„Сан Себастиан 2026“. Песъчинки и перли

След като разказахме за лауреатите на Златна и Сребърни раковини от 74-тото издание на един от най-значимите европейски форуми за кино (18–26 септември), както и за испаноезичните попадения и единствения български филм в програмата му, сега ще обърнем внимание на

още една малка подборка от любопитни произведения.

„Див кон девет“ е подобен на предходните четири заглавия на своя автор Мартин Макдона – характерни актьори за персонажи чешити, колоритни сцени и реплики, готови за цитиране. Само дето е по-стегнат, по-гневен и по-нацелен от всичките. И тук както в „Баншите от Инишерин“ и „В Брюж“ действието се върти около приятелството на двама сурови и леко нелепи мъже, но този път насилието е директна заемка от реалността – не сценарийна фриволност, а черният хумор борави със заметени под килима на света ръбати истини.

Крис (Джон Малкович, купа „Волпи“ от Венеция) и Лий (Сам Рокуел във вихъра си) са агенти на ЦРУ в поредната страна, където Щатите ще събарят властта – Чили малко преди 11 септември 1973-та. Първият е смъртно болен и все по-откровен в разговорите си с непознати, а вторият се озовава пред задачата да го убие, възложена му от: а) самия Крис, който предпочита да си отиде от ръката на приятел, и б) шефа на ЦРУ (Стив Бушеми), притеснен, че Крис е на път да издаде важни тайни. Цветовете са ярки като в седемдесетарското кино; бардът Виктор Хара все още не лежи мъртъв със строшени пръсти, а изнася концерт; споменаваните безчинства на американците по планетата са достатъчно назад във времето, за да може шегите с тях да звучат не като безвкусица, а като призив за осъзнаване.

Чудесна идея е „Киномания 2026“ да бъде открита на 12 ноември именно с прожекция на „Див кон девет“. (Конят от заглавието е от свободно препускащите хергелета на остров Рапа Нуи, а деветката не е обяснена от автора: „Мисля, че ще я оставя да тъне в мистерия, докато не се сетя какъв да е отговорът...“)

Друг много силен филм извън конкурсната секция очаквано се оказа „Просто илюзия“ (по заглавието на популярната песен на „Имаджинейшън“). Неговите сценаристи и режисьори Оливие Накаш и Ерик Толедано работят винаги заедно и винаги майсторски. И каквото и да разкажат, можем да бъдем сигурни, че няма да ни подведат – способни са да правят многопластови комедии и от най-неподатливата суровина. А тук тя никак не е неподатлива. „Просто илюзия“ е весело надникване в 80-те през компилация от личните спомени на авторите, в която едно 13-годишно момче прекрачва в нов етап от живота, докато узнава важни неща за света и за себе си. Актьорският състав е фантастичен; темпото, цветовете, обратите и диалозите носят радост. В Сан Себастиан Толедано каза нещо съществено:

Мултикултурализмът във Франция днес страда – всеки утвърждава идентичността си в противоречие с идентичността на другия. Но общество се гради чрез смесване... Истината е, че всичките ни филми говорят за това как да живеем заедно.

Анимационният „Корсетът“ (награда на журито в „Особен поглед“ на Кан и призове на журито и на публиката от фестивала на анимацията в Анси) има ред общи елементи с „Просто илюзия“ – възрастта на главния герой и споделеното му влюбване в по-отворено момиче, епохата, семейния състав и климат. Историята на Луи Клиши също е по спомени от детството – поради необходимостта, както твърди, „да изследва връзката баща–син по трагикомичен начин“ в контекст, където „свободните разговори са трудни, а чувствата – табу“. И е с гласа на собствения му син в ролята на Кристоф – фермерското момче, което, принудено да носи ортопедичен корсет, се отклонява от коловозите, типични за своите роднини и връстници, и става музикант... Останете в залата, докато текат финалните надписи, и ще чуете една кичозна дископесен от онази епоха – „Ураган“ на принцеса Стефани Монакска, – изпълнена от хор и орган. Прекрасен детайл, в който паметта и обичта превръщат песъчинката в перла.

Също анимационен и пределно личен е „Плетеници“ на Леа Нелсън (Tangles – по едноименния комикс на канадката Сара Ливит), който деликатно, но с променлив успех говори за отношения майка–дъщеря, за алцхаймер в семейството и за доста от скритите и явните битки на онзи, който поема отговорността да се грижи за безпомощен близък. И все пак голямото американско постижение „от семейния фронт“ тази година сякаш беше „Джоузефин“ на Бет де Араужо (награда на публиката и награда на журито от „Сънданс 2026“).

Рано една сутрин осемгодишно момиченце излиза да спортува с татко си в парка и става свидетел на изнасилване. Престъпникът е заловен с помощта на бащата; един съкрушен жест на нападнатата жена засяда в паметта на детето; следва процес по осъзнаване, в който уж щадящият избор на възрастните да не коментират станалото само задълбочава травмата. Авторката е работила впечатляващо с малката си актриса Мейсън Рийвс и е дала на Чанинг Тейтъм една от редките му роли, в която той показва актьорство, не сексапил.

„На мен като дете мълчанието не ми помогна“, казва в The Moth Де Араужо за въпросния момент от собствената си биография и обяснява как животът ѝ завинаги се е променил след онзи ден. Част от тази промяна всъщност е и самият филм и си струва да се чуе целият ѝ разказ, за да се направят интересни наблюдения за пренасянето му на екран.

Завръщания

По повод удостояването на Вернер Херцог с награда за цялостно творчество „Доностия“ (баското име на град Сан Себастиан) в програмата беше включен и най-новият му игрален експеримент – „Кибано шопеле“. В него Руни и Кейт Мара играят двойка налудно усмихнати сестри в низ от еднакви рокли, които се движат и говорят като една. Понятията им за света са ту зрели, ту инфантилни, действията им – често с неясна полза. Двете са имали любовник, който ги е изоставил и когото те сега преследват (кибаното шопеле, както веднъж неволно го наричат)... Нещото е хем вдъхновено от реалността, хем неправдоподобно дори в зададените от Херцог фикционални рамки. Калка матастрофа.

Във „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу (втора „Златна палма“ след тази за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ преди 20 години) норвежците най-сетне идват и вземат нечии деца почти без да питат. Някъде по средата между реален спорен случай от работата на социалните служби и хипотетично упражнение ала „Ловът“ на Томас Винтерберг (но без крайностите му), филмът излага как правилата могат да се оплетат с предразсъдъците, но без да напомни достатъчно ясно защо вторите процъфтяват без първите и нанасят доста по-тежки поражения от тях. Проблем е също, че персонажите, особено тези на родителите, пестеливо изиграни от Себастиан Стан („Прясно“) и Ренате Райнсве („Най-лошият човек на света“), остават само маркирани, без осезаема личност. А това доста пречи на вчувстването в събитията. Интелектуално „Фиорд“ сякаш не доизрича, а емоционално – не довъвлича. Иначе съм напълно съгласна с думите на Мунджиу в Сан Себастиан:

Би било идеално убеждаването да става чрез образование, но когато нямаме търпение и просто се опитваме да се наложим, не стигаме доникъде... Добре е, напук на всички рискове, да обръщаме внимание и на аргументите на онези, които не ни е приятно да слушаме.

Най-голямото ми разочарование беше акламираният от критиката „Минотавър“ – завръщането на Андрей Звягинцев („Левиатан“, „Нелюбов“) след дълга творческа пауза и множество лични изпитания. Филмът не само беше отличен в Кан с Гран при и награда за саундтрака си, но и беше посочен за френско предложение за Оскарите. Говорим за римейк по „Невярната съпруга“ (недобре остарял сюжет на Шаброл от 1969-та за една изневяра, завършила с убийство), в който действието е пренесено в руски провинциален град, портрет на Путин виси на стената и е обявена частична мобилизация. Персонажите се движат като роботи с паднали батерии в среда с убити цветове, баналността на делника и на злото е всепроникваща, общуването е вяло и дори сексът не е секси, а избликът на чувства в пиковия момент е представен толкова равно, че не прилича на пик. Всичко сякаш скучае в „Минотавър“.

Като пред видеоигра –

така се чувстват, по собствените им думи, някои от изпълнителите на „геноцида“ в Газа (също техен словесен избор, както впрочем и „чистка“). „Наза“ (награда на журито от 83-тата венецианска „Мостра“) е новото разследване на израелците Ювал Абрахам и Рейчъл Шор, които през 2024 г. заедно с палестинците Базел Адра и Хамдан Балал спечелиха Оскар и над 60 други награди с пълнометражния си дебют „Единствена земя“ – свидетелство за ставащото през последните десетилетия в Западния бряг, втората палестинска територия.

В новата си работа Абрахам и Шор се срещат очи в очи с около 25 представители на елитни военни и шпионски части в родината си и разговарят нощем по плоските покриви на телавивски сгради за онова, с което израелската държава реагира на чудовищното изстъпление на „Хамас“ от 7 октомври. А именно: системно („като във фабрика“) убиване, изселване и лишаване от храна и подслон на десетки хиляди, повечето от които – без никаква връзка с терористичния акт. Плюс медиен и правен саботаж на пострадалите, търсещи подкрепа в Хага и по света. „Ролята ми е чисто техническа“, чуваме. „Газа е пълна с трупове, ядат ги кучетата.“ „[В Газа] видях въоръжен човек само веднъж.“ „Трябва да вярваме в системата, иначе всичко ще се срине...“

„Наза“ е съкращение на иврит за незек агави – „съпътстващи щети“, така че в разговор за убитите покрай всеки заподозрян за връзки с „Хамас“ (роднини, съседи, случайни минувачи) не се казва „човек“, а „щета“. Не 20 или 30, или дори 500 „жертви“ или „души“ взривени дистанционно наведнъж, а „толкова и толкова наза“. Над 70 000 дотук. Как се решава кой да бъде подозиран ли? С изкуствен интелект, съставящ профил на всеки жител на Газа според телефонната му активност.

Гласовете и профилите контражур на събеседниците на Абрахам са променени дигитално, за да не доведат до разпознаването им, което, струва ми се, в крайна сметка е неизбежно – всички те са в такава позиция и знаят толкова, че едва ли се заблуждават, че ще им се размине. Това прави факта, че са решили да проговорят, още по-трагичен, самоунищожителен.

Докато въпросите и отговорите се редуват, камерата се отклонява от събеседниците и обхожда отдалеч прозорците на жилищните сгради наоколо. В рамките им попадат парчета обикновен живот, кротки жестове, телевизори. Много включени телевизори, които разнасят официалната версия: в Газа „всички са виновни“. И чак в края се вижда мъничко от самата Газа. Миг чист ад, за да сме пределно наясно за какво говорим, когато говорим за наза.

През ноември филмът ще бъде качен на сайта на The Guardian. Но може би е най-добре да се гледа в киносалон – заради невидимата подкрепа на другите, макар и непознати.

Да бъдем свободни!

Фестивалът в Сан Себастиан беше закрит с „Фалшивата Вечер“ на Михаел Роскам. Преди прожекцията авторът припомни за отишлата си през юни Марджане Сатрапи, от чиито ръце на същата сцена в конгресния център „Курсаал“ през 2014 г. той получи наградата на журито за „Мръсни пари“. И пожела: „Да бъдем свободни като нея!“.

„Фалшивата Вечер“ възкресява един сюрреалистичен момент от Втората световна война: група съмишленици успяват да изработят фалшив брой от брюкселския ежедневник „Вечер“, в който профашистките текстове са сменени с бунтовно хумористично съдържание, и да го пласират на мястото на оригинала по будки и улици (вж. умната употреба на музиката! красивата печатарска машинария! неприкритото убеждение, че героизмът е делничен избор...). Странирането, отпечатването и разпространението на хартиено издание биха били трудоемка задача днес и явно, камо ли тогава и тайно. И все пак заговорниците се справят величаво и част от тях успяват дори да запазят живота си, не само достойнството.

Та нека да завършим с прочутите думи на Вонегът за смисленото групово действие:

Няма причина доброто да не побеждава толкова често, колкото и злото. Победата на каквото и да било е въпрос на организация. Ако има нещо от сорта на ангели, надявам се те да са организирани подобно на мафията.