Да не се посочваме!

Почти всичко е различно в новия парламент. Румен Радев слезе от президентската ложа, мина за кратко през депутатските банки и все още всички свикваме да артикулираме новата му публична роля – премиерът Радев. Цяло поколение, израснало с Бойко Борисов, още не може да си обърне езика и да свикне, че премиер не е първото му име. Доживяхме да чуваме „госпожо президент“ в пленарната зала и ГЕРБ да чакат първо число на месеца, за да могат да вкарат своя законодателна инициатива от името на опозицията.

Изобщо, много неща се промениха в парламентарния пейзаж в последните дни и години. Даже и парламентът вече не е в парламента, а е настанен в бившия Партиен дом на БКП – като някакво преустроено Airbnb, наследено от номенклатурното ни минало и ремонтирано да приюти остатъците на дисфункционалната ни демократична република.

Но едно нещо си остава същото – 

медиите са натикани в мазето на българския политически живот. 

Буквално и метафорично. И макар това да не е заслуга на новото абсолютно мнозинство, нарекло себе си прогресивно, сега точно то има историческия шанс да се опита да поправи авторитарните щети, които бяха нанесени не просто на медиите, скроени по мярка на модела „Борисов–Пеевски“, а на самата идея за граждански контрол и институционална прозрачност. 

Идеята, че журналистите трябва да имат свободен достъп до властта, за да я държат на светло и под публичен контрол, като ѝ задават неудобни въпроси и я показват извън режисираните усилия на нейните пиари, не е професионална или битова претенция на медиите, а един от фундаментите на модерната демокрация и на прогресивната идея за обществен контрол върху управляващите. 

На теория Румен Радев и неговите функционери би трябвало да разбират това. Получили безпрецедентно обществено доверие на крилете на акумулирана нетърпимост към „кочината“ на арогантната и безконтролна власт и нарекли себе си „Прогресивна България“ (ПБ), в кампанията те говореха за прозрачност, за нов обществен договор, за граждански контрол, за възстановяване на доверието. Все едни и същи лишени от конкретика правилни клишета, с които се печелят избори. Сега идва сблъсъкът с реалността. И първите стъпки на новата власт по отношение на диалога с медиите, разбирайте гражданите, поне засега изглеждат неубедителни.

Още в първата си седмица в Партийния дом новоизбраният депутат Слави Василев (ПБ) обясни, че предстои медиите да бъдат сложени в ред. Сподели и своето виждане какъв да бъде този ред. 

Няма да задавате въпроси, когато си искате

Когато имаме изявление пред медиите, ние идваме и ви казваме каквото имаме да ви казваме. Когато имаме време за въпроси, аз тогава ще посочвам няколко души, на които ще дам думата за въпроси.

Слави Василев, 7 май 2026 г. 

Слави Василев е един от най-разпознаваемите публични говорители на Румен Радев и вече официално депутат от ПБ. Неговият личен публичен бранд беше изграден с активното съдействие на медиите, където той дълги години беше един от най-честите анализатори. Представяха го като политолог, без да е политолог и без да е ясна онази част от неговата кариера след завършването на международни отношения в Бостънския университет и магистратура по журналистика в СУ. 

Според някои източници е работил в семейния бизнес на баща си – бизнесмена Васил Василев, приватизирал хладилния завод „Мраз“ по времето на Жан Виденов, а преди промените – кореспондент на БНТ в Париж и агент Паскал на Държавна сигурност, разкрит официално с проверка на Комисията по досиетата през 2009 г. Награден от президента Румен Радев с Почетен знак през 2024 г. Семейната биография на Слави Василев казва много, включително вероятно и за разбирането му за медиите. 

От нея не става ясно обаче кога е станал политолог. Това за медиите, които той ще слага в ред, явно няма особено значение. За професионалните политолози, изглежда, има, защото в едно от последните си участия при Диана Найденова по „Нова нюз“ като уж независим наблюдател, на Слави Василев му се наложи да обяснява в какво професионално качество дефилира по студиата, след като седящият до него истински политолог – Георги Проданов, поиска да бъде представен като гинеколог с аргумента, че има интереси в тази област по същия начин, по който вероятно и събеседникът му има интереси към политологическата наука. 

Ами как след тая случка да не се дразниш на непосочени въпроси. Дошли в случая не от журналистката в студиото. Защото медиите, които сега Василев ще слага в ред, преди това ред по ред се надпреварваха да го произвеждат в звезда, представяйки го като каквото си поиска и акуширайки така на него и на цяло едно професионално направление „независими“ анализатори, командировани от ясни, но непосочени политически интереси. 

А в журналистиката, знаем, КОЙ говори, е точно толкова важно, колкото и КАКВО казва. 

Но да не придиряме. Новият ред едва ли ще има проблем с тези подробности. 

За да сме честни, в края на програмното си слово пред репортери бившият не-политолог, настоящ депутат, смекчи тона и каза все пак, че ще отговаря на всички въпроси. Сигурно имаше предвид посочените.

Хубаво е, че прословутото „няма да ходити където ришити, да шпионирати и да дразнити народнити придставитили“, казано в пика на протестите миналата година с характерната за Йордан Цонев и цяла Източна България вокална редукция, няма да присъства в парламента. Едва няколко дни трая радостта ни, че с неизбирането на Йордан Цонев в новото събрание ще се променят нравите, поне на повърхността, под формата на по-малко арогантно и просташко политическо говорене. И на сцената излезе друг обещаващ кадър, за да доразвие мисълта, че 

не само няма да ходят където си поискат, но и няма да питат каквото си поискат. 

А междувременно – не знам дали сте забелязали, – ама то питащи журналисти в парламента вече почти не ходят.

Отказаха ги опълченците на „Свободно слово“, ПИК и други проправителствени не-медии, които под прикритието на журналистически микрофони действат като ятаци в опазването я на своя „колега“ Делян Пеевски, я на г-н Борисов, защитавайки ги от въпросите на малцината тъжни и винаги за всичко виновни вестоносци, дошли в парламента да свършат някоя нормална журналистическа работа. Пред асансьора.

Как медиите се озоваха в мазето на историята?

Още с преместването си в Партийния дом – първо за кратко, после завинаги, депутатите се изкушиха да се върнат и към историческите особености на епохата, която той представлява. В сградата, строена да пази елита на БКП под червената петолъчка, зад дебели стени и заключени фоайета, през 2021-ва ключалката щракна окончателно и за акредитираните в парламента журналисти. Тогава се появиха табелите с надпис „Контролиран достъп“ в кулоарите и въженцата пред входовете на пленарната зала, които да разделят и бездруго малцината останали питащи от онези, пратени там от обществото уж за да отговарят. 

Медиите бяха пратени в мазето и снабдени с телевизори, на които да си гледат заседанията. А при нужда биваха строявани пред асансьора, между заключените врати към офисите на народните представители, за да отразяват монолозите на Делян Пеевски, който в новата сграда се оказа далеч по-словоохотлив. Тогавашната парламентарна председателка Цвета Караянчева от ГЕРБ обясни, че правилата за достъп били „европейски“, и се оправда с предшественика си Георги Пирински (БСП), който така бил направил ремонта на сградата, че място за журналисти не останало. 

Оттогава временното стана постоянно, а парламентът смени няколко председатели – Росен Желязков, Рая Назарян, Наталия Киселова, пак Рая Назарян, та до днес и Михаела Доцова, която се запомни с това, че макар и прогресивна, не била феминистка. Може би и медийните ѝ политики ще се окажат по-консервативни. Но да останем оптимисти. За ПБ има още време да се поправи, макар първите ѝ дни да не дадоха много надежда, поне по отношение на медиите. 

Единство в многообразието

Прави впечатление, че след рекордния брой избори и както и да се завърташе прословутата „парламентарна рулетка“, мястото на медиите в „триъгълника на властта“ си остана все така незавидно.

Това, разбира се, е краят на един дълъг процес, започнал с кадрови „реподбор“, с назначаване на удобни медийни началници и с постепенно маргинализиране на неудобните студиа и платформи чрез партийните пиари, далеч извън пределите на парламента. Още преди физически да дръпнат въжето пред парламентарната журналистика, трите правителства на Борисов, с огромната медийна тежест на Пеевски и не без помощ вътре в гилдията, вече бяха успели до голяма степен да опразнят студиата от реални критични разговори. 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо... Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Тактиката със столчетата действа по две линии: или опразваш столчетата на питащите, или демонстративно оставяш празно столчето на онзи, който трябва да отговаря. Така част от питащите се оказаха извън ефир, други се адаптираха към новото нормално, а най-инатливите останаха сами в студиото. Да си питат… Михаля. 

А важните въпроси, по самата логика на либералнодемократичния модел на медиите, по принцип са насочени именно към властта. 

Това прави още по-тревожна ситуацията с журналистиката на терен – там, където се случват новините. Заради ситуацията в студиата и овладените медии остава почти само репортажният жанр, където все още може да се разбере нещо изпод покривката на пропагандните наративи и опорните точки на партийните стратези.

Показателен е и фактът, че няколко изпуснати реплики пред неизчислена и непоканена камера в кулоарите на парламента в дните на големите протести миналата година (например прословутото „мършляци“ на Байрам Байрам) предизвикаха лавина от реакции в TikTok и се смятат за една от конкретните причини за безпрецедентно мощната обществена вълна, особено сред младите, която в крайна сметка свали управлението. В случая с Байрам в ролята на репортери влязоха млади административни сътрудници на опозицията, допуснати отвъд заключените за медиите врати, но това всъщност е работата на журналиста в кулоарите – да покаже ненапудреното лице на властта, когато тя не се е строила за пресконференция и не е редактирана от собствените си платени екипи. Това е и рискът за политиците.

В случая с парламентарния ресор кулоарите са мястото, където политическите репортери събират, трупат и анализират информация, работят с източници, изграждат контакти и доверие. При наплива на поне 131 непознати за обществото и медиите лица само от новата парламентарна група победител, професионалният интерес на журналистите да покажат хората зад плакатите е напълно разбираем. Разбираем е и интересът на пиар стратезите да ги скрият.

Скришно = безопасно

Практически всички парламенти след 49-тия работят вече в условията на този нов, значително по-ограничен медиен режим. Преместването в новата сграда беше през 2020-та и продължи около година. После депутатите пак се върнаха в познатото здание, през септември 2023 г. отново мигрираха към бившия Партиен дом и така до днес. 

От първия момент на влизането в т.нар. нова сграда парламентарните журналисти започнаха системно да говорят за „затворените кулоари“, за невъзможността за неформален контакт с депутати, за монологичната комуникация, основно през пиари и официални брифинги, и най-вече за превръщането на парламентарните журналисти в „дръжки на микрофони“. 

Журналисти като Полина Паунова например са говорили публично за отказа си да ходят в парламента, след като работата им се обезсмисли както от липсата на достъп, така и от внедрените „колеги“ кошаревци, акредитирани в парламента като партийни мажоретки. Това е  сериозна промяна спрямо десетилетната практика в старата сграда на Народното събрание, където парламентарните репортери имаха възможност за пряк контакт с депутати, за неформални разговори или дори просто за наблюдение на процесите „зад кулисите“ на политиката. Благодарение именно на този достъп разбирахме за кафетата в кабинета на Пеевски по време на „сглобката“, сполучливо наречени от него по-късно „мазни“ и станали част от некролога на предишната „промяна“.

Краят на журналистиката

Журналистиката губи не само пари и трафик, а и необходимостта да я има. Алгоритми, нюзинфлуенсъри и политици, които вече говорят директно на публиката, променят правилата на играта. Въпросът вече e не дали медиите са в криза, а дали обществото изобщо още иска журналистика. От Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Според журналистически организации именно този тип достъп е ключов за събирането на независима информация и за работата на журналистите като четвърта власт. Тази власт е власт на думите, но и власт на достъпа. Можеш да покажеш само това, което си видял. Когато развържеш очите на Темида и завържеш тези на журналистиката, вече нищо не е истина и всичко е възможно. Журналистите работят с натрупвания, наблюдения, достъп до източници и бази данни, които да им осигуряват навременна и автентична информация, подбирана професионално и отговорно. За всичко друго вече има Facebook.

В подписка, обиколила няколко предишни парламента, и подновена в първия ден на новия парламент, ресорните журналисти сигнализират не само за лошите условия на труд, които се усещат като незаслужено наказание, но и за постепенното изпразване от съдържание на самата функция на парламентарната журналистика. Според тях сегашната организация на работа често води до абсурдни ситуации, при които репортерите са изолирани в „галерията за журналисти“ и изпускат събития от зоната пред пленарната зала. Освен ако не бъдат избирателно известени (нещо като „посочени“) от партийните пиари, че някой има да им казва нещо. 

Ако те имат да питат някого или искат просто да видят народните избраници в естественото им публично местообитание, трябва да се примолят някой депутат да ги „вкара“. Разбирайте – да си поръча отразяване или едва ли не като опекун да ги пусне да си свършат работата или пък да ги насъска да гонят политически противник по стълбите. Според нуждата на властта и според морала на журналиста. 

Снимащите екипи пък работят от т.нар. „кошари“ зад огромни колони, които закриват голяма част от залата и пречат на зрителите и читателите да виждат лицата на избраниците си, а не само гърбовете им.

Най-сериозният проблем според журналистите обаче остава затварянето на кулоарите. В подписката се казва директно, че така „парламентарната журналистика се свежда само до записване на изявления пред залата и опосредствана комуникация с ПР звената“, което „обезсмисля не само работата, но и принципа за запазване в тайна на източниците на информация“. Авторите посочват още, че ограниченията нарушават „духа на установената от десетилетия демократична практика на неформално общуване“.

Важно е, че журналистите не настояват за пълна липса на правила. Напротив, те самите предлагат компромисен модел: кулоарите да бъдат отворени за достъп, така че репортерите реално да могат да следят какво се случва в институцията, която отразяват, но без право да снимат. 

Още по-важно е, че самите парламентарни журналисти признават нещо, което от години е публична тайна – 

част от проблема действително идва от представители на  т.нар. медии, които често функционират не като журналисти, а като политически мегафони. 

Това е особено характерен за ерата „Пеевски“ модел, при който в публичното пространство се внедряват медийни мажоретки, чиято роля е не да задават въпроси, а да вдигат шум, да заглушават неудобните теми и да превръщат журналистиката в контролирано зрелище.

Проблемът е, че този модел работи като оръжие с двойна употреба. От една страна, подобни „репортери“ обслужват властта и помагат за дискредитирането на критичната журналистика. От друга, самото им поведение после се използва като аргумент срещу всички журналисти: че били агресивни, арогантни, непрофесионални и нарушавали реда. Което налага да ги заключим в коридора. Вместо да бъдат санкционирани конкретните злоупотреби. 

Именно затова журналистите в подписката от години настояват, че проблемът може да бъде решен не чрез пълно затваряне на парламента, а чрез ясни, прозрачни и еднакво приложими правила за всички.

Засега без успех.

В последния отговор на парламента от далечната вече 2023 година им предлагат достъп до залата по график в посочени дни от седмицата, за да снимат депутатите и да си ги архивират за сезонно ползване. А за достъпа до кулоарите отказът е аргументиран със спазване на противопожарните изисквания на сградата. И така, за да не стават пожари, журналистите, акредитирани да отразяват и контролират властта, продължават да имат контрол само над нивото на звука на телевизорите в мазето, в което са затворени. 

Новото парламентарно мнозинство, нарекло себе си прогресивно, би трябвало да разбира проблема на заключената и недостъпна за медиите власт – той далеч надхвърля удобството на журналистите или архитектурните ограничения и интериорния дизайн на сградата, на която вече не пише „Съединението прави силата“. Сега силата е в ръцете на Румен Радев и неговите функционери, заложили, между другото, разследващата журналистика като приоритет в предизборната си програма.