Преподава в магистърските програми „Дигитални медии и видеоигри“ на ФЖМК и „Преводач-редактор“ на ФСлФ, СУ „Св. Климент Охридски“. Играе видео и настолни игри от 90-те до днес.
На какъв език играем? Ако мислим, разговаряме и четем на български, ако гледаме филми със субтитри, защо това не важи за игрите ни? Втората част от класацията на игромислещите обръща внимание на този проблем, който като че ли най-сетне събуди интереса на играещите общности.
Тръгвайки от една поредна класация на „най-добрите“ видеоигри, Миглена, Еньо, Николай и Чавдар (Северина завършва докторската си дисертация по философия, но скоро ще е на линия) постепенно стигат до идеята да разработят – без да класират – 100-те игри на „Игромислие“ за 2026 година.
Съществен елемент в преживяването на играчите, но и в самата логика на игровия разказ, представлява музиката. Игромислещите разсъждават как тя участва в постигането на наративния резонанс или дисонанс. И още – пред какви илюзии, ограничения и възможности ни изправя играта.
Как изглежда „елегантната“ видеоигра според „игромислещите“? Вътрешно хармонизирана, нетърпяща излишества и... чаровна. На всичкото отгоре такова съвършенство далеч невинаги изисква зашеметяващи технически средства.
В последната част на дискусията за играта „Киберпънк“ всички игромислещи се събират (като в края на криминален роман от Агата Кристи), за да оголят още лудонаративни въпроси, пристрастности и противоречия: спектакъл vs. морал; минало vs. настояще; аватар vs. играч.
Втората част от разговора на „игромислещите“ за света на „Киберпънк 2077“ се фокусира върху един харизматичен герой фантазия – Джони Сребърната ръка. „Музикант, гений, бунтар, циник, развалина, самоубиец – всичко това едновременно.“
Доколко разказът във видеоиграта е разписан и несвободен? Кой е повече разказвач – самотният играч пред екрана или играчът на маса сред себеподобни? Къде свършва креативността и започват комбинаториката и ветото на алгоритмите? Тандемът Генов–Парушев продължава да игромисли.