Пролетта във Филаделфия е необичайно красива с топлите си кехлибарени изгреви и залези, с бързо преминаващите облаци, които понякога се превръщат в също толкова бързо преминаващи бури. С първите майски гръмотевици – точно като в София. Из улиците се веят транспаранти в чест на 250-годишнината от създаването на САЩ. Атмосферата е особено празнична в старата столица, където е подписана Декларацията за независимостта.
Орди туристи се стичат не само от цял свят, но и от всички краища на Америка. Навсякъде има обяви за изложби и чествания. Когато се качвам в самолета от София, малко преди нас излитат няколко от черните самолети с надпис U.S. Airforce, които домуват на летище „Васил Левски“ от седмици насам. Накъде – мога само да гадая. Отвъд океана войните на Америка са просто новинарски поток, далечна приказка, риалити, което дори не тече по телевизията. По десетките екрани в баровете се върти спорт, метрото е пълно с хора, облечени в червено, които се връщат от мач на бейзболния отбор на Филаделфия. Апокалипсисът се случва навсякъде, но не и в Америка. Тя държи само правата за кинопродукцията.
В осми брой на „Гласовете на Америка“ си взехме въздух от същия новинарски поток, но не през ескейпизма на хляба и зрелищата, а през музиката. В настоящия брой ще направим същото, но през три исторически важни стихотворения, които разказват и осмислят САЩ извън заглавията, извън новините, извън апокалипсисите, които са им така присъщи и в които така имаме навика да се губим, пропускайки същественото.
Тези стихотворения може би ще ни успокоят, че и преди се е стъмвало – и може да бъде светло отново.
Приятно четене.
Виж, гаснат светлините
Стоманеносиво, с петна от сенките на облаци,
морето попива последните вечерни светлини.
Гласът е мощен и пяната с цвят на олово,
и приливът поглъща пясъците.
Тук стой като древен камък
и виж как гаснат светлините, чуй гласа на океана.
Ненавист и мъка сграбчват Европа и Азия
и морският вятър е леден.
Настъпва нощ: нощта ще поиска всичко.
Светът не се е изменил, по-разголен е само:
силните се борят за власт, а слабите
топлят бедните си сърца с омраза.
Настъпва нощ: върви си вкъщи,
опитай се да хванеш по радиото новините.
Чуваш ли ги, гласовете на Америка: наивни,
властни, лицемерни и обречени.
Кога? След четири или четиридесет години?
Защо му е на камъка да рови бъдещето?
Стой на своя бряг, древни камъко,
и нека соленият вятър направи главата ти бяла.
Робинсън Джефърс, 1941 г., превод Николай Попов
Стихотворението на Робинсън Джефърс вдъхновява името на този бюлетин. Американският поет пише основно в наративна и епична форма и е смятан за икона на природозащитното движение. Противоречивата му философия, която той нарича „нехуманизъм“ (inhumanism), е сред основните причини да бъде отхвърлен от канона и днес да не се нарежда по популярност до поети като Т. С. Елиът например. Живял и творил по време на две световни войни, Джефърс вярва, че човечеството е твърде антропоцентрично и претръпнало към красотата на света и живота.
В една от своите поеми Джефърс предлага хората да децентрализират вниманието от самите себе си. Призивът е колкото странен, толкова и актуален с оглед на различни съвременни движения, включително и на идеите на британския артист и писател Джеймс Бридъл, който преосмисля концепцията за интелигентност във времената на изкуствения интелект и смята, че интелектът не е само човешко качество, а черта, присъща на всички живи организми.
Решението според Джефърс е „отстраняване“ от конфликтите, а не заемане на морална позиция в тях. През 1948 г. той публикува няколко критични стихотворения за американското участие във Втората световна война и издателството му Random House цензурира част от произведенията му, като също добавя бележка, че позицията на Джефърс не е позицията на издателството.
Становището на Джефърс е, че войната е безкрайна борба на империи за пазари и ресурси, а не морална битка, и че в нея няма победители, както и че прекаленото митологизиране и военна намеса на САЩ в чуждестранни войни ще унищожи републиката и ще ускори разпадането на държавата. Опасенията на Джефърс са, че в САЩ ще се загърби идеята за свободна република в полза на свръхамбициозна военизирана империя.
Във „Виж, гаснат светлините“ се отличават основните теми от поезията на Джефърс: незначителността на човешките вражди и проблеми пред огромното безвремие и великолепие на естествения свят, гаснещите светлини на цивилизацията, нескончаемата човешка борба за власт и ресурси, безкрайният шум на новините, падащият мрак. Камъкът и океанът са сред основните символи в творчеството на Джефърс, който живее на калифорнийския бряг, където построява каменния замък „Тор“. Творчеството му повлиява върху Чарлз Буковски, полския поет Чеслав Милош (който превежда много от стиховете му), фотографа Ансел Адамс и др. Противоречив и гениален, Джефърс остава колкото философски недостижим и може би дори наивен, толкова и неволен пророк на времената, в които живеем.
Белият дом
Пред моето напрегнато лице
вратата ти затворена е здраво,
но имам смелост, имам дързостта
да нося гняв в сърцето си кораво.
Паважът под краката ми гори,
в гърдите сякаш зее грозна рана,
кръстосвам мълком булеварда бял,
загледан в портата ти обкована.
И твърдост в себе си безспирно диря,
и разум тук, пред тежките колони,
че нужна ми е свръхчовешка сила,
Бял дом, да спазвам твоите закони.
Клод Маккей, 1919 г., превод Николай Попов
Сонетът на ямайско-американския автор Клод Маккей е публикуван през 1922 г. в лявото издание The Liberator. Чернокожият автор заимства поетичните структури на Шекспировите сонети, присвоявайки си – донякъде скандално за времето – литературни и културни символи на бялата образована американска класа. По това време сонетът се смята за вече остаряла форма, така че изборът му е целенасочен.
Маккей е основна фигура на Харлемския ренесанс и изгрява със стихотворението си „Ако ни чака смърт“, провокирано от „Червеното лято“ – вълна от линчове над чернокожи в САЩ след края на Първата световна война. Когато емигрира в САЩ през 1912 г., за да следва в Тъскиги, Алабама, Маккей е шокиран от дълбокия расизъм, на който става свидетел и мишена. Активната сегрегация му служи като катализатор и той започва да пише поезия, а цялата му кариера и живот са белязани от несправедливостта на институционализирания расизъм в САЩ. За съжаление, Маккей не доживява раждането и победата на движението за равни граждански права, но и до днес остава ключова фигура в историята на афроамериканците.
След преместването си в Ню Йорк Маккей се включва в различни леви радикални сдружения, свързани с човешките права. Временно живее в Лондон, а през 1922 г. става част от руската болшевишка партия, мака да смята, че Комунистическата партия на САЩ не приоритизира достатъчно правата на чернокожите и дори че използва техните каузи за собствени цели. След кратко пребиваване в Русия Маккей осъзнава, че Коминтернът също го използва за собствените си пропагандни и геополитически цели, за което разсъждава в непубликувания си ръкопис „Харлемска слава“.
По-късно в своята биография Маккей пише за причините, поради които в крайна сметка отказва членство в Комунистическата партия и избира изкуството пред ригидността на идеологията и партийната принадлежност. Пътят на Клод Маккей през литературата, идеологията и политиката разкрива напрежението между оформящите се тогава идеологически рамки – на комунизма и капитализма, – които ще застанат от двете страни на основната разделителна линия на XX век и ще намерят кулминация в Студената война.
Комунизмът и социализмът все още са обсъждана алтернатива на пазарния капитализъм в САЩ, защото историята на държавите от Източния блок остава слабо позната, от една страна, и поради силната марксистка традиция в американските университети, от друга. От възможни работещи алтернативи до различни версии на „червената заплаха“, войната на идеологиите е релевантна и в контекста на културните войни. Творчеството на Маккей успява да надскочи тези идеологически рамки и да говори за институционалната несправедливост, за различните Америки, обитавани от различните американци, и за безкрайната борба за граждански права, която продължава и днес.
Новият Колос
Не дръзкият гигант със древногръцка слава,
от бряг до бряг разкрачил войнствени нозе;
пред портите, окъпани от залез и море, ще спре
със огнен факел във ръце – могъществена, права,
светкавиците овладяла, тя името си разгласява:
Майка на Изгнаници. С десница като фар зове,
цял свят приютява и поглед мек ще разпростре
над мостовете от ефир на двата огледални града.
„Задръжте, вехти царства, славния разкош – извиква тя
със устни неми. – На мене дайте уморени, бедни,
потъпканите бежанци, жадуващи за свобода,
окаяната сган от бреговете ви безредни.
Пратете тях, бездомни, корабокрушенци,
светилник аз издигам над златната врата!“
Ема Лазарус, 1883 г., неизвестен преводач
Няколко строфи от „Новият колос“ са гравирани върху Статуята на Свободата. Ема Лазарус пише стиховете през 1883 г. като част от дарителската кампания за построяването на пиедестала на статуята – за тази дарителска кампания сме ви разказвали в шести брой на бюлетина. Историческият контекст на стиховете обаче далеч надминава стогодишнината на държавата и създаването на статуята. По това време писателката и поетеса Лазарус помага на еврейски бежанци в Ню Йорк, които бягат от погромите в Русия. Самата Лазарус също е потомка на евреи, дошли от Германия и Португалия. Тя превежда Шилер, Хайнрих Хайне, Александър Дюма и Виктор Юго и става разпознаваема със стиховете си и прозата си както в САЩ, така и в Европа.
Йоанна Елми
Освен това краят на XIX век e време на ожесточен сблъсък между т.нар. нативисти и антинативисти, период на огромно политическо преосмисляне на въпроса кого да допускат САЩ на своя територия. Нативистите – основно протестанти от англосаксонски произход, изразяват тревога, че нашествието от нови имигранти ще размие американската култура, ще понижи заплатите и ще урони републиканските принципи и политическата система. На мушката са основно католици – ирландци и немскоговорящи, за които съществуват опасения, че са по-лоялни на папата, отколкото на държавното управление на САЩ и институциите на демокрацията. Огромна е и кампанията срещу южно- и източноевропейците: италианци, славяни, включително поляци, сред които има не само католици, но и православни; те се възприемат като бедни и културно различни, а също и като по-низши от расова гледна точка. На Западния бряг има изразена враждебност срещу китайските имигранти, които са обвинени, че крадат работни места от белите, и се твърди, че е невъзможно да се асимилират.
Нативистите постигат огромна политическа победа през 1882-ра – година преди публикуването на поемата на Лазарус, с Указа за изключване на китайците, с който за първи път в историята на страната се забранява влизането в държавата на определена група хора на основата на националността и расовата принадлежност. Антинативистите, сред които индустриални предприемачи и хуманитарни активисти (като Лазарус), смятат, че Америка е убежище за низвергнатите и че имиграцията е необходимо гориво за бързо разрастващата се индустриална държава. Избирайки да илюстрира статуята не като символ на военни завоевания, а като майка на изгнаниците, Лазарус обръща курса на историята в особено красив поетичен бунт.
Ксенофобската нативистка политика достига кулминацията си чак през 20-те години на новия век, когато се приемат още антиимиграционни закони, налагащи квоти за новопристигнали имигранти (включително българи). Тези политики се отменят чак след Втората световна война и имат негативни икономически последствия. През това време в страната има огромен недостиг на работна ръка, а индустриалният бум се забавя – изключването на китайските работници води до 62% спад в общото производство. През 1924 г. земеделският бизнес активно лобира да няма квоти за южноамерикански работници заради недостига на евтина работна ръка, която да събира реколтата от памук, захарно цвекло и плодове. Официалната политика между САЩ и Мексико води до наплив на 4,5 милиона мексикански работници. Много от южно- и източноевропейските работници във фабриките в Севера са заменени от афроамериканци и пуерториканци.
Война, несправедливи закони, ксенофобия и антиимигрантски настроения – тъканта на САЩ е направена и от това. Докато вървях из улиците на Филаделфия, където са живели Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин; където Едгар Алън По измисля своите мрачни истории; където са свирили някои от най-добрите джаз музиканти в историята; и където от прозорците днес ме гледат плакати FUCK ICE, докато покрай мен минава огромен камион с черно-бял американски флаг със синя линия в подкрепа на полицията, си мисля, че въпреки горчилката някак продължавам да обичам тази страна. Страна на крайностите, страна на гения и на пълното отсъствие на интелект, страна на жестокостта и на безусловната, безгранична човешка щедрост, страна на риалити шоута и на мъдрото преосмисляне на историята, страна на стагнацията и страна на промяната.
А иначе всичко ново е добре забравено старо.
Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!
Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:
Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни