В неделя избираме седмия президент на България, което звучи почти митологично. Седмият син на седмия син се ражда с особени способности – лекува, вижда невидимото, предсказва бъдещето, в някои фолклорни традиции прави чудеса.
За седмия ни президент изискванията са по-скромни. Трябва просто да бъде избран. Но понеже сме в България и всичките до един сме синове на юнашко племе, успяваме и простото да направим сложно.
На 25 октомври гласуването е задължително (както впрочем и на всички избори от 26 май 2016 г. насам, нищо че не сте разбрали, понеже никой не ви е санкционирал, когато не сте гласували). За победа още на първия тур обаче не стига просто някоя от кандидатпрезидентските двойки да получи повече гласове от другите. Не. Трябва да е получила повече от половината действителни гласове и освен това в изборите да са участвали повече от половината избиратели (ама нали са задължителни изборите, не трябва ли да участват всички избиратели, питат неразбралите от задния ред). Ако това не стане, седмица по-късно двойките с най-много гласове отиват на балотаж.
Тоест в неделя избираме президент. Но по всяка вероятност всъщност ще избираме между кого ще избираме другата неделя.
Така или иначе избираме.
И понеже изборите са утре, вижте пък ние какво сме ви избрали за четене в „Тоест“ тази седмица.
Александър Драганов в „Кафе, боб и предизборни прогнози“ се захваща с любимото упражнение на политолози и социолози преди всеки вот – прогнозиране. Прави го, разбира се, с необходимата доза самоирония и с ясното съзнание, че между социологическо проучване, политически анализ, гледане на кафе и хвърляне на боб понякога разликата се установява чак след изборите.
Александър Драганов
Емилия Милчева пък гледа една стъпка по-нататък – към вероятния балотаж, защото игрите около него надхвърлят самия избор за президент. Кой срещу кого, кой зад кого, кой за кого и най-вече кой какво печели от подреждането. Самият факт, че ГЕРБ и ДПС нямат кандидати, но се говори, че за балотажа стягат редиците по тъчлинията с подкрепа за една конкретна кандидатка, която не е Ваня Великова, говори достатъчно.
А докато всички гледаме кой зад кого ще застане след изборите, тази седмица видяхме и кой застава между журналист и политик. В четвъртък вечер служител на НСО повали на земята Соня Колтуклиева, след като тя отвори вратата на автомобила на председателката на Народното събрание Михаела Доцова, за да ѝ зададе въпрос. Каквото и да мислим за журналистическите методи на ПИК и конкретно на Колтуклиева, физическата сила срещу журналист не става по-приемлива според това дали харесваме журналиста. Чак не ми се вярва, че доживях целият ми либерално-жълтопаветен балон да е Je suis Соня Колтуклиева, но такива са обратите на демокрацията.
А понеже обратите напоследък не са само вътрешнополитически, Искрен Иванов гледа към Черно море. В анализа си „България между член 4 и страха от Русия“ той поставя въпроса докъде може да стигне войната, без формално да е стигнала до нас. Русия няма непременно нужда от пряк сблъсък с НАТО. Достатъчна е някаква провокация, виждали сме го и друг път. Важно е обаче ние как ще реагираме и дали изобщо имаме готовност за реакция.
Искрен Иванов
От геополитическия страх преминаваме ведро към телевизионния ужас „Ергенът“, който изгрява по екраните ни всяка пролет и есен. В текста си „Любов в ада“ Вера Краузе пита какво става, когато насилието, мизогинията и ксенофобията се превърнат в телевизионен формат, а прекрачването на граници – в зрителско очакване. Къде свършва забавлението, чия е отговорността и колко пъти трябва да видим нещо, за да спрем да го гледаме.
Вера Краузе
За щастие, има и други екрани. В рубриката „Игромислие“ Миглена Николчина този път събира поезията и видеоигрите. На пръв поглед странна двойка. На втори – не чак толкова. Оказва се, че стихотворението може да бъде ключ към играта, книгата – магически предмет, а поезията – съвсем буквално част от света, който трябва да разчетем, за да продължим напред.
Миглена Николчина
Още една редовна рубрика имаме тези седмица – „Тези хора“, в която Ина Иванова разговаря с Мирослава Кацарова за музиката, стила, вкуса, Пловдив, приятелството, ските и свободата. „В музиката се откриваш като свободен човек“, казва Мирослава. Не е лошо да започнем да се търсим малко повече, че да вземем да се намерим най-накрая и да се даврандисаме.
Ина Иванова
От търсене какво да прави по време на пандемията, Стефан Иванов попада в съда като съдебен заседател. От известно време ни обещава, че ще ни разкаже за този период, и ето, дойде моментът. В няколко текста ще прочетем за професията съдебен заседател, която всъщност не е професия. Поредицата е личен разказ отвътре за институция, която познаваме отлично от американските филми и изумително слабо от нашата действителност. Българските съдебни заседатели всъщност имат права, равни на тези на съдиите. Решават за вината, за наказанието, а понякога даже могат да надделеят над съдията.
Стефан Иванов
И на финала нещо важно: „Тоест“ съществува, защото го четете. Но съществува и защото част от вас го подкрепят финансово. За да можем да продължим да правим медия, в която никой не казва „айде, пускай да върви“, имаме нужда от вас. За всекидневната ни журналистическа работа няма проектно финансиране, няма голям собственик, няма спасител. И уви, няма седми син на седми син. Имаме си вас, нашите читатели.
Ако четете „Тоест“ редовно и можете да си го позволите, подкрепете ни с малко месечно дарение.
И в неделя гласувайте, а също така, като излезете от секцията, призовете своя вътрешен Доналд Тръмп, помахайте ведро и козирувайте тържествено на въображаеми хора някъде наоколо в живота.
Приятно четене. И приятно избиране.