Целият свят ври и кипи. В Америка демократите пометоха републиканците на междинните избори, войните продължават, цените растат, политиците се обвиняват взаимно, а хората тук-там дори сменят мнението си.

У нас, слава богу, подобни сътресения няма. Всичко е подредено, стройно, вчесано. Всички са от една партия и навсякъде ще се ползва само един език, за да се разбираме точно и конкретно всички. На когото не му изнася, ще му показваме izhoda.

Интернет фолклорът ни порасна с няколко века през последната седмица

Иначе изборите минаха, победителят е ясен, а България вече има първата жена, избрана за президент. Това самò по себе си е историческо постижение. Дали обаче е постижение и за правата на жените, е съвсем друг въпрос. В „Имаме си президентка. Съвсем“ Светла Енчева разглежда десетте години на Илияна Йотова в сянката на Румен Радев, отношението ѝ към равноправието и шансовете най-после да докаже политическата си самостоятелност.

Имаме си президентка. Съвсем
Светла Енчева коментира избора на първата жена президент на България. Йотова дължи възможността да заеме този пост на борбата за равноправие, но не е защитавала особено правата на жените. А след 10 години в сянката на Румен Радев тепърва ще трябва да доказва политическата си самостоятелност.

За това как Йотова стигна дотук и защо Андрей Гюров не успя да я спре, пише Емилия Милчева в анализа си на президентските избори. Накратко, оказа се, че изкуственото форсиране на страх от война е по-убедително от всеки реален опит за промяна. Особено когато успееш да убедиш избирателите, че опасността идва не от този, който води войната, а от онзи, който не иска да се оставят развързани ръцете на агресора.

Йотова ли спечели, или Гюров загуби?
На президентския балотаж страхът от война победи обещанието за промяна. Емилия Милчева анализира как управляващите превърнаха мира в предизборно оръжие, защо Андрей Гюров не успя да наложи собствен дневен ред и какво политическо бъдеще очаква двамата кандидати след изборите.

И понеже толкова много държим на мира, Александър Малинов реши да провери къде точно ще се скрием, ако този мир все пак ни подмине. В „Бомбоубежища за 1%“ става ясно, че с гражданската защита положението е доста по-неутешително, отколкото с предизборните обещания. Докато други европейски държави инвестират в убежища, системи за предупреждение и планове за действие при бедствия и военни конфликти, у нас защитените места стигат за по-малко от един процент от населението. Останалите явно ще разчитаме на мира, който ни обещаха.

Бомбоубежища за 1%
Внимание, внимание! Знаете ли къде трябва да се скриете при бедствие или военна атака? Не се притеснявайте, държавата също не знае съвсем. След изборите е време да поговорим и за по-съществени неща. Александър Малинов проверява имаме ли изобщо някакъв план и разказва как е в Европа.

Отвъд океана междувременно избирателите решиха да не разчитат повече на обещания. В брой 20 на „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми разказва как демократите постигнаха най-голямата си изборна победа от десетилетия, какво не разбраха републиканците и защо реалните проблеми на хората се оказаха по-силни от поредната порция идеологически плашила.

Гласовете на Америка – брой 20
То бива, бива, ама чак пък това никой не го е очаквал. Демократите спечелиха убедително дори там, където доскоро изглеждаше немислимо, а републиканците имат доста поводи за размисъл. Йоанна Елми с обобщение на междинните избори в САЩ в 10 точки.

Но да оставим за момент естествения интелект, който ни управлява, и да видим какво става с изкуствения, защото и той се бори за своето място под слънцето, така да се каже. Илия Тошев задава един стар въпрос в нова обстановка: „Кой пази пазачите?“ Когато ИИ агентите вече могат да кандидатстват за кредити, да вземат решения и да действат от наше име, кой контролира тях и кой контролира онези, които имат правото да ги спират?

Илия предлага конкретни правила за независим надзор, публичност и възможност за обжалване. Когато този, който определя правилата, сам контролира и спазването им, надзорът лесно се превръща във формалност. В България имаме достатъчно опит с подобни сбъркани модели, макар и без участието на изкуствен интелект, и би трябвало да сме наясно. Оу, уейт... както се казва по новия законопроект.

Кой пази пазачите?
Да оставиш ИИ да ти намери кредит звучи удобно. Но какво става, ако нещо се обърка, и към кого се обръщаш тогава? Илия Тошев ни превежда през практическата страна на живота с ИИ: кой отговаря за агентите, които действат от наше име, и как да защитим интересите си, когато вече решават вместо нас.

И докато се чудим колко власт да дадем на машините, все по-рядко си задаваме въпроса какво ни отнемат те. В разговора си със Стефан Иванов аржентинската писателка Саманта Швеблин обяснява защо литературата е противоположност на радикализацията, защо машините ни правят предвидими и скучни и какво губим, когато престанем да мислим с хора, които мислят различно от нас. Много хубав разговор, особено в страна, в която очевидно сме решили да се разбираме само на един език, буквално и преносно.

Саманта Швеблин: Да избягаме от езика, за да докоснем тялото на читателя
Преди броени дни станалата вече култова аржентинска писателка Саманта Швеблин в дискусия с Георги Господинов и Дария Карапеткова разказа за рисковете и радостите да четеш, пишеш и мислиш света през литературата днес. Часове преди това тя се срещна и със Стефан Иванов – ето техния разговор.

Тази седмица Зорница Христова ни предлага две книги за трудното изкуство да живееш с друг човек. В „По буквите: Линч, Рой“ тя представя „Отвъд морето“ на Пол Линч и „Моят подслон и моята буря“ на Арундати Рой. В едната двама мъже са заседнали в лодка насред океана, в другата майка и дъщеря цял живот се опитват да намерят правилната дистанция помежду си. И в двете се оказва, че за да оцелееш заедно с някого, се изисква повече от това да го накараш да мисли като теб.

По буквите: Линч, Рой
Тази седмица Зорница Христова поставя на фокус две чудесни съвременни книги, в които апокалипсисът е „в една лодка“ близки хора, но изплуването се оказва невъзможно без широтата на разбирането и приемането, без щедростта на протегнатата сурова и помилваща ръка.

За да продължаваме да публикуваме текстове, в които не всички мислят еднакво, имаме нужда от вашата подкрепа. „Тоест“ се издържа от читателите си. За щастие, независимата журналистика струва доста по-малко от една предизборна кампания, но все пак не може да се прави съвсем без пари. Ако харесвате това, което четете, подкрепете ни. Обещаваме да не ви казваме на какъв език да мислите и откъде да излизате, освен ако, разбира се, не търсите izhoda ot cqloto tova bezobrazie.

Приятна почивка!