Целият свят ври и кипи. В Америка демократите пометоха републиканците на междинните избори, войните продължават, цените растат, политиците се обвиняват взаимно, а хората тук-там дори сменят мнението си.
У нас, слава богу, подобни сътресения няма. Всичко е подредено, стройно, вчесано. Всички са от една партия и навсякъде ще се ползва само един език, за да се разбираме точно и конкретно всички. На когото не му изнася, ще му показваме izhoda.

Иначе изборите минаха, победителят е ясен, а България вече има първата жена, избрана за президент. Това самò по себе си е историческо постижение. Дали обаче е постижение и за правата на жените, е съвсем друг въпрос. В „Имаме си президентка. Съвсем“ Светла Енчева разглежда десетте години на Илияна Йотова в сянката на Румен Радев, отношението ѝ към равноправието и шансовете най-после да докаже политическата си самостоятелност.

За това как Йотова стигна дотук и защо Андрей Гюров не успя да я спре, пише Емилия Милчева в анализа си на президентските избори. Накратко, оказа се, че изкуственото форсиране на страх от война е по-убедително от всеки реален опит за промяна. Особено когато успееш да убедиш избирателите, че опасността идва не от този, който води войната, а от онзи, който не иска да се оставят развързани ръцете на агресора.

И понеже толкова много държим на мира, Александър Малинов реши да провери къде точно ще се скрием, ако този мир все пак ни подмине. В „Бомбоубежища за 1%“ става ясно, че с гражданската защита положението е доста по-неутешително, отколкото с предизборните обещания. Докато други европейски държави инвестират в убежища, системи за предупреждение и планове за действие при бедствия и военни конфликти, у нас защитените места стигат за по-малко от един процент от населението. Останалите явно ще разчитаме на мира, който ни обещаха.

Отвъд океана междувременно избирателите решиха да не разчитат повече на обещания. В брой 20 на „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми разказва как демократите постигнаха най-голямата си изборна победа от десетилетия, какво не разбраха републиканците и защо реалните проблеми на хората се оказаха по-силни от поредната порция идеологически плашила.

Но да оставим за момент естествения интелект, който ни управлява, и да видим какво става с изкуствения, защото и той се бори за своето място под слънцето, така да се каже. Илия Тошев задава един стар въпрос в нова обстановка: „Кой пази пазачите?“ Когато ИИ агентите вече могат да кандидатстват за кредити, да вземат решения и да действат от наше име, кой контролира тях и кой контролира онези, които имат правото да ги спират?
Илия предлага конкретни правила за независим надзор, публичност и възможност за обжалване. Когато този, който определя правилата, сам контролира и спазването им, надзорът лесно се превръща във формалност. В България имаме достатъчно опит с подобни сбъркани модели, макар и без участието на изкуствен интелект, и би трябвало да сме наясно. Оу, уейт... както се казва по новия законопроект.

И докато се чудим колко власт да дадем на машините, все по-рядко си задаваме въпроса какво ни отнемат те. В разговора си със Стефан Иванов аржентинската писателка Саманта Швеблин обяснява защо литературата е противоположност на радикализацията, защо машините ни правят предвидими и скучни и какво губим, когато престанем да мислим с хора, които мислят различно от нас. Много хубав разговор, особено в страна, в която очевидно сме решили да се разбираме само на един език, буквално и преносно.

Тази седмица Зорница Христова ни предлага две книги за трудното изкуство да живееш с друг човек. В „По буквите: Линч, Рой“ тя представя „Отвъд морето“ на Пол Линч и „Моят подслон и моята буря“ на Арундати Рой. В едната двама мъже са заседнали в лодка насред океана, в другата майка и дъщеря цял живот се опитват да намерят правилната дистанция помежду си. И в двете се оказва, че за да оцелееш заедно с някого, се изисква повече от това да го накараш да мисли като теб.

За да продължаваме да публикуваме текстове, в които не всички мислят еднакво, имаме нужда от вашата подкрепа. „Тоест“ се издържа от читателите си. За щастие, независимата журналистика струва доста по-малко от една предизборна кампания, но все пак не може да се прави съвсем без пари. Ако харесвате това, което четете, подкрепете ни. Обещаваме да не ви казваме на какъв език да мислите и откъде да излизате, освен ако, разбира се, не търсите izhoda ot cqloto tova bezobrazie.
Приятна почивка!






