Седмицата (22

Край къщата, в която живея през лятото и която се намира в известен курорт, от години се събира боклук. Не само редови битови отпадъци, ами и от ресторантите наоколо. Понякога през юли и август по стръмната каменна уличка се изливат реки от застояла мазнина и вмирисани манджи. Трудно е да се ходи пеш, трудно е и да се диша. Също така е срамно. Да гледаш как местни и чуждестранни туристи се чудят къде да стъпят с джапанките и сандалите си, за да не се подхлъзнат и пребият. Тъжно е и да гледаш как децата по улицата се опитват да тичат и играят следобед и вечер. На всичкото отгоре смърди. На помия, на развалено, на вкиснато, на безхаберие, на немара, на ден да мине, друг да дойде, на кой си ти, бе, че да ми кажеш, на я си гледай работата да не ти фрасна един, на чиста проба мръсотия. И простотия. И естествено, в тази кочина-резерват комарите, мухите, осите, стоножките буйстват и „избуяват“. В пряк и в преносен смисъл.

Това лято освен с двата вкопани в земята контейнера и двата т.нар. бобъра се оказахме и с огромна клетка за кашони, пластмаса и какво ли още не. И бобрите, и клетката са опрени във фасадата ни – от годините блъскане на контейнерите мазилката е опадала, изолационната система отдолу е разрушена. Клетката с кашоните се състезава по височина с първия етаж и закрива изцяло прозореца на стаята ни. А е само началото на сезона... Може би тук е моментът да спомена, че къщата е от 1896 г. и попада в архитектурен резерват. Може би също така трябва да спомена, че въпросната точка за събиране на отпадъци е гласувана от общинските съветници, тоест на пръв поглед всичко е законно. Но заедно с това Наредба №4 на министъра на околната среда и водите урежда въпроса с местоположението на площадките за събиране и третиране на отпадъци еднозначно – на минимум 15 метра от прозорците на най-близо разположените жилищни сгради.

Къде тогава е истината? Някъде между големия закон и местната наредба; между договорите с фирмите за почистване и реалното изпълнение на поетите от тях задължения; между интереса на общината и интересите на собствениците на ресторанти (и вероятно не само на ресторанти), които далеч невинаги съвпадат... Жителите и туристите очевидно не участват в това уравнение. Нито пък децата. И разказвам всичко това не защото искам да се оплача от нещо, което ме засяга лично (по случая съм предприела съответните законови мерки), а защото този частен случай е метафора на лошото управление в страната и как то се предава по „тръбите“ и стига навсякъде. Точно като смрадта – от главата към опашката и обратно.

Преди няколко дни на една красива и зелена улица в центъра на Варна, пълна с впечатляващи стари сгради, видях плик с боклук, заплетен в щедро разлистено дърво. Очевидно хвърлен по тъмна доба от някой втори, трети или пети етаж. Ей така, за по-лесно. Защото лошото управление – както на боклука, така и на всичко останало – е и в собствените ни домове, хладилници, гардероби, кревати. Немарата и простотията са токсични, а когато в картинката се намесят страхът и инерцията, обемите „боклук“ се удвояват и утрояват, свикваме със смрадта и дори започва да ни харесва. Както и мазута, изсипан безнаказано и незнайно от кого в морето.

„Едно време всичко беше в мазут, но не ни пукаше и си почивахме. Сега всички са ревнали“ – беше написал някакъв носталгик глупак в социалните мрежи по повод масираното замърсяване на крайбрежните води от края на миналата седмица. Няма да се учудя скоро да прочета как едно време не са ни предупредили за Чернобил, ама пък какви салати сме яли!... Изглежда, е дошло времето да забравим всичко и удобно да изпаднем в колективна деменция – ето, и от правителството предвиждат скорошно закриване на Комисията по досиетата. Или може би да изтощим до краен предел социалните си батерии в опит за съпротива?

Не знам какво ще стане с малката ми лична „война“ с боклука, който руши къщата ни, построена от прародителите ни с грижа, вкус, радост от живота и с мисъл за следващите поколения. Много е вероятно да изгубя тази война. Но решението да я водя ми се струва цивилизационно важно, независимо от изхода. Както цивилизационно важни са изборите, които правим по отношение на наистина голямата и кръвопролитна война, засягаща всички ни и водеща се вече пета година на територията на Европа.

Боя се, че новият ни министър-председател извършва крайно рисковани и нецивилизовани стъпки в тази връзка, което само доказва началната ми теза:

когато избираме да не управляваме добре боклука, започва да ни управлява той, постепенно ни засипва и ни превръща в част от себе си.

Темата „Украйна“, засегната пряко или косвено, присъства в три важни текста тази седмица. Александър Малинов ни разказва за страданията на десетките хиляди българи под руска окупация в южните части на Украйна. За тях рядко се говори и пише, а по всичко личи, че премиерът и правителството с мълчанието си и липсата на адекватна реакция подкрепят не само последователния „културен геноцид“ (както го нарича Александър), но и етническото прочистване на сънародниците ни.

Подобно абдикиране от националния интерес е исторически срам и унижение, което с всеки изминал ден заличава вековната история на българите в Украйна и обрича сънародниците ни на забвение,

завършва статията си Александър.

Втората статия е на Веселин Златков и е за Варна, „Баба Алино: Светеца, мъченикът и украинецът“. След политическия джакпот, ударен от „Възраждане“ и най-вече от „Прогресивна България“ с разкриването на това т.нар. „най-голямо престъпление“, варненските прокурори твърдят, че събраните доказателства не стигат за повдигане на обвинение. Украинският инвеститор Олег Невзоров засега изглежда чист като Светеца, на когото Костадин Костадинов искаше да прекръсти местността Баба Алино; на гърба на „мъченика“ кмет Благомир Коцев се стоварва ново бреме; а изглежда, че авгиевите обори, оставени от Портних, край нямат. Ако не друго, бабаалинското беззаконие наля толкова масло в антиукраинската мелница на Радев и компания, че ще им стигне до следващите избори. А междувременно с Невзоров ще разсейват и без това неустойчивия електорален взор от по-мащабни престъпления.

Третият текст, засягащ темата за войната, е на Светла Енчева, която навреме поставя въпроса „Православна държава ли е България?“. Въпросът, разбира се, е реторичен, тъй като според конституцията ни религията е отделена от държавата, следователно православието не е нито официална, нито държавна религия. Именно затова използването на аргумента, че България е православна държава, с цел подкрепа на войнолюбивия руски патриарх Кирил е невалиден и крайно спекулативен. Чрез съпротивата срещу наложените на Кирил санкции сериозно нагазваме в антиевропейското русло на река, в която има голяма вероятност да се удавим. И политически, и морално.

И докато сме на тема религия и държава, нека дочетем започнатия миналата седмица разказ на Атанас Шиников за динамичните и изопнати до скъсване отношения между тежка музика и ислям, както и за шейтана и какви ги дири той на метълджийските концерти. Апропо, ако до този момент сте смятали, че метълът и ислямът се самоизключват, чуйте как тези миловидни момичета с хиджаби забиват парчета на „Металика“ и заповядайте пак да си говорим по темата.

Ако на много места по света на „жицата“ не се гледа с добро око, дори и да носиш хиджаб, по всичко изглежда, че в САЩ все още имаш свободата да си всякакъв, стига да не нарушаваш нечии права. В 16-тия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми ни разказва как това лято страната на неограничените възможности бива преоткривана от света благодарение на Световното първенство по футбол. И как „американското сватбено одеяло“, хармонично съставено от разнообразни по цвят и материя парчета, продължава да функционира в цялата си пъстрота, колкото и „белина“ да изливат върху му Тръмп, дружинката му, ICE и пр.

У нас такива одеяла, без да са някаква изконна традиция, не е като да не съществуват (баба ми имаше подобно) и турнето на Лина Кривошиева с филма „Какво е да остарееш в България“ доказва острата нужда от социален пачуърк. Лина разказва за изненадата си да види на прожекциите в страната много млади хора, според които приписваните на старостта проблеми са вече трансгенерационни, и че самотата е може би най-големият сред тях. Филмът вече е достъпен за гледане в YouTube. A неслучайно следващият филмов проект на Лина и на „Тоест“ е озаглавен „Какво е да си млад в България“ и в момента тече активна кампания за набиране на средства.

Колкото и да отлагаме неприятната тема за бюджета, тази седмица тя е неизбежна. Или както казва Емилия Милчева в анализа си на ситуацията, „Никой не харесва бюджет. Протести ще има ли?“. Правителството на „Прогресивна България“ залага свръхдефицит, напомнящ ни за времето на Виденов и Орешарски; предвижда нови заеми и се надява да събере пари, като например вдигне от 1 август цената на винетките с 30% и разшири толсистемата? Моля? За какво точно да плащаме тези 30% отгоре?! За чудната национална пътна мрежа, по която мрем? Или за липсващите санкции на системни и престъпни нарушители? Или може би е време да върнем социалистическия лозунг „Икономиката икономична – дело на всеки!“.

Само през изминалата седмица по нескопосано направените (и окрадени още преди да са направени) пътища на България загинаха 9 души, между които 4 деца, а от началото на юни жертвите са 40! Придвижването от точка до точка, независимо дали като шофьор, пътник или пешеходец, все повече се превръща в игра на руска рулетка. И макар че „никой няма да излезе жив оттук“ (ако цитираме Джим Морисън), не е зле да имаме малко повече грижа и уважение към живота на другите, а и към собствения си.

Затова шофирайте внимателно; оглеждайте се за мазут в морето и сигнализирайте, ако видите такъв; изхвърляйте боклука си както и където трябва; сипвайте вода на бездомните животни и вземете та се ядосайте най-сетне на некадърното правителство, че резилът е голям и е на наш гръб. И за да е пълна картинката, пуснете си психеделичното парче Fresh Garbage на Spirit от 1967 г. Звучи като саундтрак на седмицата, а и малко психеделия няма да ни навреди в тези жеги.

Стихотворението на месеца този път се казва „Молитва“ и е от Миглена Николчина. С него няма да успеете да задържите настоящия миг (като гледам седмицата, едва ли си и струва), но със сигурност ще го осмислите.