Докторантка по философия в СУ. Интересите ѝ са в областта на съвременната френска философия.
Съществен елемент в преживяването на играчите, но и в самата логика на игровия разказ, представлява музиката. Игромислещите разсъждават как тя участва в постигането на наративния резонанс или дисонанс. И още – пред какви илюзии, ограничения и възможности ни изправя играта.
В последната част на дискусията за играта „Киберпънк“ всички игромислещи се събират (като в края на криминален роман от Агата Кристи), за да оголят още лудонаративни въпроси, пристрастности и противоречия: спектакъл vs. морал; минало vs. настояще; аватар vs. играч.
През май и юни групата игромислещи философи разсъждават по темата за моралната двусмисленост на видеоигрите и противоречието между наратив и игрова механика. А конкретният предмет на разговора с продължение е играта „Киберпънк“.
Миглена Николчина и Северина Станкева продължават разговора си за играта притча „Индика“, която започва като далечен отглас на Достоевски и завършва с лабиринт по Ешер и Луис Карол.
Изгонена от манастира монахиня, която разговаря с дявола, и избягал затворник, който разговаря с бога… Какво може да произтече от подобна среща? За необичайните игрови превъплъщения на тези разговори разговарят Миглена Николчина и Северина Станкева.
Разговорът за посткомунистическото във видеоигрите продължава, а към Миглена Николчина и Северина Станкева се присъединява Еньо Стоянов. Линее чувството ни за историчност, но парадоксално процъфтява в игрите. Прочетете защо.
С новата ни рубрика „Игромислие“ скачаме направо в дълбокото с един вдъхновяващ (не само за геймърите) диалог между Миглена Николчина и Северина Станкева. Носят ли видеоигрите регионални белези? И как посткомунистическият свят „играе“ и разиграва своите истории и утопии?