„Киберпънк 2077“. Удоволствие и лудонаративен дисонанс (втора част)

<< Към първа част

Чавдар Парушев: Да си призная, за себе си и до момента не мога да реша дали Джошуа Стивънсън е искрено каещ се грешник, месеци след като изиграх „Киберпънк“. Той несъмнено може да бъде такъв. Но в същото време поведението му може да бъде осмислено и като една голяма поза, едно голямо премятане на всичко и всички.

Джошуа Стивънсън е осъден на смърт престъпник без право на помилване. Няма контрол над това. Ще бъде екзекутиран със сигурност. Може обаче да промени формата на екзекуцията си от, да кажем, смъртоносна инжекция на разпъване на кръст. Защо? При първата форма би умрял бързо и безболезнено, но и безименно, безследно. А ако изиграе каещия се грешник и го направи добре, ако превърне екзекуцията си в танц на ума, ще постигне въжделената цел на всеки наемник от града (В. включително) – да умре като легенда с гръм и трясък. Ще остави своята следа, ще накара всички да го запомнят, щат – не щат. Потенциално милиони ще съпреживяват живота в последните му мигове. Ще гледат през неговите очи, ще кървят с неговите рани, ще издишат последния му дъх. Убиецът и измамникът ще изиграе всички като за последно, за да го запомнят като светец.

Тъкмо „Грешника“ ме постави като играч в ситуация на лудонаративен дисонанс. Историята започва с приемането на поръчение за убийството на Джошуа Стивънсън. Задача, която се чудех дали ще трябва да изпълня, докато се движех към правилното място в играта. Бях си поставил за цел да играя с несмъртоносни оръжия, които зашеметяват, без да убиват. За разлика от кажи-речи почти всички други заглавия, „Киберпънк“ позволява такова пацифистко проиграване в по-голямата си част. От друга страна, в случай че играчът избере да не убие Джошуа, умира поръчителят.

Ако подобно на Миглена също мога да кажа, че изиграх „Киберпънк“ в пълен прехлас, то е заради това, че играта поставя сериозни въпроси, без да бърза да им отговаря. Парадоксално или не, удоволствието от нея е толкова по-голямо, колкото повече тя не се изчерпва единствено с лудическото удоволствие от играенето. Един от водещите такива въпроси според мен е кой и какво е Джони Сребърната ръка.

В плана на играта Джони е пълен невронен запис на рокаджия бунтар, подобаващо циничен, нарцистичен, изживял своя смъртоносен и бляскав миг на слава в терористичен жест на съпротива срещу големите корпорации петдесет години по-рано. В игровото настояще Джони е дигитално копие на себе си, записан върху експериментален биочип, имплантиран в главата на В. (персонажа аватар на играча в „Киберпънк“). Джони е „прожектиран“ в главата и мислите на В. Но той е „прожектиран“ и върху тялото и генетиката на В. в процес на бавно превземане или пренаписване на психиката, както го определи Еньо. Един непредвиден полеви тест на бета-версия на технология за безсмъртие, която би позволила на съзнанието да надживява тленността на първородното си тяло и да заживява в нови.

Откъдето и да бъде погледнат, този образ на Джони сблъсква перспективи и явява важни напрежения и размивания на основополагащи граници (като тази между органично и неорганично, между човек и машина). Джони е самият ръб на перпендикулярно засрещане на равнините на човешкото и машинното. Засрещане, в което тези равнини се събират, разделят, проникват, разсичат, разполовяват и залепват една за друга. Двойният образ на Джони-В. е впечатляващо сгъстен и богат на смисли. Ще опитам да очертая някои без претенции за изчерпателност.

Да започнем от живия, органичен Джони отпреди настоящето в играта. Органичен, но не съвсем. Персонажът има механична протеза от сребрист метал вместо лява ръка, откъдето и прякорът му Сребърната ръка. В плана на разказа тази метална ръка изглежда набавена на персонажа, за да го направи лесно открояващ се, лесно запомнящ се. Да бъде основа на неговия „бранд“. Да формира движение от почитатели, които да се идентифицират с него (и идентифицирайки се, да се самооразличават), за да удовлетворяват собствените си идентичностни потребности. Сякаш металните жици на електрическата китара (най-често изработвани от сплав на алуминий, никел и кобалт, също сребристи на цвят) са се издължили в ръка за Джони. Сякаш чрез металната ръка на Джони китарата и музиката се сливат. Една почти кентаврическа фигура на човек-китара, фигура на човек-изкуство-бунт (рок музика все пак).

В същото време тази сребърна ръка за Джони е напълно функционално равностойна на органичната му. Тя е протеза, която позволява на персонажа да свири неподражаемо и виртуозно (а също така да борави без неудобство с пистолети, взривни устройства). Рокът на Джони се ражда колкото изпод органичната, толкова и изпод металната му ръка. Още преди персонажът да бъде превърнат в дигитално копие, заредено в органичен ум, това, което прави Джони Джони, е частично машина, снадена върху органиката му.

Същевременно наративът на играта поставя въпроса, без да отговаря нито еднозначно, нито окончателно дали дигиталният Джони е идентичен на органичния Джони. Продължава ли той да живее в машината под някаква нова сложна форма, или това, което се явява от машината като призрак на миналото, е симулация, ерзац човек, само подобен на действителния.

Да си припомним, че мотивът за човек и човешко съзнание на запис на магнетофонна лента или друг носител далеч не е нов в научната фантастика. Такива ерзац човеци на запис са мъртвите линии в киберпънк романите на Уилям Гибсън от 70-те и 80-те. Мотивът е водещ за „Юбик“ на Филип Дик от 1969-та. Присъства в разкази и произведения на Роджър Зелазни (в „Създания от мрак и светлина“ например победените врагове са превърнати в мислещи вещи – килими бюра, преспапиета – за злорада наслада на победителя си). Същият този мотив продължава да бъде важен и за актуални автори, като Нийл Стивънсън (особено в „Падение, или Додж в ада“, публикувана през 2019 г.). За Стивънсън дигиталните мъртви пазят ценностите и стремежите на органичния си живот, но са новоформиращи се и различни личности. За Гибсън мъртвите линии са по-скоро набор от логаритмично управлявани реакции, снети от съзнанието на някога жив човек, отколкото действително мислещи същества. Полуживотът в „Юбик“, както и в „Киберпънк“ поддържа въпроса отговорен, доколкото той е смислово по-важен именно като въпрос, отколкото като който и да е от възможните си отговори.

Играчът, поемащ контрола над В., е свободен да осмисля Джони, както реши – като мъртва линия, като полуживот, като пълноценно и равностойно на органичното дигитално съществуване. При определен стил на игра Джони търпи развитие, променя се, израства. Нарцистичният циник, пълно говедо с жените в живота си, който се интересува само от собствената си музика бунт (пък всичко останало да го гази валяк), достига до готовност да жертва себе си за В., да бъде заличен, за да може В. да живее. Но дори и при такова проиграване на историята това развитие може да се дължи колкото на втория шанс, получен от Джони, който съжителства в тялото на В. и наблюдава как някой друг постъпва различно и доживява до по-голяма личностна зрялост, толкова и на пряко пренаписване на „софтуера“ Джони от страна на органичния В. (влиянието и психическото пренаписване върви и в двете посоки между Джони и В.).

За да завърши, за да изиграе играта докрай, играчът трябва да вземе решение, да избере какво да прави с Джони – да му позволи ли да живее, жертвайки В., или не. А за да реши, трябва да си отговори на въпросите кой и какво е Джони. Дали това е духът на миналото, искрицата бунт, изразена в музика, която трябва да оживее отново, или не. Дали това е експеримент по машинно безсмъртие, на който трябва да се даде път, или пък да се спре; да му се позволи да бъде успешен или да бъде провален. Дали Джони е само дигитален запис, софтуер, призракът на машината, на машинно движения град и логаритмично подчиненото съществуване, на което не трябва да се позволява да пренаписва органичното. Не трябва да му се позволява да се възпроизвежда отново и отново върху и за сметка на органичното, отнемайки правото на новото и различното, на бъдещето (персонифицирано в лицето на младежа В.) да бъде. В крайна сметка човек или машина е Джони, човек или машина е В.? Кой трябва да остане, кой трябва да си отиде, кой може и трябва да бъде?

Този избор, осмислян или не, е предоставен на всеки играч и на всяко проиграване. Смятам, че това е едно (без да е единственото) от сериозните достижения на „Киберпънк“, които трябва да се признаят на играта. Достижение, заради което тя заслужава по-задълбочено внимание, включително и множество преигравания. Играта кара играча да прави избори в това сложно засрещане на размиващи се граници между човешкото и машинното. И това е разгърнато по далеч по-задълбочен и пълнокръвен начин в сравнение с предходни опити за проиграване на тази дилема в други игри. Помним колко по-повърхностно прави това „Ефектът на масата“ в третата си част например.

Миглена Николчина: Във финала на „Шест лица търсят автор“, пиеса от Луиджи Пирандело, играещите на сцената – наричам ги така, защото част от актьорите играят, че са… актьори, а друга част играят „измислени“ персонажи, които „не играят“, те са „себе си“ и затова претендират, че са по-истински от „актьорите“, – та всички те започват да крещят по повод смъртта на един от персонажите: „Измислица! Действителност!“ (на български има превод като „Преструвка! Действителност!“ А на италиански е Finzione! Realtà! – тоест можем да кажем и „Фикция! Действителност!“). Някои крещят едното, други другото, трети и двете, всичко това щедро поръсено с удивителни и въпросителни. Грешника е в тази ситуация. Колкото и да се преструва, той умира, смъртта му е истинска… в един виртуален свят. Тоест в два виртуални свята – вътрешния на играта, където смъртта му ще се заснеме в „танц“, и външния, нашия, на играчите. Тази смърт е едното, другото и двете заедно. Така този разказ притчово удвоява големия разказ на „Киберпънк“, в чиято рамка се появява и извежда жертвата като сърцевина на смисъла му.

В големия разказ жертвата грешник е Джони, чийто танц нашият аватар (и ние с него) ще трябва да изживее в тази амалгама на илюзия и действителност, която е принципно изкуството. Аватарът е назован с инициала V., което се произнася Ви – може би има други обяснения, но ще отбележа, че на полски така се произнася вие – тоест ние сме вие – за кого? За Джони? За играта и нейните създатели, които впрочем са се вписали в картата като улични продавачи на „танци“? За ние-то на музика и бунт, на ето ни и нас, това сме ние, „Червените китари“, To właśnie my?

И тук ще се върна към темата за дисонанса. Аз играех като жена и трябва да си призная, че първото изскачане от мене на Джони, този демоничен Хийтклиф с външността на Киану Рийвс, направо ме отнесе. Самото двойничество на персонажа ми се струва по-работещо, ако аватарът е жена – психологическата динамика става друга. Еньо вече обрисува аватара като наемник, който се бори да оцелее, но е постоянно „центробежно“ разсейван от съблазните на града. Този наемник се оказва чипиран – обладан, раздвоен – с Джони: музикант, гений, бунтар, циник, развалина, самоубиец – всичко това едновременно. Но дори в ексцесите – или може би тъкмо в тях – на алкохол, секс и прочее опиянения той е несводим до търсенето на оцеляване. И ето го лудонаративния дисонанс, вграден в самия раздвоен герой – оцеляване на всяка цена (сделки, апартаменти, коли, секс и прочее разсейващи сюжети) или битка, терор, взрив, самоубийство (основния сюжет).

И двете страни са страни на един невъзможен бунт – с тази разлика, че в епохата на Джони все още са опитвали да се бунтуват, та било то с музика и дрога. Чипът „Джони“ е вклиняването на тази предишна епоха в деградиралите руини от онова, което се е получило от нея. И все пак внушението е, че невъзможният бунт е и необходим, а това означава, че той може да се случи само като останала напълно незабелязана или медийно тиражирана жертва: фикция, действителност.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.