Антидемократичен чеклист

Понякога отмяната на демокрацията идва с преврат или с революция. Друг път – (общо взето) безкръвно, но с рязка и категорична безпардонност – нещо, което наблюдаваме например по време на втория президентски мандат на Доналд Тръмп. Може обаче да се осъществи и на малки стъпки, като бавно и почти неусетно сваряване в антидемократичен бульон.

Засега новата власт не дава ясна заявка, че е тръгнала по този път, но досегашните възгледи и действия на Румен Радев, както и на част от най-тесния кръг политици, с които се е обградил, дават основания за притеснения. Особено на фона на притъпените демократични инстинкти в България, на правосъдната система, която често се използва за политически цели, и на антидемократичните тенденции в тълкуването на Конституцията и в законодателството през последното десетилетие.

Ето защо е полезно още отсега да набележим, макар и без претенция за изчерпателност, някои индикатори, които да играят ролята на „червени лампички“, сигнализиращи, че се върви в антидемократична посока.

Лампички, които вече мигат

От изборите на 19 април измина малко повече от месец, но някои признаци, че новата власт се стреми да отдалечи България от демократичния свят, вече са налице.

Опити за неутрализиране на възможната съпротива

„Прогресивна България“ (ПБ) има пълно мнозинство в 52-рото Народно събрание – комфорт, с какъвто никоя политическа сила не е разполагала от четвърт век. Въпреки това ПБ се опитва да обезсили опозицията още в зародиш – чрез Правилника на парламента. Предложенията за промени в него обезсмислят парламентарния контрол върху правителството и силно стесняват полето на действие на опозиционните депутати, както и достъпа им до информация. Така – чрез един подзаконов акт, какъвто е правилникът – не само се подлива вода на опозицията, а и се подменя формата на управление на България, която по конституция е парламентарна република.

Как се дресира опозиция

52-рият парламент бавно се пренарежда така, че на властта да ѝ е по-удобно: по-малко парламентарен контрол, по-трудно създаване на временни комисии, министри, които могат да отсъстват колкото поискат. А опозицията ще кротува ли? От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Разбира се, това се прави уж в името на ефективността. По-малко реплики, дуплики, парламентарен контрол и изобщо възможности за реакция – по-лесно приемане на закони и упражняване на властта. А най-лесно ще е, ако се върне премахнатият в началото на 1990 г. член първи от тоталитарната конституция – „Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия“, но мястото на БКП заеме ПБ. Така ще е ясно кой е начело, и опозицията ще стане излишна.

Евроскептицизъм/антиглобализъм

След антидемократичния обрат в САЩ Европа остава основният стожер на либералната демокрация в света. Евроскептицизмът поставя под въпрос именно ценностите, които стоят в основата на европейското единство. А антиглобалистките тенденции вещаят замяна на усилията да се изгради взаимносвързан и мирен свят с борба за надмощие на по-силния. Вещаят също разпад на изградените връзки, последствията от който вече се усещат на всекидневно равнище.

На новата власт това, изглежда, ѝ харесва. Ето две реплики на премиера само от последните дни. По повод на журналистически въпрос защо евроскептикът Иво Христов ще отговаря за организацията на „Евровизия“ в България, Радев заяви:

Европа има нужда от една солидна доза евроскептицизъм, за да оцелее в съвременния изключително сложен свят.

Интересна формулировка – за да оцелее, Европа трябва да постави под въпрос… себе си. Бившият президент използва 24 май, за да противопостави България на света – той определи българската писменост като „щит“ в „глобалния свят на обезличаващи се култури и чезнещи езици“.

Нарочване на врагове

В България изобретяването на врагове и настройването на хората срещу тях е познат метод на предизборна мобилизация. Понякога се използва и за да се наложат определени промени, както беше например с кампанията срещу Истанбулската конвенция. Този случай впрочем е ярка демонстрация колко са нужни „враговете“, ако се цели антидемократичен обрат.

Вече стана дума, че според Радев България се нуждае от „щит“ срещу „глобалния свят“. Това ще рече, че глобалният свят се възприема като враг. Друг враг, посочен от новата власт, са търговските вериги. Върху тях новото правителство стоварва цялата отговорност за инфлацията, която представя с метафората „галопиращи цени“. Няма значение дали върху инфлацията оказват влияние настоящите войни, несигурността, в която управлението на Тръмп хвърля света, климатичните промени, родната корупция и т.н. Има едни лоши търговски вериги, които, разбира се, са с чужда собственост, и те са виновни за всичко.

Оправдаване на антидемократични режими

Докато Румен Радев и приближените му са критични към ЕС, те нямат такова отношение към Путин, Тръмп, Нетаняху и други диктатори. Под булото на „прагматизма“ и „реализма“ Радев защитава правото на по-силния. Или на този, когото смята за по-силен (това по правило не са европейските лидери). А според представители на ПБ, изказващи се в публичното пространство, Русия е на практика непобедима, затова няма смисъл да ѝ се противопоставяме.

Конкретно към Русия отношението на Радев е последователно, като се започне от репликата му, че Крим „в момента е руски, чий да е“. Той многократно възпроизвежда официалния руски наратив, че подкрепата за агресора (Русия) означава защита на мира, а за нападнатата страна (Украйна) – въвличане във война. А неотдавна аргументира отказа на България да се присъедини към създаването на Специален трибунал за Украйна, като заяви, че от него няма смисъл, защото Русия не е победена и Путин не е пленен.

Няма тема – няма проблем

Подходът определени теми, смятани за неудобни или нежелани, да се смитат под килима, също е широко практикуван от властта в България досега и се вписва във вече съществуващите тенденции към антидемократичност. ПБ продължава по този път – например с предложението досегашната парламентарна комисия по демографската политика, децата и семейството да мине под шапката на тази по социалната политика. Какъв е проблемът? Социалната политика се занимава със социално подпомагане. Извън фокуса ѝ са например теми като домашното насилие и детското правосъдие. Планирането на подобна реорганизация е сигнал, че подобни въпроси ще продължават системно да се игнорират.

Лампички в режим на изчакване

Ето и няколко индикатора за антидемократичен обрат, за които да си отваряме очите, макар и те още да не са на дневен ред.

Изолационизъм

Наченки на изолационизъм всъщност вече се наблюдават, но по-скоро като нюанс на евроскептицизма и антиглобализма на новата власт. Да си спомним цитираното по-горе изказване на Радев как кирилицата ни пази от глобалния свят. Но тенденцията към изолационизъм може да се засили – ако се увеличат призивите за „суверенитет“, ако се възродят призивите за „национална доктрина“, ако се настоява, че България на всяка цена трябва да пази неутралитет. И ако ескалират конфликти с други държави – например с Македония, но не само, ако се насажда враждебно отношение към ЕС и другите международни съюзи, от които България е част. Проблемът със „суверенитета“ и „неутралитета“ е, че чрез подобни мантри България просто бива тласкана към друг господар.

Антидемократично законодателство

С изключение на Правилника на НС, засега новата власт не дава заявка, че ще приема антидемократични закони. До момента успехите в това отношение бяха по-скоро спорадични – забраната на „ЛГБТ пропагандата“ в училище, отричането на еднополовите връзки със закон, публичният регистър на педофилите и още няколко пробива. Приемането на подобни закони обаче може да стане системно и да обхване целия социален живот – забрана на „ЛГБТ пропагандата“ на публични места, забрана на абортите, ограничаване на правото на протест, спънки пред политическия плурализъм и пр.

Кого не пази Законът за защита от домашно насилие?

Една трета от интервюираните в изследване на домашното насилие сред еднополови двойки са преживели насилие от партньор, а две трети – от родител. Въпреки това такова насилие според закона не съществува. Теодора Станимирова търси отговори защо е така.

ТоестТеодора Станимирова

Религиозен фундаментализъм

Флиртът на държавата с Българската православна църква не е от вчера. Но той може да се превърне, образно казано, в брак. Най-силната форма на съюз между БПЦ и държавата би била промяна на ролята на Църквата в Конституцията, според която все още религиозните институции са отделени от държавата, а православието е не официална, а просто традиционна религия. Но и вкарването на религията в училище, както и преследването на критици на Църквата може да изиграят сериозна антидемократична роля.

Задушаване на гражданския сектор

Разправата с гражданския сектор е възможна както с антидемократично законодателство – например с приемането на закон, подобен на руския за „чуждестранните агенти“, така и по други начини. Например чрез демонизиране на НПО-тата и „лов на вещици“, чрез кампании като тези против Закона за социалните услуги и Стратегията за детето. И досега е имало подобни опити, но индикатор за преход към антидемократичност би била систематичността на усилията.

Налагане на цензура

И тук в българския контекст става дума по-скоро за засилване на нещо съществуващо. Но ако цензурата приеме законова форма, ако преследването на журналисти и други критични гласове стане правило, а не изключение, ако засягането на определени теми стане забранено или практически невъзможно, ако правото на протест се ограничи, значи си е отишла една от най-важните характеристики на демокрацията – правото на изразяване.

Толерантност към институционалното насилие

Засега властта не дава знак, че може да постъпи по такъв начин, но пък все още няма протести срещу нея. Ако в някакъв момент обаче тя започне да бие наред, а насилието се оправдава, вместо съществуването му да се отрича, или то дори се узакони под някаква форма – това е доста сигурен знак, че държавата не се и опитва да изглежда демократична.

Промяна на формата на управление

Антидемократичният обрат може практически да се официализира чрез изменения на Основния закон, посредством които цялата власт се концентрира в управляващите. Или поне смяната ѝ да стане много трудна. Формата на управление може да се промени и по по-деликатни начини – например чрез Изборния кодекс и различни закони.

Тонът на промяната

Румен Радев идва на власт след дълго управление, макар и с известни паузи, на Бойко Борисов и партията му ГЕРБ – в разнообразни коалиционни варианти. Не може да се каже, че Борисов е радетел за либерална демокрация. Като човек, идващ от силовите структури, той е почитател на твърдата ръка, както и на онези, които управляват по този начин. Борисов обаче се отличава от Радев по искреното си желание да бъде харесван и обичан – от народа, от ЕС, от Тръмп, от папите, изобщо – от всички. Затова понякога отстъпваше пред протести, не правеше резки антиевропейски движения, опитваше се на всеки да угоди, доколкото е възможно.

За Радев популярността обаче като че не е цел, а по-скоро властови ресурс.

Той не създава впечатление на човек, който ще се трогне, ако загуби симпатиите на избирателите си. Поведението на ПБ като цяло внушава: „Ние държим властта, вие ще слушате, ще изпълнявате и няма да ни се пречкате.“ А това е качествена промяна на тона спрямо ерата на ГЕРБ. Освен това, макар и поне засега Радев да избягва пряка конфронтация с ЕС, това не означава, че си поставя за цел в ЕС да го харесват.

Тази разлика с доскорошния модел, колкото и бутафорен и корумпиран да беше той, може да се окаже ключът за кутията на антидемократичната Пандора. Разбира се, антидемократичен обрат може и да не настъпи, а Радев да продължи „прагматично“ и „реалистично“ да се опитва да балансира между силните на деня, които и да са те. Но колкото по-подготвено е едно общество и колкото по-ясно разпознава червените лампички, толкова по-способно е да противостои на отмяната на демокрацията.