През 2023 г. в Съединените щати спореха дали върховен съдия може да приема като подаръци частни полети и луксозни почивки от милиардер, без това да разруши общественото доверие в институцията. Три години по-късно България спори дали конституционна съдийка е летяла с политик, санкциониран за значима корупция.
Двете истории изглеждат различни, но всъщност задават един и същи въпрос: какъв е етичният стандарт за хората, които стоят на върха на държавата? Също така показват, че независимостта на съда не започва с клетвата, а с механизмите за селекция и избор.
Евентуалните съвместни пътувания на конституционната съдийка Десислава Атанасова с олигарха Пеевски са поводът за такъв разговор, но не и неговата тема. Защото всеки конституционен съдия е нечий избор, а когато въпросният е предложен от парламентарната квота, неизбежно стигаме до политиците, които са го номинирали.
Първият етичен кодекс на Върховния съд на САЩ
За назначения от президента Джордж Буш-старши съдия от Върховния съд на САЩ Кларънс Томас не е било проблем в продължение на 20 години да приема от милиардера Харлан Кроу, спонсор на Републиканската партия, луксозни пътувания с яхти и частни самолети и почивки, които обяснява като „лично гостоприемство“. Съдия Томас не е декларирал нищо от това в годишните си финансови отчети. Но има и още: Кроу закупил и реновирал дома на майката на Томас с цел да го превърне по-късно в музей на съдията. Оказва се, че е платил и за обучението в частно училище на правнука на Кларънс Томас.
Скандалът със съдия Томас не стигна до обвинения в корупция, но принуди Върховният съд да приеме първия си етичен кодекс. Американска адвокатка коментира по този повод, че „когато начинът на живот на един съдия се субсидира от богатите и известните, това напълно подкопава общественото доверие“.
Валентин Вълканов
Един съдия трябва да е винаги безупречен в своето извънсъдебно поведение и дейности – много повече от всеки политик. Политикът може да защитава определени интереси (на спонсори и бизнес лобита), да прави неморални компромиси, но това е недопустимо за съдиите, чиято единствена власт произтича от общественото доверие в тяхната независимост.
„Пеевски–Атанасова“ не започва с полетите
Съвместните полети само извадиха под прожекторите съмненията, съпътствали избора на Атанасова още от самото начало. Критиките към издигането ѝ за конституционен съдия се дължаха на факта, че години наред тя беше една от най-разпознаваемите партийни фигури на ГЕРБ, с дълга кариера на депутат, но без професионален авторитет, който да балансира очевидната ѝ партийна биография. Ако не броим председателския пост на Правната комисия, който е институционален опит, Атанасова е била юрисконсулт в русенския психиатричен диспансер две години и още толкова – юрисконсулт на Многопрофилната болница за активно лечение в Русе.
Още при избора ѝ през януари 2024 г. критиците на кандидатурата ѝ предупредиха, че подобен ход размива границата между политиката и институцията, която трябва да стои над нея. Проблемът беше не само в биографията на Атанасова, но и в начина, по който я избра парламентът.
Зад кандидатурата ѝ застанаха лидерите на тогавашната управляваща „сглобка“: Бойко Борисов (ГЕРБ), Делян Пеевски (ДПС), Кирил Петков, Христо Иванов и Атанас Атанасов (ПП–ДБ). Това беше политическа сделка заради промените в Конституцията, представена като институционален избор. Заедно с Атанасова в Конституционния съд (КС) влезе и Борислав Белазелков, номинация на ПП–ДБ. Още тогава за нито един от лидерите, поставили подписите си под кандидатурата на Атанасова, не са били тайна връзките ѝ с Пеевски. Като председателка на ПГ на ГЕРБ тя единствена заговори за квотен принцип при разпределението на местата в регулаторите, тоест и за включване на ДПС.
Днешният скандал с предполагаемите полети разкрива последиците от този безпринципен компромис.
Начинът, по който една държава избира своите конституционни съдии, казва много повече за политическата ѝ култура, отколкото всички декларации за върховенство на правото.
Емилия Милчева
Кой определя нравствеността?
Последният етаж на властта, ако определим така КС, следва да се крепи на доверие. Авторитетът на избраните в него стъпва на професионализъм, независимост и безукорно поведение. Но от самото му създаване през 1991 г. политическата целесъобразност все по-често измества професионалните и етичните норми.
Дебатът за етиката не е нов. Още през 1994 г., след назначаването на депутата от СДС Георги Марков за конституционен съдия, 54 народни представители поискаха КС да разтълкува какво означава конституционното изискване за „високи нравствени качества“, и оспориха президентския указ за назначението. Поводът тогава бяха твърдения за принадлежност на Марков към бившата Държавна сигурност.
Конституционният съд отказа да разгледа въпроса по същество, като прие, че преценката дали кандидатът притежава необходимите нравствени качества принадлежи единствено на органа, който го избира или назначава.
Така още преди повече от три десетилетия беше поставен въпросът кой всъщност носи отговорност да прецени какво означава „високи нравствени качества“. И тази отговорност падна върху органите, които номинират и назначават съдиите, независимо къде – Народно събрание, професионални гилдии, президент.
Изборът за конституционен съдия се превърна в награда за партийно служене, за минало на активен борец за демокрацията или за уреждане с пост заради обслужване на частни интереси на тесен кръг хора. Достатъчно е да се споменат имената на бившия депутат от ГЕРБ Анастас Анастасов и на бившия премиер от СДС Филип Димитров.
Но при Десислава Атанасова още при процедурата по избора ѝ се появиха критики за нейната непригодност – не само в професионален план.
Понякога съмнението е достатъчно
В други европейски държави стандартът за конституционните съдии е различен.
През 1997 г. френската полиция започва да разплита гигантската корупционна афера около държавната петролна компания Elf Aquitaine. Сред главните действащи лица се оказва Кристин Девие-Жонкур – любовница на председателя на Конституционния съвет Ролан Дюма, наричана от медиите maîtresse de la République („любовницата на републиката“). Разследването установява, че тя е получила милиони франкове, бижута, апартамент и други облаги срещу посредничество при международни сделки с оръжие и петрол. Сред подаръците е и чифт обувки за над 100 000 франка (около 25 000 евро при днешната покупателна стойност), платени с парите на Elf.
Емилия Милчева
Срещу Дюма, верен приятел на президента социалист Франсоа Митеран, течеше наказателно производство, но до окончателна присъда не се стигна. След като името му се появява в разследването, той подава оставка през 1999 г. Не защото съдът го е признал за виновен, а защото приема, че председателят на институцията, която тълкува Конституцията, не може да остане на поста, когато обществото се съмнява в неговата почтеност.
По-късно той беше оправдан по най-тежките обвинения. Но принципът е непоклатим:
конституционният съдия носи отговорност за общественото доверие в институцията, която представлява.
Полският модел
Френският случай показва как една институция защитава авторитета си. Полският е доказателство какво се случва, когато я овладее политическа сила.
Полша се превърна в най-яркия пример за политизиране на конституционното правосъдие. След като управляващата в периода 2015–2023 г. националистическа партия „Право и справедливост“ промени правилата за избора на конституционните съдии и назначи свои кандидати, Конституционният трибунал постепенно изгуби общественото доверие. Критиките към него бяха, че обслужва политическата власт, вместо да я ограничава.
Една от големите промени, които извърши, беше, че полската Конституция има предимство пред правото на ЕС, което подкопава един от основните принципи на Общността.
Европейската комисия започна наказателни процедури срещу Полша, а Съдът на Европейския съюз постанови серия от решения срещу полските съдебни реформи.
След смяната на властта новото правителство на Доналд Туск обеща да възстанови независимостта на Трибунала, но правният регрес не се поправя лесно. Европейската комисия отчете, че Полша е представила план за възстановяване на върховенството на правото през 2024 г., но мерките бяха блокирани. Кабинетът на Туск се сблъска с институционален капан – президентско вето и блокирани закони.
Полският случай показва, че независимостта на конституционния съд не се разрушава с един скандал, а с поредица назначения, при които политическата принадлежност тежи повече от професионалния авторитет. Полша е и пример как чрез спорни назначения, отказ да бъдат признати вече избрани съдии, законодателни промени и овладяване на ръководството на Конституционния трибунал една политическа сила може да превземе последния етаж на властта.
Емилия Милчева
Промяна на баланса
Скандалът около Десислава Атанасова и нейните евентуални опасни връзки със санкционирания за корупция олигарх и партиен лидер Делян Пеевски не е просто епизод от политическото всекидневие. Той поставя под съмнение етичния стандарт, по който България избира хората, призвани да бъдат последната инстанция по Конституцията. Ако за конституционния съдия е достатъчно да не е осъждан, но не и да бъде извън всяко основателно съмнение за каквото и да е нарушение, самата институция съвсем заприличва на зависимите от партиите „независими“ регулатори.
Балансът в 12-членния български КС, където президентът, парламентът и общото събрание на съдиите от върховните съдилища имат право на равни квоти, също може да бъде променен.
КС е институцията, която може да спре закон на парламента, указ на президента или да реши спор между най-висшите държавни органи. Именно затова всяко място в неговия състав е от особено значение. За да бъде прието едно решение, са необходими 7 гласа „за“, а при равен брой гласове оспорваната норма остава в сила.
Ако Десислава Атанасова подаде оставка, парламентът трябва да попълни овакантеното място, тъй като тя е излъчена от неговата квота. При доминиращо парламентарно мнозинство на „Прогресивна България“ именно тази политическа сила вероятно ще предложи следващия конституционен съдия. Като президент Румен Радев вече назначи четирима членове на КС: Сашо Пенов, Невин Фети, Янаки Стоилов и Атанас Семов. Още едно назначение, макар и формално от парламентарната квота, би променило чувствително баланса.
КС не може да бъде по-независим от хората, които го съставят. Затова и скандалът около Десислава Атанасова не е личностен. Той е за това дали последният етаж на държавата ще остане над политиката, или постепенно ще се слее с нея.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни