„Сан Себастиан 2026“. „Трябва да се живее!“

Любимецът на зрителите стана ясен още на четвъртия ден. В ежедневно публикуваната във фестивалния вестник класация

„Черната топка“ литна напред с оценка 9,4 от 10 и вече нямаше не само кой да го изпревари, но и да го доближи.

„На първия ни спектакъл в залата имаше 15 души“, казаха авторите му, познати с общия прякор Лос Хавис (Хавиер Амброси и Хавиер Калво, театрални и телевизионни режисьори), докато на закриването на сансебастианския фестивал приемаха наградата на публиката. Същия уикенд филмът им – който спечели приза за режисура в Кан през май, а през септември взе най-голямото отличие в Торонто и беше избран да представлява Испания на Оскарите – тръгна по испанските кина и с над 600 000 зрители отвя блокбастъра „Одисея“.

„Черната топка“ e „любовна история“, разхвърляна в три исторически момента (1932, 1937 и 2017 г.) и куп стилове и настроения. В нея има и впечатляващи визуални попадения, и страхотна игра на епизодици, и средняшко присъствие на водещи персонажи, и любопитни хрумвания, и досадни пренавивания. В двата часа и половина зрелище ще се намери по нещо, което да зарадва и да подразни мнозина: я сърцераздирателната сцена с детето, което поздравява по фашистки, или шеметното камео на Пенелопе Крус, я палуващите войници, разголени като в кадър от „Зулендър“, или неубедителната главна роля на самоукия музикант Алваро Лафуенте.

„Черната топка“ е заглавието на последната, недописана пиеса на Федерико Гарсия Лорка, чиито четири начални страници са онагледени в най-ранната сюжетна линия на филма – членовете на малко затворено общество в Гранада гласуват с топки дали младият Карлос да се присъедини към тях. Белите са „за“, а черните – „против“ и наброяват много повече, понеже Карлос е гей в хомофобски времена. Втората сюжетна линия „инсценира“ по-скоро волно пиесата „Черен камък“ на Алберто Конехеро¹, в която драматургът си представя срещата между юношата франкист Себастиан и обречения на разстрел републиканец Рафаел Родригес Рапун (реалния последен любим на Лорка). Третата линия е съвременна, но заедно с плодотворния контраст вкарва и допълнителна порция шум... („Страхливец“ на Люкас Донт, за който вече говорихме, е далеч по-изпипан етюд на тема любов/война от реколтата „Кан 2026“ – заслужава си „Черната топка“ да се гледа успоредно с него за сравнение.)

„Трябва да се живее!“,

изкрещява един от „Комедиантите“ на Марио Камус (1963) и избухва в неистов танц, цитиран в Jaleos, първа част от документален диптих за корените, контекста, представителите и същината на фламенкото, включена във фестивалния раздел за експерименти „Отворено пространство“.

Битува представата, че фламенкото е нещо много старо и много нашенско, но истината е, че то е доста ново и се е формирало от стичането на милион обстоятелства с най-разнообразен произход,

каза авторът. Филмът е прелюбопитен обзор на не особено познати факти: какво танцува Карменсита от Алмерия (първата жена, снимана за киноекрана през 1894 г. в студиото на изобретателя Томас Едисън); защо на испански flamenco е „фламенко“, „фламинго“ и „фламандец“; как така „Саета“ на Майлс Дейвис се причислява към най-доброто в жанра...

Началото на Jaleos (дума, ползвана за типичните за фламенкото окуражителни възклицания към изпълнителите) е архивен откъс с хубава жена, която ритмично тропа с токове, докато съвременни коментатори обсъждат зад кадър: фламенко – друг път... нищо общо с Испания... виж я как си тътри краката... ух, какъв скован кръст. Жената, оказва се, е Лени Рифенщал, прочутата режисьорка на нацистката пропаганда по Хитлерово време, тук – в ролята на фатална южнячка. Филмът ѝ „Низината“ е по едноименната пиеса на каталунеца Анджел Гимера̀ от ХIХ век, а 120-те фигуранти в същия този филм – роми, изведени за целта от два концентрационни лагера. Докато Лени монтира произведението си години по-късно, над 100 от тях вече са убити в Аушвиц... Ето, значи, само един от многото детайли в Jaleos, които разкриват цели бездни: статистите на Рифенщал са лагерници, а днес, за да се използват кадри с техните лица и движения, се плащат авторски права на нейните наследници.

Институтът за външна търговия ICEX е орган на испанското Министерство на икономиката и се грижи да популяризира местните производители, изобретатели и предприемачи така, че светът да ги опознае и хареса. Една от най-новите му инициативи поощрява аудио-визуалния сектор, за да покаже красивото многообразие на made in Spain чрез авторски късометражки по характерни теми. Тази година резултатът са три творби, чийто дебют се състоя в Кан. А една от тях – „Фламенко“ на Карла Симон, получи номинация за предстоящите „Грами“ (латино) в категорията „Най-добро дългоформатно видео“. Отварям дума не само защото „Фламенко“ дели с Jaleos предмет и участници и го гледах в Сан Себастиан, а и защото неовладяно заблазявам на всички държави, способни да ангажират за общата кауза истински таланти и да им позволят да постигнат подобно качество.

Три по две от Латинска Америка

От дузината селектирани през 2026 г. в „Латинохоризонти“ специално внимание заслужават три чудни филма с непрофесионални изпълнителки: две сестри, две приятелки, две братовчедки.

Дебютът на Валентина Маурел (Коста Рика) „Сънувам електрически сънища“ разказваше в необичаен ключ за едно артистично семейство в разпад и особено за отношенията баща–дъщеря – с поезия, лутане и вулканични чувства. Вторият, чието заглавие е заето от стихотворение на майката на режисьорката и буквално означава „Винаги съм твоето майчино животно“, следва сходен модел и привлича същите магнетични изпълнители на две от главните роли, но не успява да „лумне“ като предишния, при все че нито доскучава, нито фалшиви. Персонажите са в криза и пред отпътуване, градът и музиката са с присъствието на действащи лица, а вниманието този път е обърнато към най-младите. Но Маурел трудно може да бъде обобщена, което, струва ми се, е един от най-хубавите комплименти.

„Тъжни момичета“ на Фернанда Товар (Мексико) е за фантастичната сила на тийнейджърските приятелства и за „специфично женската тъга“ от определени житейски дадености, която никоя от нас не успява да избегне дори в най-безгрижните си години, както отбеляза авторката. Две млади състезателки по плуване се носят из басейна и из града и неспирно бърборят – чувстват се безсмъртни и докато не става ясно, че не са, всъщност наистина изглеждат такива: неземни, окрилени, легендарни, щастливи. Един от визуално най-красивите филми в програмата, в който има десетки възможности за любуване.

„Мълнията търси белите животни и блестящите неща“, обяснява възрастна жена в „Илюзията за безкрайно лято“ – прощъпулник в киното на фотографката от „Магнум“ Алесандра Сангуинети, която в Сан Себастиан спечели наградата в раздела „Латинохоризонти“ и приза на младежкото жури (150 души между 18 и 25 години, които имаха да избират измежду 21 заглавия). Някъде през 1998-ма в дълбоката аржентинска провинция Алесандра започва да снима своите десетинагодишни съседки Гийермина и Белинда: те играят, пеят, скитат, изразяват схващания за света, започват работа, стават млади майки, за първи път отиват в чужбина. Четвърт век в 80 часа суров материал, сведени до 90 минути есенция – семпли, но същевременно богати и изненадващи като живота. „Искам да съм пеперуда – казва едното дете, – защото те живеят само ден. Така ще се раждам отново и отново.“

Чий е човек?

Този объркващ въпрос ни принуждава да си зададем пълнометражният дебют на Христо Симеонов. „Обувките на баща ми“ беше избран заедно с още 13 заглавия за конкурсния раздел с първи и втори филми „Нови режисьори“, с победа в който преди 12 години започнаха фестивалния си път Кристина Грозева и Петър Вълчанов. В ядрото му е реално събитие: три жени, отдавна изоставени от един мъж, получават мъртвото му тяло и докато уреждат погребението му, започват да се чудят дали това е същият човек. Доколко познаваме ключовите фигури в живота си? Има ли близостта давност?

Валерия Върбанова (дъщерята), Таня Шахова (майката) и Вяра Коларова (сестрата) са триото, което трябва да преодолее ситуацията, и изборът на Симеонов на типажи с различна гъвкавост и ритъм е много подходящ: топлота, инат и твърдост влизат в интересни сблъсъци. „Дано да е момиче“ е освежаващо неочаквана фраза от екрана, нищо че като цяло диалозите са най-бледата част от цялото... „Обувките на баща ми“ понякога оставя едно усещане за тук могат, но невинаги смеят, но то като цяло не препъва удоволствието от нетипичната за новото българско кино нежност в повествованието, от умението на оператора Веселин Христов, съобразителността на композитора Милен Апостолов и много още.

В Сан Себастиан авторът Христо Симеонов беше така любезен да ни отговори на няколко бързи въпроса.

Как решихте да се занимавате с кино и как избирате какво да разказвате?

Покрай филмите на Кен Лоуч, и то след гимназията, реших, че трябва да правя силно социално кино. Семейството ми е от работническата класа и идеята за изкуство и за професията на режисьора за мен беше твърде абстрактна. Та в киното се впуснах наивно. Сестра ми, бог да я прости, ме окуражи – на нея го дължа. Защото за майка ми и баща ми мисълта, че киното може да се учи и от него да се изкарва прехрана, беше чужда... Първото, което тръгнах да разказвам и от което се вълнувах, беше свързано с неща от детството. Това се промени с времето и в един момент, като изгубих желание да говоря за него, сякаш изчезна и желанието ми за социалната форма. Сега ми се разказва за семейството ми, за формиращи и травмиращи неща, с които човек трябва да се справя. Замислям един проект, свързан с баба ми Васила, много добра жена, ужасно търпелива. Тя и дядо ми са в основата. В него ще се разказва за влашките роми, които бяха много по нашия край. И тъй като не мога да си представя, че ще го снимам на български, реших, че трябва да е на езика, който говорят копанарите в България, за да бъде автентично за мен поне – да взема роми, които много често живеят в катуни извън селата.

Какво според вас е нужно на един филм, за да бъде разбран?

Аз лично, ако усетя, че не съм докрай честен със себе си, знам, че това ще бъде пречка за зрителя. Но кой зрител? Не можем да слагаме под общ знаменател всичките. Така че аз си избирам по-критичния. И се питам: окей, той ще разбере ли тук компромиса? Ще усети ли, че съм фейкнал?

Как дойде идеята за „Обувките на баща ми“?

По истински случай, който ми разказа една дознателка от Видин. Куриозна ситуация, която в реалността, за разлика от филма, завършва неоптимистично. Първата ми идея беше за късометражка, но вече не ми се правят късометражки. Трябваше ми доста време да разбера, да усетя какво всъщност искам от тази история. Отначало имахме вариант, който се развива през погледа на дознателя и завършва без надежда за героите. И той като текст беше супер. Но чак в последния вариант на сценария, примерно месец или два преди да започнем да снимаме, си дадох сметка, че за мен е много важно да се погрижа за тях и да не ги третирам просто като част от сюжета. В моето семейство се случи нещо, което много ме разтърси, и то ми даде емоционалното разбиране за героите – какъв ключ да търся извън анекдота. И тогава всичко се обърна и героите станаха главни. Извън абсурда дойде и този слой, но за целта вероятно е трябвало първо да получа някакво лично знание.

Кога сте най-щастлив, докато правите кино?

Снимачният период е най-пълнокръвен за мен. Работата на терен. Да пробваме неща с актьорите, с оператора, да експериментираме, да импровизираме. Да виждам как се случват нещата, да хвърля сценария в кофата.

От кое сте най-удовлетворен след прожекцията на „Обувките на баща ми“ в Сан Себастиан?

Колкото и критично да го гледам, аз все още се вълнувам от него. Има моменти, които ме оставят безразличен и си казвам: лошо. Те са просто регистрирани и то се усеща. Но има и такива, в които усещам искреност и че нещата са станали, че са живи. Конкретни сцени, където всичко е пълнокръвно и меко, носи настроение. Меко. Това винаги ми е било целта. Да намеря баланса, при който да не се натрапвам на зрителя, но и да не го оставям безразличен. В някои сцени се е получило много добре, в други – не.