<<Към първа част
Нощният въздух е студен и режещ. Махмуд върви в група от афганистанци, иранци и пакистанци през каменист планински терен, осветяван единствено от луната. Някъде пред тях е границата между Иран и Турция, високо в планините над Ван в кюрдския регион на Турция. Трафикантите им дават кратки инструкции: когато стигнат до граничната ограда, да я прережат и да бягат.
Ако полицията дойде отдясно, бягайте наляво. Ако дойде отляво, бягайте надясно – спомня си думите им Махмуд. – Не спирайте да тичате. Ако ви хванат – бююк шамар – голям шамар, и директно ви връщат в Иран!
Няколко седмици по-рано в Кандахар Махмуд продал почти всичко, което притежавал, включително старата си, но обичана моторетка. Успял да си осигури едномесечна студентска виза за Иран. Стигнал до Техеран, където напразно търсил човек, който да му помогне да премине нелегално в Турция. Обезкуражен, решил да се прибере у дома. Съдбата обаче го застигнала в Машхад – град близо до границите с Афганистан и Туркменистан. Именно там най-накрая срещнал трафикант на хора, който срещу солидна сума обещал да го преведе в Турция. Махмуд си помислил, че най-трудната част от пътуването вече е зад гърба му. В действителност изпитанията му тепърва започвали.
—
България през 80-те години е внимателно режисирана полицейска държава – страна на дълги опашки за основни стоки и субсидирани летни почивки по Черноморието. Кание и Раиф посрещат десетилетието потопени в работа и семеен живот. „Имахме голяма къща в Добрич, а наблизо беше курортът Албена – спомня си Кание. – Там прекарахме най-хубавите години от младостта си.“
Турското малцинство никога не изчезва от полезрението на режима.
Макар властта официално да твърди, че изповядва социалистическите принципи на равенство и братство, тя не се колебае да използва българския национализъм за свои цели. През 80-те години режимът възражда старите страхове от „турската заплаха“ и близо петвековното османско владичество. Книги и филми припомнят колективната травма от живота под османска власт – период, представян в училище като време на потисничество и масово поробване. В условията на затворената комунистическа система официалната пропаганда остава без сериозно оспорване, а турското малцинство все по-често започва да бъде представяно като потенциална „пета колона“.
Подозренията се засилват след поредица от атентати в обществения транспорт – изключително нетипично и дълбоко разтърсващо явление за една строго контролирана полицейска държава. През август 1984 г. са извършени атаки на жп гарата в Пловдив и на летището във Варна. Най-кървавият атентат е във влака Бургас–София през 1985 г., познат като атентата от гара Буново. При него загиват седем души, сред тях и две деца. Нападенията, извършени от турски националистически екстремисти, затвърждават представата за турското малцинство като въплъщение на „вътрешния враг“.
Именно в тази атмосфера на страх и подозрение е поставено началото на т.нар. Възродителен процес – кампания за насилствена асимилация, насочена срещу мюсюлманските общности в България. Решението е взето и изпълнено почти светкавично в края на декември 1984 г. Само за няколко седмици близо един милион души – повече от една десета от населението на страната по това време, са принудени да заменят имената си със славянски. Освен турското малцинство, мерките засягат и мюсюлманите от ромската общност, както и помаците.
Раиф си спомня как в града пристигат полицаи и тежковъоръжени войници, за да наложат изпълнението на указа.
Всеки, който имаше турско име, беше извикван в кметството и принуден да избере ново от предварително подготвен списък. На публични места трябваше да говорим на български и да използваме новите си имена. На колегите ми беше наредено да ме наричат „Румен“. Един човек обаче отказа. Казваше се Петьо. Той каза на полицаите: „Може да ме биете, може и да ме убиете, но аз го познавам като Раиф цял живот. Не мога да го наричам Румен.“
Насилствената асимилационна кампания е представяна от властите като опит за „възстановяване на българските корени“ на засегнатите общности. Подобни мерки всъщност не са прецедент. Още от 50-те години комунистическият режим провежда кампании, целящи да „излекуват“ помаците от тяхната предполагаема „турска идентичност“. Между 1982 и 1984 г. около 50 000 души от турската, ромската и помашката общност са принудени да сменят имената си – своеобразна генерална репетиция за събитията от декември 1984 г. и за последвалия Възродителен процес.
Мащабът на случилото се обаче е несравним с предишните кампании.
Затворени са джамии, поругани са мюсюлмански гробища, турските книги, списания и музика са забранени. Говоренето на турски език на публично място води до глоба или побой. Стотици представители на турската общност са изпратени в трудовия лагер в Белене на дунавския остров Персин. И до днес Раиф се пита какво ли са мислили властите по онова време.
Още през 70-те години ни предупреждаваха, че могат да сменят имената ни, както вече бяха направили с помаците. Но ние не вярвахме, че това ще се случи.
На 23 май 1985 г. – датата е запечатана в паметта му – Раиф е уволнен от електроразпределителното предприятие, в което работи. „Не остана нито един турчин на работа. Страхуваха се от саботажи.“
—
Махмуд е заловен малко след като прекосява границата с Турция. Озовава се в център за задържане на мигранти в източния град Ван – първия от поредица подобни центрове, през които ще премине. Там започва да учи турски, без да изоставя мечтата си някой ден да стигне до Западна Европа. Докато е настанен в център за мигранти край Амасия, в черноморския регион на Турция, започва да работи нелегално по нивите в околността. „Попитах в лагера дали мога да работя законно. Казаха ми: „Не.“ Попитах: „А какво да ям?“ Те ми отвърнаха: „Това си е твой проблем. Защо изобщо си дошъл?“
От Амасия пътят му продължава на запад през Истанбул и Бурса, докато накрая стига до Чанаккале – оживен пристанищен град на брега на Дарданелите. Когато за първи път застава край тесния проток, свързващ Егейско и Мраморно море, Махмуд гледа към отсрещния бряг и си представя, че там започва Европа.
Това наистина е Европа, но не онази, която си е представял.
Махмуд се опитва да стигне до Гърция по море. Веднъж е заловен от бреговата охрана и върнат. Друг път двигателят отказва и лодката се носи безконтролно в продължение на седем часа, преди да пристигне помощ. Опитва и по суша. Една нощ успява да премине границата край град Ипсала, но се изгубва и без да разбере, се озовава отново на турска територия. При друг опит стига чак до Александруполис (Североизточна Гърция), преди да бъде задържан от полицията. За негово нещастие, по това време носи синджир с турското знаме и тениска с лика на Мустафа Кемал Ататюрк. „Полицаите решиха, че съм турски трафикант – разказва той. – Взеха ми всичко – телефона, SIM картата.“
След поредния неуспешен опит Махмуд се връща обезкуражен в Чанаккале. Там получава предложение за работа от възрастен мъж на име Хасан. Единственото условие е да напусне града и да замине за близък остров. „Мислех си, че ще поработя един месец, ще спестя малко пари и пак ще тръгна. Но после се появи Хасан и след това – Гьокчеада... Гьокчеада...“, казва той с усмивка и известно примирение.
—
Христос Талиядурос работи в кафене с прекрасна гледка, разкриваща се от склоновете на островното село Зейтинли. Занимава се и с татуировки. Подобно на Виолета и Димитрис той се установява на острова сравнително наскоро, когато ограниченията върху културния живот на гръцката общност започват постепенно да отпадат. За него това е своеобразно завръщане у дома. Роден е в същото село, в което работи днес, но в началото на 90-те години родителите му го изпращат в Истанбул, за да учи в гръцко училище.
Винаги съм мечтал един ден да се върна за постоянно,
казва Христос. Неговото семейство е сред малкото гръцкоговорещи семейства, които остават на острова въпреки десетилетията на ограничения и натиск през XX век.
След като през 1964 г. последното гръцко училище на острова е принудено да затвори врати, малкото останали гръцки семейства започват да изпращат децата си да учат в Истанбул. Там църковните училища, управлявани от вселенския патриарх на Константинопол, продължават да преподават на гръцки и остават извън по-широките ограничения върху гръцкоезичното образование. „Патриархът ни взе под крилото си“, казва Христос. По съвпадение и той е родом от същото село – Зейтинли.
В началото на 20-те години на миналия век Имброс, както тогава все още се нарича островът, разполага с десет гръцки училища, в които учат близо 1500 деца. След като островът преминава под турски контрол, властите постепенно започват да ограничават обучението на гръцки език. Закон, приет през 1927 г., на практика забранява преподаването му в държавните училища и принуждава децата от гръцки произход да изучават езика си извън учебните занятия в частни училища.
Ограниченията са временно смекчени през 50-те години, но през 60-те са въведени отново в още по-строг вид. В крайна сметка това води до затварянето на последното гръцко училище на острова – институция, превърнала се в символ на гръцкото му наследство и идентичност.
Георги Тотев
От 60-те години нататък останалата гръкоезична общност на острова е подложена на постоянен натиск. Мнозина избират да напуснат и да започнат нов живот в Гърция, Западна Европа или Австралия. Често са принудени да продават домовете си на цени далеч под пазарните. Отношението на турската държава към малцинството допълнително се втвърдява заради продължителната криза в Кипър, където гръцката и турската общност все повече се отдалечават една от друга в стремежа си към две несъвместими цели – присъединяване на острова съответно към Гърция или към Турция.
В средата на 60-те години турските власти започват да прилагат план от 27 точки, известен като програмата „Еритме“ („Претопяване“), чиято цел е постепенно да заличи останките от гръцката идентичност на острова.
На православната общност е забранено да притежава колективна собственост, различна от църквите. Именно през този период са затворени и гръцките училища, както и сградите на местните общностни институции.
Други мерки засилват усещането, че общността е обсадена и под постоянен натиск. На острова са изградени полицейски казарми и затвор от открит тип. Разкази от онова време описват как затворници, много от които осъдени за тежки престъпления, се движат свободно и тормозят местните жители.
Хората помнят, но избягват да говорят за това. Раната все още не е зараснала,
казва Виолета.
Макар темата рядко да намира място в турското общество, създаването на затвора от открит тип заема „централно място в паметта за принудителното напускане на острова“ сред бившите гръцки жители на Гьокчеада, посочва Юмит Есер от университета „Неджметин Ербакан“. Според него съвкупният ефект от политиките, провеждани през този период, „дълбоко променя ежедневието и чувството за сигурност на острова“.
—
През април 1989 г. Раиф получава неочаквана призовка да се яви в местното полицейско управление. Информацията е оскъдна – казват му да вземе дрехи, малко пари и храна за няколко дни. Никой не му съобщава обаче къде ще бъде изпратен. Едни говорят за Франция, други – за Африка, трети – за Румъния. Той събира набързо багажа си. Кание го изпраща. Полицаите качват Раиф заедно с група български граждани от турски произход на влак. „Стигнахме до София. Едва тогава ни казаха, че ни депортират в Турция.“ Следва ново пътуване с влак, този път към границата. Групата слиза в Одрин – първия голям град от другата страна на границата.
Нямах представа накъде да тръгна. За първи път стъпвах в Турция. Нашият турски беше едно, техният – съвсем друго,
спомня си Раиф. В хола на своя дом той бавно разбърква чая си. Металната лъжичка звъни в малката чаша с форма на лале, запълвайки паузите в разказа му. Неговото прогонване се оказва предвестник на много по-мащабно изселване. В началото на юни 1989 г., на фона на нарастващото безпокойство за положението на турското малцинство в България, Турция отваря границата си. През следващите три месеца между 320 000 и 360 000 български граждани от турски произход я преминават с влакове, автобуси и автомобили, натоварени с мебели и покъщнина.
Властите в София наричат това преселение „голямата екскурзия“ – евфемизъм, който представя етническото прочистване като обикновено туристическо пътуване.
Турските власти насочват част от новопристигналите към Чорлу, град източно от Одрин. „Дадоха ни чай и храна. После започна организацията – кой къде ще бъде изпратен.“ Раиф е сам в новата страна. „Не можех да се обадя у дома. Нямаше как да разбера как са жена ми и дъщеря ми.“ Ще мине цяла година, преди двете да успеят да се присъединят към него в Турция.
Докато Раиф говори, Кание отваря малко чекмедже и изважда мартеница. Държи я внимателно в ръцете си. „Това е едно от малкото неща, които донесох със себе си от България. Не я нося, защото ми е единствената и се страхувам да не я изгубя.“ Усмихва се тъжно и добавя: „Тук няма мартеници.“
Раиф гледа чашата си с чай. „Някога говорех български толкова добре, че никой не можеше да разбере, че съм турчин.“ Днес езикът постепенно започва да му убягва, казва той. „Минаха толкова много години.“ Гласът на Кание омеква, когато се връща към спомените. „Най-трудното тепърва предстоеше. Никой не бива да бъде принуждаван да напуска родината си и да започва живота си отначало на друго място.“
Този материал е създаден в рамките на Програмата за журналистически постижения (Fellowship for Journalistic Excellence) с подкрепата на ERSTE Foundation и в сътрудничество с Balkan Investigative Reporting Network (BIRN).
Редактор на оригиналния текст: Нийл Арън
Превод: Георги Тотев
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни