Кои са въпросите, които обикновено отлагаме, понеже бързаме ден след ден към собствения си последен ден? Арт инсталацията „Портрет на умиращ титан“ на Юлиан Табаков задава част от тях – малка част, но достатъчна, ако се сетим за пророкувания от Франсис Фукуяма и неслучил се край на историята.

Началото на авторовата история е едно пожарище – концентрат на човешкото позорище. А краят е оставен за нас…


Кои сме ние? Случайна комбинация от хромозоми, явила се случайно по волята на други двама случайни нейни носители? Божии създания, еволюирали с разум и говор, на които им се е паднала тази синя планета? Кога употребяваме своя разсъдък? Как се отнасяме с подарения ни земен дом? Дали адаптивно паразитираме върху йерархия от мрежи, създадени от тези преди нас? Или примирено се носим в инерцията на едно всъщност лишено от надежда пътуване?

Темите за началото и края са вечните теми на изкуството. Онези, за които не остава време в рутинната въртележка на всекидневното. Те могат да бъдат затворени между четирите стени на един домашен ад (по Едуард Олби), могат да отмерват времето с неравноделни тактове в тялото на всеки от нас, могат да поглъщат необятността на въображаемия вселенски балон – божията шатра, която населяваме.

Юлиан Табаков затваря тези теми в пространството на софийската галерия „Райко Алексиев“.

Първия път го направи преди 6 години. Фотосесията „Мигновения“ беше мощно предизвикателство пред притворната стеснителност: широкомащабни фотографии ни подканиха да застанем лице в лице с крехкостта на тялото, с браздите, които времето оставя върху една човешка кожа, преживяла осемдесет земни зими.

Из „Мигновения“ от Юлиан Табаков
Из „Мигновения“ от Юлиан Табаков
SILENCE от Юлиан Табаков

Изложбата беше артистично постижение не толкова на Юлиан Табаков, колкото на забележителната актриса Златина Тодева, която положи своето разсъблечено осемдесетгодишно тяло във визьора на фотографския апарат и в полето на художествената метафора. Направи го спокойно и дръзко, всеотдайно и мъдро. От висотата на човек, вече прекрачил материалните граници на тукашното битие.

Дали това беше спор с консервативното усещане за изкуството като територия на елита, или присмех към масовите стереотипи за красота? Няма значение. Посетителят беше поканен да се смири, преработвайки видяното през защитните човешки сензори за преходност.

Днес, отново в галерия „Райко Алексиев“, посетителят е поканен да се разбунтува. Юлиан Табаков ни въвежда в едно от фантомните места на покушенията, които ние – хората, нанасяме на нея – природата. Мястото е районът на Бистришкото бранище: широкомащабният скенер на пораженията след пожара на Витоша през 2012 г. стъписва със своята гробовна конкретност. Но мястото май няма значение…

„Кой е титанът?“, питам автора.

Всички ние. Като част от цялото, не като отделни индивиди. Това, което правим, няма да остане безнаказано. Макар че се самоизлъгваме, затваряме си очите за онова, което не искаме да виждаме… Не искаме да виждаме края. Не искаме да си признаем, че сме малки, че сме зависими, че сме само част от нещо голямо – много по-несъществена част, отколкото би ни се искало, и същевременно много по-съществена, отколкото осъзнаваме. Изложбата показва мястото, където ще стигнем. Ако отказваме да го разберем, значи отричаме своето бъдеще. Как искаме да живеем след 20 години? Как ще живеят децата ни, а техните деца? Идва ли ни в главата мисълта, че някой ще дойде след нас, след тях…

Пустош. Сиво върху черно. Мемориал на парче унищожена природа. Някогашни горди стволове, в чиято сърцевина бледнеят годишните пръстени на предишен живот. Това виждаме в изложбеното пространство. Дали в тази пустош се раждат „чудовищата на екзистенциалната самота“ (по Ренцо Пиано)? Всъщност те се раждат и в града – мястото, откъдето тръгват орди модерни хора, които са повярвали, че са си присвоили и горите, и реките, и живота на животните.

„Портрет на умиращ титан“ от Юлиан Табаков
„Портрет на умиращ титан“ от Юлиан Табаков
„Портрет на умиращ титан“ от Юлиан Табаков

В преддверието на изложбеното пространство са подредени десетки черепи, от които стърчат десетки рогове на десетки убити животни. Това не са знаци на човешки покушения, а обобщен образ на ловеца като бутафория на мислещия индивид.

Тези животинки са беззащитна армия, която може да се защитава само с рогата си и на която ние отнемаме оръжието. Това е всичко, което имат. А колекционерите режат главите им, мумифицират ги, организират изложения на трофеи и ги закачат по стените на банкетни зали, салони, антикварни магазини…

Мълчание…

Преди време присъствах на корида. Бях настанена в ложата на VIP гостите. Един от биковете, след като го изведоха на арената, вдигна глава и сякаш се заслуша в кървясалите крясъци на публиката, после ни огледа, пристъпи няколко крачки към подскачащия пред него солист, поклати замислено рогата си и отказа да се бие. Тълпата ревеше. Искаше отрязани опашки, уши, кръв – всичко онова, за което беше платила. Започнаха да излизат персонажи от кордебалета – матадори, пикадори, тореадори. Затанцуваха в нозете на животното, за да го раздразнят. Те – по̀ животни от него. Той – по̀ човек от тях….

Ние, хората, сме агресивен вид. Имаме интелект, който ни позволява да съобразяваме ред неща. Когато го правим само за лична изгода обаче, това може да ощети всичко наоколо. София е поразителна илюстрация на това твърдение. Мърляво, кално… хаос! Когато слизаш от планината, ти не виждаш града. Картината долу е като манипулирана с Photoshop. Под добре очертаната сива линия на тежкия смог всичко надолу потъва в боза от изпарения и газове. И това го дишаме.

В своето есе „Човекът на ръба на света“ Олга Токарчук пише: „Може би човекът като вид е бил заслепен от могъществото, което е притежавал благодарение на своя разум, на своята креативност, и това го е навело на мисълта, че е най-важният – самият той със своите потребности.“

„Портрет на умиращ титан“ от Юлиан Табаков
„Портрет на умиращ титан“ от Юлиан Табаков

В изложбеното пространство звучи музиката на Хенри Пърсел – „Дидона и Еней“. Юлиан Табаков е избрал точна игра на мащабите. Посетителят, който е потенциален експонат в колекцията на автора, стои пред нещо като холограма на Бистришкото бранище и е малък, и е незначителен, и е затиснат от мъртвата дървесна колонада. Възниква въпросът: това ли е моят дом? Как дефинираме себе си? С клишетата, че човек е това, което обича; човек е това, в което вярва; човек е това, в което сам се превръща….

В една от критиките, последвали изложбата „Мигновения“, авторката беше видяла във фотосесията със Златина Тодева не просто контрапункта „старост–младост“, още по-малко темите за началото и края, които съпътстват цялата история на постренесансовото изкуство, а разгрома на женското тяло, показан от автора. Струва ми се, че онзи акт беше белязан от победа на духа. Сегашният – от неговото падение.

„Пожарището е място на паметта. Между живото и мъртвото. Между миналото и сегашното. Символ на следите, които оставяме“, е написала Мария Василева в галерия „Райко Алексиев“. И по-нататък:

Тлеещото огнище е портрет на самите нас в опита да оцелеем сред руините, останали от собствените ни действия. [… ] Колекционираме предмети, събираме ги в музеи, поставяме ги във витрини. Градим представата за себе си за бъдещите поколения. Но огледалният музей е именно това пожарище.
Това, което виждаме в него, са само скелети на онова, което е било, на онова, което е. Дали и на онова, което идва?

Мълчание… От онези, с които си тръгваш след последната завеса, след поредната загуба, след предизвестеното отстъпление на разума. „Никога не можем да заглушим тишината, която оставяме след себе си“, казва Юлиан Табаков. В един свят, в който трябва да се примирим с краткостта на съществуването си, би било жалко това да е единственото човешко наследство.

Професионалният път на Юлиан Табаков започва от Националната художествена академия, специалност „Сценография“, минава през Висшето национално училище за изящни изкуства в Париж, колежа „Сентрал Сейнт Мартинс“ в Лондон и продължава да се развива с всеки следващ реализиран проект. А те са много. Юлиан работи активно в Швеция, Германия, Русия, Швейцария, Африка и разбира се, в България. Изложбата „Портрет на умиращ титан“ може да бъде посетена до 18 март 2021 г. в галерия „Райко Алексиев“ в София, ул. „Шипка“ 6.

Снимки: © Юлиан Табаков