В България вече има поколения, които не са живели в тоталитарната държава, не са дишали въздуха ѝ и съзнанието им не е отровено от комунистическата идеология, заменила всички религии. Те не могат да говорят за бившия режим от първо лице, единствено число, защото нямат личен разказ за него.

Тях не са ги карали да рисуват вождовете на революцията, нито да маршируват под звуците на училищния духов оркестър или да скандират „Бе-ка-пе!“, докато манифестират на 9 септември пред трибуните, пълни с местни партийни величия. Те не са се клели да бъдат верни на Партията чавдарчета, пионери и комсомолци. Нито са ги поощрявали да доносничат: отначало за непослушните си другарчета в училище, после за съучениците си, които пушат цигари и разказват вицове за властта, по-късно – и за колегите си в университета, които слушат упадъчна музика или правят опити да уловят през заглушителите гласа на вражески радиостанции, а след това – и да сътрудничат, доброволно или принудително, на тайните служби на режима.

Те не знаят, че партийният билет е бил нещо като зелен сертификат за кариера и за привилегии, които родените в семействата на висшата номенклатура са имали по право. Те не са треперили дали кварталният милиционер с килийно образование няма да ги спре да се запишат студенти само защото майките им са носили копринени чорапи и са отказвали да пеят революционни песни всеки петък в партийния клуб. Нито са били изправени пред дилемата дали да се откажат от свои близки родственици или да ги предадат, за да им бъдат отворени врати, затворени за бащите им. Такива драми те не са изживявали – и слава богу!

Всичко това моето поколение и поколението на родителите ми го преживяхме –

едни свикнаха, дори обикнаха своеобразното си робство, за да могат да го преживеят по-леко, други останаха вътрешни дисиденти, трети се противопоставяха директно на доктрината и практиката на режима, който не забравяше това никога. И наказваше непокорните. За подобна дързост в първите десетилетия след 9 септември 1944 г. са изпращали хората в лагери или са ги интернирали, за да ги „превъзпитат“. Към моето поколение мерките бяха „по-меки“, но перфидни – за да те смачкат, ако си по-лабилен. Затова след 10 ноември такива хора или ги обземаше ярост, или се усмихваха снизходително, когато чуваха репликата, че всички по време на режима на Тодор Живков сме искали да станем партийни членове.

В годините на „народовластие“ лъжата беше институционализирана и всички лъжеха без угризение. Партийните вождове ни обещаваха светло бъдеще, ама следващата петилетка. Но петилетките се изтъркулваха една след друга, а комунистическия рай, в който всеки щеше да получава според потребностите си и да дава според възможностите си, така и не го построихме. Обществото беше приело лъжата като норма и всички гледаха да я спазват, за да има спокойствие. Имаше и много вицове от онова време, посветени на нея. Понеже сме отново пред избори, ще разкажа един от тях. Радио „Ереван“ коментира ситуацията в България: „Не работят, а получават заплати; магазините им празни – масите им пълни; масите им пълни, а те недоволни; недоволни, а гласуват „за“.“

Трийсет и две години след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г. поколенията, живели в бившия режим, имат различен спомен за него, защото едни са опитали жилото, а други – меда му. Различно е отношението им и към безкръвния преход от тоталитаризъм към фасадна демокрация и от държавно-планова към пазарна икономика. Преходът бе планиран и режисиран от бившите комунистически елити, които запазиха властовите си позиции, а с ограбения национален капитал се превъплътиха без никакви идеологически и морални угризения в новите капиталисти.

Този период в най-новата ни история постави много въпроси, на които историците и анализаторите ще продължат да търсят отговори.

Между тях като по-важен се откроява следният: как щеше да изглежда днес Преходът, ако не беше заченат в порочно съглашателство на Кръглата маса между БКП и създадения с мълчаливата ѝ благословия опозиционен Съюз на демократичните сили, в който тайните служби внедриха свои агенти, за да го разбият по-късно отвътре?

Или как щеше да се развие демокрацията у нас, ако досиетата на Държавна сигурност бяха иззети веднага след 10 ноември и бяха приети лустрационни закони, които нямаше да допуснат в законодателната, изпълнителната и съдебната власт лица от бившата комунистическа номенклатура и такива, свързани с репресивния ѝ апарат? И щеше ли да бъде възможно тогава създаването на задкулисието и на криминално-икономическия контингент?

А дали щеше Преходът ни да бъде толкова порочен, ако бившият режим десетилетия наред не беше провеждал политика за превръщане на народа в безлична маса и не беше поругавал религиозните чувства и правото на етническо самоопределяне на големи групи от населението? И ако идеолозите на БКП и тайните ѝ служби не бяха създали партия като ДПС, с внедрена агентура в ръководството ѝ? Щеше ли тогава Ахмед Доган да играе ролята на „човека, който държи ключа към етническия мир в България“ (мит, за който говори и Корман Исмаилов във филма на документалистката Малина Петрова „Държавни тайни“)?

Винаги когато журналисти задават въпроси на политици, излезли от средите на бившите комунисти, за ролята на ДС в Прехода и за несъстоялата се лустрация, те отговорят по един и същи начин –

че това е фиксация само за малка група хора и изобщо не занимава мнозинството българи.

Да, вярно е, че тази тема е непозната на няколко поколения. Тя отсъстваше в учебниците им по история и едва ли е била обсъждана в голяма част от семействата, за които основните цивилизационни ценности едва ли са били по-важни от грижата им за оцеляване. Темата не беше във фокуса на обществения дебат, а за създаването на институт за националната памет, какъвто съществува под различни форми във всички страни от бившия Източния блок, така и не беше постигнат политически консенсус.

Днес не само сме в навечерието на поредните президентски и предсрочни парламентарни избори, не. Ние сме в състояние на война. И тази с вируса все пак имаме шансове да я спечелим, макар и с много жертви. По-страшната е необявената война, която водим от години. Тя не е просто между протестните и системните партии, тя е война на хората, които не са се отчаяли и предали, срещу мафията и паралелната държава. Затова в неделя трябва да изберем на коя страна сме. Длъжни сме да участваме. Ако не искаме да продължим да живеем в лъжа. Това не е просто публицистичен патос, а преживяна опитност. Повярвайте.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia