Последната седмица отшумя като изтребител. По-скоро като четири изтребителя – онези, които ескортираха спартана, донесъл костите на цар Самуил. Така небесният патронаж над родината буквално се буквализира пред очите ни. Почувствах се двойно и тройно защитена, както се казва в някои тв реклами. Нищо че (кандидат)президентката и върховна главнокомандваща на въоръжените сили на страната г-жа Йотова, чиято предизборна кампания изтребителите увенчаха, е толкова отявлена пацифистка... Пази, Боже, и ти, царю Самуиле, да не ни се наложи да я видим в ролята ѝ на държавен водач във военно време!
Във всеки случай, нямаше къде да се скрием от цялата дандания около пренасянето на костите – като се почне от размера и формата на всенародните тържества, мине се през високопарните патриотични лозунги, гарнирани с „добросъседско“ попържане срещу гърците и надуване пред северномакедонците и се свърши с взрива от разколебаващи патоса на управляващите конспирацийки от типа на колко дупки имало в сакралната кост на Самуил и толкова ли трябвало да бъдат в действителност. А самият факт, че скелетът „обиколи“ телевизиите и социалните мрежи под формата на снимки и видеа, намирам не просто за проява на инфантилизъм и кич, но и за акт, лишен от елементарна етика.
На фона на цялото това тупане в гърдите разразилата се през седмицата трагедия в българската акватория позагрози патриотичните ни напъни. На 6 октомври два чужди търговски кораба бяха ударени от дронове в българската икономическа зона. По всяка вероятност дроновете са руски, колкото и да е мъчително за правителството да допусне това. Екипажът на единия кораб беше спасен и евакуиран, но вторият кораб потъна за броени минути и до този момент няма информация за оцелели. С този „инцидент“ войната настъпва все по-близо към нас, докато управляващите продължават да са за мир и любов и за хем вълкът цял, хем агнето сито. Светла Енчева анализира тази и още ситуации, които само доказват, че разликата между външна и вътрешна политика е условна. А през последните месеци настоящото управление все по-често заема йогийската поза шашанкасана (известна още като поза заек) с лице на изток. Или както твърди Светла Енчева:
„Прогресивният“ патриотизъм не крие своята проруска ориентация. По този начин спомага тя да бъде нормализирана.
Още по темата за геополитическата преориентация на България и „Защо външната политика е и вътрешна“ четете тук:
Светла Енчева
На шокиращото противоречие между небесния триумф (транспортирането на Самуиловите кости) и морската трагедия с дроновете е посветен и седмичният анализ на Емилия Милчева „Патриоти за мъртвите – страхливци за живите“.
Националното достойнство има различна цена според това срещу кого трябва да бъде отстоявано. Пред Скопие България говори от позицията на историческата правота, пред Москва предпочита дипломацията на васал и оставя на съюзниците да назовават заплахите.
Емилия Милчева
И докато войната експандира, а темата за мира е предизборна дъвка за балончета, някои инвестират в светлото бъдеще. Оказа се например, че софтуерен инженер е изобретил „стая“ за изтезание на ИИ, базирана на научното изследване на Камерън Берг за т.нар. ос на болката при големите езикови модели. Каквото и да е оправданието за подобно изобретение, то отвсякъде намирисва на изпълнение в стил доктор Менгеле и в крайна сметка не доказва нищо друго, освен че на тази планета по-голямо чудовище от човека няма.
И като заговорихме за насилие – темата за насилието и неговата медиализация я подхваща тази седмица Биляна Курташева в разкошен (пореден) разговор на Роси Михова, в който въпросите са извадени от прочутите списъци на Сюзан Зонтаг. Ето какво казва Биляна:
Не понасям насилието – на първо, второ, трето и десетнайсето място. Това е, което, ако можех, бих изтрила от света и от човешката природа. Впрочем то е голям въпрос и по отношение на изкуството. Трябва ли да се описва и показва насилие? Някой би казал: „Трябва, за да се изобличава“, но друг би казал, че така то се и нормализира. Границата е много тънка. Сцените на насилие са най-сигурният начин да „стиснеш за гърлото“ читателя или зрителя, но често той е и най-евтиният.
Освен за насилието, в разговора става дума и за далеч по-приятни неща, като книги, влюбване и секс, както и че „Смисълът на остаряването е да ни извади от клишетата на младостта“.
Роси Михова
Клишетата на младостта, изглежда обаче, все повече се втвърдяват, ако се съди по популярните сред тийнейджърите и особено сред младите момчета виртуални общности, формиращи т.нар. маносфера. Всички си спомняме с притаен ужас британския сериал „Юношество“, след който хиляди семейства рязко си дадохме сметка колко малко знаем за тайния живот на децата си. Е, в настоящия брой едно пораснало момче и бивш потребител на маносферата ни разказва за преживяванията си вътре, за червеното и черното хапче, за looksmaxxing-а и за други спекулативни практики и техните създатели, за които е добре да знаем, дори да нямаме тийнейджър у дома. Повече за този затворен свят, който всмуква и изключва неуверените, ненавижда жените и промива мозъците на мъжете, четете в „Развитието на маносферата и как избягах от нея“ от Димитри Захов.
Димитри Захов
Нека сега и ние да избягаме от мрачните теми на седмицата, като отидем на едно съботно кино. Наш вергилий в киносалона отново е Нева Мичева, която продължава да ни разказва за тазгодишното издание на фестивала в Сан Себастиан с цели два текста. В първия – „Трябва да се живее!“ – тя ни представя любимеца на публиката, филма „Черната топка“, няколко избрани от нея испаноезични заглавия и българския „Обувките на баща ми“ на режисьора Христо Симеонов, с когото Нева е направила и кратко интервю специално за „Тоест“.
Нева Мичева
Финалът на своеобразната поредица за „Сан Себастиан 2026“ – „Песъчинки и перли“ – ни запознава с още дузина любопитни заглавия, сред които на култови режисьори като Макдона, Звягинцев и Херцог. (Disclaimer: тези, последните, не са задължително сред любимците на Нева – поне не и в това издание на фестивала.)
Нева Мичева
Не знам дали си даваме сметка, но около 70% от най-успешните, включително печелившите филми по света са директно базирани на литературни произведения. А тази седмица беше важна и дългоочаквана от читателите на всякакви езици. На 8 октомври беше обявен носителят на Нобеловата награда за литература за 2026 година, в случая носителка (!) – бляскавата, ироничната, артистичната и адски умната канадска поетеса, есеистка и преводачка Ан Карсън. Пускам тук едно чудно видео с нея, в което – покрай другото – чете няколко свои кратки стихотворения в проза. Едното от тях е посветено на четенето и в голяма степен описва общата ни екзистенциална ситуация в този единствено възможен свят. То започва ето така:
Някои бащи мразят да четат, но обожават да водят семейството на пътешествия. Някои деца мразят пътешествията, но обожават да четат. Забавно е колко често и едните, и другите се оказват пътници в един и същ автомобил.
Накрая, в контекста на събитията – отминали и предстоящи – а и за да се върнем в добре познатата и маркирана от нас територия, искам да ви поздравя и с едно парче на черногорския постмодернист Рамбо Амадеус, в което той дава най-дългата позната ми дефиниция на турбофолка. Артистът твърди, че след като folk означава народ, а turbo е система за впръскване на гориво под налягане, то турбофолк е разпалване на най-ниските страсти у човека. Така в границите на понятието влизат сапунените сериали, стадионите, хипермаркетите, но също търговията с човешки органи, кокаинът, национализмът... Парчето завършва – както се казва на английски – „на висока нота“:
Politički marketing je turbo folk.
(Политическият маркетинг е турбофолк.)
И тъй като в момента ни залива предизборен турбофолк, пускайте си от време на време Рамбо Амадеус – нещо като кратка и освежаваща детокспрограма.
И разбира се – подкрепяйте ни. Най-малкото защото „Тоест“ не е турбофолк и никога няма да бъде. Но и защото, щем – не щем, с книга или без, всички се возим в един автомобил и той, за щастие, не е москвич.