По буквите: Иванова, Донева, Христов

„Винаги умира някой друг“ от Димана Йорданова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2026

Какъв е смисълът да се говори ясно за болестта и загубата? Как е разрешено да се говори за тях? Какъв е санитарният минимум на алегорията, зад който да се скриеш? Каква е функцията ѝ – да превръща казаното в поезия или да осигурява нужната двусмисленост, така че никой да не е длъжен да те разбира буквално?

Цензура ли е да престанат да те слушат?

Гневът в едно от стихотворенията на Димана Йорданова се излива тайно, като сивата вода от пране. Смъртта също е учтиво разположена от другата страна на вратата:

Благодаря, че ще почакаш да затворя вратата
и чак тогава ще се разпаднеш,
колко учтиво от твоя страна, мило момиче,
че не издъхваш в ръцете ми.

Димана говори на онзи, който не иска да слуша. Говори гневно, ту прозирно, ту в алегории, които нямат „приемлива“ страна: и буквалното, и преносното са еднакво неудобни. Алегориите на тялото са свързани с публичното пространство: не можеш да избягаш от разпада на едното в разпада на другото.

Давам под наем пространството, което тялото ми заемаше, 
на тихо и комуникативно място е, 
в близост преминава влак, 
по разписание закъснява, 
по презумпция дерайлира. 

До моя роден дом са отворили музей на илюзиите, пишеше Марин Бодаков в едно от последните си стихотворения. И също говореше за тялото като за нещо отделно, като за някого, с когото общуваш невинаги в разбирателство („от тебе искам прошка, скъпо тяло...“)

Гласът у Димана Йорданова вика тялото, което закъснява да се върне от игра, а то „прикляка в храстите, дриблира с топка от кожа, потно, побесняло за още, ниско като глава на кокиче“. Или се свива на стола под неговата тежест, опитва се да преговаря, да му обещава, да го придумва. Не съвпада с тялото си, но и не съвпада със себе си – в едно стихотворение единственото общо с вчерашното аз е вдлъбнатината в леглото, която постепенно трябва да бъде запълнена. В друго стихотворение дебелият гражданин, чийто критичен поглед виси над героинята като гащи на луната, я погребва всеки ден и тя всеки път отива на опелото – гледа отстрани и гледа погребана жената, за която никой не знае каква ѝ е била. Винаги умира някой друг – защото не искаме да слушаме за чуждото умиране, но и защото и ние не съвпадаме с нашето умиращо аз.

И слава богу! Тази книга е пълна с бяс, с гняв. Нейният език не е езикът „на забулената луна“, в нея няма неясни очертания, които читателят да запълни сам. Образите може да са ненадейни („заспали сме невинни, чисти, напикани, розови парченца от туловището на света“), но не и двусмислени. Неяснотата е вид колебливост, а тази книга е изпълнена с решимост. 

С решимост да излееш сивата сапунена течност на гнева пред всички, да придружиш тялото във всичките му превъплъщения до Бог, който ще го попита: „Какво направи с моя гняв?“

Дори само това стихотворение да съдържаше книгата, пак бих я препрочитала и подарявала. Или бих преписала някому изречението „всеки ден се сбивам за жената, която бях“.

Току-виж подсказала на някого, че има право да се бори за себе си.

„Искам да се обадя на майка по телефона“ от Мария Донева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2026

Тази книга щеше да бъде важна с всяко име на корицата, но е особено значима, защото е книга на Мария Донева. Защото нейният умел слог, топлота и внимателно отношение към читателя са създали широк кръг от хора, които ѝ се доверяват; кръг доста по-голям от обичайния литературен балон. Това доверие е изключително рядко сега, когато приятели и роднини лесно губят общ език. Мария Донева успява да създаде пространство, в което може да разговаря с всеки.

И сега е встъпила в това пространство, за да говори за траура, за скръбта по отишлия си родител. И за предварителния траур по другия, който гасне. За мъката по загубата – физическата и тази, която е по-трудно да предадеш в разговор: мъчно ти е за човека, който не е какъвто е бил. И за този, който самият ти си бил.

Опитайте да говорите с някого за това. Особено пък в неговите конкретни детайли. Опитайте да говорите за депресията, за загубата на смисъл, опитайте да кажете, че изнемогвате. Или че нямате желание да правите любимите си доскоро неща.

Казват, че грижата за тежко болен е огромна психическа и физическа тежест, която често води до депресия и други подобни състояния; че тя е диспропорционално поета от жените; и че е почти несподелима (никой не иска да слуша).

В тази книга тези теми са споделими.

Един смачкан човек
предпазливо се вдига, 
не да прави геройства – 
взима някаква книга.
…
Очилата къде са?
И жена му къде е?
За кого да се сресва?
И защо да живее…

В книгата има и воля за ведрина, и топлина (като в стихотворението, в което бащата се затичва, кретайки, да каже колко обича дъщеря си), във връщането на майката – в сънища, в които „ходи и се смее“, в самото усещане за липса, която си има име. И значи е тук. Но и в дословната честност, в която непознати един за друг читатели ще могат да тъгуват заедно, да се спасят заедно от повелята нещо да „преодолеят“, за да не пречат с тъгата си. Да могат да ѝ обърнат внимание, да се вслушат в нюансите ѝ – в загубата на смисъл, в онова, което не искаш да знаеш за себе си, в необяснимо гузното чувство, в страха, в трудно назовимите ѝ отсенки. И малко по малко, достигайки края на книгата, да видят как Мария Донева избира да завърши с обич. Да ѝ се доверят.

„Очевидното“ от Владислав Христов

София: изд. „Ерго“, 2026

За първи път от 2022 г. насам виждам българска книга, която да говори за войната. И то да говори не репортажно, не като журналистика; да говори като подземен тътен, като ромол на подземна река, като подкожна тревога, като птици, които летят ниско в приближаващата буря.

Да говори за природа и да говори за всичко останало, без да изпада в алегоричност: да помамва ума да си представи класическото романтично бягство на самотния естествоизпитател. Дори не естествоизпитател – човек с фотоапарат, свидетел.

И да го остави да види в самата природа онова, от което е бягал: насилието, подземните нива на страха, кръвта, собствената си гузност.

Тази поезия прилича на Фрост по това, че е пълна с катерици, къпини, малинов сок, кукуряк, диви прасета, клек, цъфнал орлов нокът, пчели, кълвачи, секачи, хвойна, божи кравички, врабчета, хралупи, всякакви имена на живота, като заклинания против мрака, който тегне из нея. Мрак, който също е част от природата.

И се различава по усещането за явна заплаха: войниците, които те обграждат, докато снимаш божи кравички, спусъка, наслоените сажди в „чушкопека на войната“, кръговрата на насилието, от което човекът е само част – непълен кръговрат, без усещане за справедливост, като в „гигантската секвоя наби баобаба, баобабът наби кедъра…“ или като в стихотворението, в което пчелите, забравили за всичко, се роят, мечката, забравила за всичко, гледа кошера, а ловецът, гледащ мечката, решава да отложи спусъка… само за този път. 

Перспективата се сменя; фотоапаратът става окуляр, фотографът – ловец. В книгата тлее усещане за скритото у самия теб насилие, съмнение в смисъла на човешкото – като в прегризаната по средата жаба, която не прави разлика между теб и пора, като в децата, израснали в окопите, които не са виждали куче, но отлично лаят и хапят.

Антиутопична книга, в която природата е едновременно спасителна и зверска, жестока. От време на време из страниците срещаме думата „ние“, чийто смисъл мигрира: няколко ученици на дзен учител; неизвестно множество, което наблюдава животните и се учи от тях (наблюдава и хората, но от тях нищо не научава); застава спрямо животните от другата страна на барикада, воюват; стоят в окопи, в бомбоубежища, оплакват се от квакането на жабите в окопите, но не и от нуждата да стоят в тях. 

Антиутопична книга, в която най-страшна е собствената ти природа. Безмилостна и милостива, защото те изправя пред това, заради което се страхуваш да прочетеш новините – страха от войната, екологичния страх, подземния тътен на тревогата. Очевидното.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.