаваше да представлява губещите от Прехода, отвори Президентството за хората, спечелили най-много от него. Така социалната реторика започна да служи като прикритие на близостта между властта и едрия капитал.
Дали не виждаме същата хамелеонщина и при Румен Радев?
Днес Първанов е един от хората в инициативния комитет, издигнал настоящата президентка Илияна Йотова и генералния директор на БТА Кирил Вълчев за президент и вицепрезидент.
Плевнелиев: с план за бъдещето
Предприемачът Росен Плевнелиев дойде през 2012 г. със заявката да бъде „прагматичният президент“. Неговият речник беше различен: модернизация, конкурентоспособност, образование, електронно управление, иновации, енергийна независимост.
Той опита да превърне Президентството в място за изработване на дългосрочни приоритети чрез националната програма „България 2020“ и чрез обществените съвети към институцията. Във встъпителното си слово обеща Президентството да бъде отворено за гражданите, защото „президентът не е началник на гражданското общество“.
Политическите кризи след 2013 г. го превърнаха и в коректив. След избухването на протестите #ДАНСwithme, предизвикани от избора на Делян Пеевски за шеф на контраразузнаването, Плевнелиев застана срещу кабинета „Орешарски“. По време на мандата си той назначи две служебни правителства, защитаваше категорично европейската принадлежност на България и осъди руската анексия на Крим.
Избран с подкрепата на ГЕРБ, Плевнелиев имаше хоризонт, но не и политическа тежест. В рамките на президентския си мандат изработваше стратегии и защитаваше позиции, които така и не станаха част от дневния ред на правителствата на Бойко Борисов.
Радев: архитект на промяна
През 2017 г. бившият командир на Военновъздушните сили ген. Румен Радев влезе в Президентството като коректив. Във встъпителната си реч той посочи корупцията, неравенството, обезлюдяването като нерешените проблеми на Прехода. Радев декларира, че членството в ЕС и НАТО е стратегически избор, който не бива да бъде поставян под въпрос, но добави формулата, която предвещаваше бъдещата му политика: българската външна политика трябва „да се формулира у нас и да се отстоява навън, а не обратното“.
През първия мандат противопоставянето на Борисов постепенно се превърна в главната му политическа роля. Кулминацията настъпи с протестите от 2020 г. и „Мутри, вън!“. Президентът застана на страната на общественото недоволство, но не предложи ясна програма за времето след Борисов.
През 2022 г. заявката вече беше по-голяма. Радев сам формулира тази роля:
Мой дълг като държавен глава е да връщам дневния ред към дългосрочните цели на нацията, далеч отвъд хоризонта на политическите мандати.
Обяви още, че Президентството трябва едновременно да „катализира обществената трансформация“ и да бъде „стожер на стабилността“. Това вече беше заявка за архитект на следващия политически период. Продължителната парламентарна криза и поредицата от служебни кабинети му дадоха възможност да превърне Президентството в център на изпълнителна власт.
Въпреки знаменитата му реплика в кампанията през 2021 г. в отговор на въпроса „Чий да е Крим?“ – „Руски, какъв да е!“, той получи подкрепата на „Продължаваме промяната“, а и на част от „Демократична България“ за втория мандат.
Успя ли Радев да превърне отрицанието на стария модел в национален хоризонт? Беше коректив – понякога необходим, друг път пристрастен и избирателен. Сега като премиер с парламентарно мнозинство е неубедителен в уверенията, че демонтира олигархията.
Емилия Милчева
Кандидатите – посока или позициониране
Какво се чува в заявките на сегашните кандидати?
Заявката на Илияна Йотова и Кирил Вълчев е за приемственост (на политиката на Радев). Президентството трябва да бъде „място за диалог, а не за партийни решения“, казва Йотова, а Вълчев обещава да работи за културата. Към това се прибавя и предложението на Йотова за „коалиция за мир“, която да настоява за преговори с Русия.
Светла Енчева
Вълчев внася и културен национализъм: България, свързана от езика, историята и културата и чрез българите зад граница. Той познава общностите в чужбина – посетил е 191 от 193 държави в ООН. Към това се прибавят обещанието му да показва българския принос в Европа и намерението на двойката да „съживи културата“.
Остава неясно как разбират мястото на България в самата Европа – като държава, която участва в общите решения, или като периферия, която се отдръпва зад думите за мир?
При Андрей Гюров и Георги Кандев има хоризонт – единна, достойна и модерна България, неразделна част от обединена Европа, която гради икономика на знанието и разчита на хората като свой най-голям капитал. Към това се прибавят европейската принадлежност, равенство пред закона за всички граждани и държава, която предпочита можещите пред лоялните на властта.
Неясното засега остава как президентът с ограничените си правомощия ще превърне тази картина на желаната държава в последователен политически дневен ред.
По-съдържателна е заявката на Гюров за президентство, което не чака „ножът да стигне до кокала“, а оказва натиск властта да показва компетентност и отчетност. Иронията е, че срещу авторитарния Радев Гюров влиза в ролята, в която самият Радев натрупа политически капитал – президент, който беше критик на изпълнителната власт.
След 44 дни българите ще избират дали Президентството да продължи политиката на Радев, да ѝ се противопостави, или да предложи друга посока. Президентът не е длъжен да обедини всички около себе си. Длъжен е да каже какво да е общото помежду ни.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни