Разразилата се криза на общественото здраве сякаш отвори механизма на света и разкри ръждясалите чаркове, от чиято подмяна зависи устойчивото ни оцеляване.

Делокализацията на производството през последните десетилетия например. Сложните снабдителни вериги, често пъти изградени не в полза на ефективното производство, а на чистата печалба, днес водят до недостиг на медицински маски в САЩ, тъй като повечето от тях се произвеждат в Китай, а безпрецедентното търсене – и политическите маневри на китайците – предвещава месеци закъснение. Отново в САЩ, където здравеопазването е най-скъпо от всички богати развити демокрации (и от години е обект на политически кавги без реални стратегии, въпреки широката подкрепа за реформи), лекарите разчитат на дарения за маски и работят с импровизирана защитна екипировка, която в други времена би провокирала усмивки, но в настоящето причинява гняв, неразбиране, страх.

Друг пример е медийното отразяване, което продължава отровната практика на поставянето на бързината пред съдържанието. Така нареченият „синдром на заглавията“ вероятно ще застигне още повече хора покрай пандемията на COVID-19. Езикът на страха е превзел новинарските емисии и уебсайтове: броячи на жертви „на живо“ мигат в тревожно червено, а пандемията доминира напълно в новинарските емисии и всички останали събития са забравени. Макар разпространението на информация да е важно за справянето с извънредното положение, въпросът за нейното качество и доколко тя е конструктивна за обществото, е валиден не само днес.

Тези два примера са капка в морето, но заедно с останалите имат обща есенция – че се проявяват навсякъде. Никога не сме чувствали по-силно и по-лично свързаността на света. Навсякъде усещането за несигурност преобладава, проблемите си приличат, а въпросът „Какво следва?“ отеква на всички езици.

На кого да вярвам?

В общественото пространство избухнаха едновременно няколко пандемии. Освен тази на вируса, и две други – на експертите, голяма част от които с надменна категоричност или влязоха в пререкание относно държавните политики, или изцяло подкрепиха предприетите мерки; и на псевдоекспертите, които изкараха най-различни лекове – от успокоение коя зодия не я хваща новият вирус, до пиене на витамин С в промишлени количества. Нищо ново, разбира се, макар и неограниченият достъп до информация да създава различно впечатление.

От една страна, позоваването на авторитет е грешна логическа аргументация, от друга – в съвременния силно специализиран свят нямаме друг избор, освен да се доверим на онези, които знаят повече от нас. Масовото поставяне на науката под съмнение от незнаещи е изключително вредно, както става ясно от примера на САЩ. Но сляпата вяра и категоричност вредят също толкова силно – информиран дебат между експерти с подкрепата на обществото е нужен, особено когато става въпрос за безпрецедентен казус.

На 16 март 2020 г. работната група за коронавируса към Imperial College публикува проучване, което прави оценка на ефективността на обществените здравни мерки в борбата с „най-тежкия респираторен вирус от пандемията на инфлуенца H1N1 през 1918 г. насам“. В заключението се казва, че сама по себе си нито една мярка не е достатъчна – те трябва да бъдат приложени заедно, за да се постигне съществен резултат. Учените очертават две стратегии: първата се състои в смекчаване на пандемията, забавяне – но не и тотално възпиране – на разпространението, за да може здравните системи да удържат на напрежението и да се защитят хората в рисковите групи; другият вариант е потискане на пандемията и редуциране на случаите за неопределен период от време.

Всяка от тези политики крие предизвикателства. Оптималната е стратегията на смекчаване: „Комбинацията от изолиране на потенциални случаи, домашна карантина за техните семейства и съжители и социално дистанциране за възрастните и хората в рисковите групи може да намали нуждата от медицинска намеса с 2/3 и да редуцира смъртността наполовина.“ В доклада обаче учените уточняват: „Въпреки смекчаването, пандемията вероятно ще причини смъртта на стотици хиляди и множество претоварвания на здравните системи. Следователно в държавите, където е приложимо, потискането на епидемията остава предпочитана политика.“ Лошата новина е, че този тип интервенция „трябва да продължи до произвеждането на ваксина (вероятно 18 и повече месеца), тъй като разпространението на болестта отново ще достигне високи нива, ако мерките бъдат отслабени.“

В проучването се подчертава, че макар към момента Китай и Южна Корея да са примери за потискане на епидемията в краткосрочен план, дългосрочният ефект остава под въпрос, както и мащабът на икономическите последствия от мерките.

От друга страна, станфордският професор Джон Йоанидис, чиято специалност е изучаването на медицински изследвания, смята, че вземаме сериозни политически решения с вероятно тежки последствия, без да разполагаме с достатъчно данни. „Нуждаем се от по-сигурна информация, за да се насочим към решения и действия от монументално значение и да проследим тяхното въздействие“, заявява той.

Йоанидис също изтъква времето, нужно за създаването на ваксина, както и че последствията от подобна безпрецедентна изолация на една трета от населението на планетата са напълно непредвидими. Според него не можем да разчитаме на данните, с които разполагаме до момента: „Ако вземем предвид ограниченото тестване към днешна дата, някои смъртни случаи и вероятно голяма част от заразяванията с коронавирус се пропускат. Нямаме представа дали не хващаме три или триста пъти по-малък брой от реално заразените. Три месеца след началото на пандемията повечето страни, включително САЩ, нямат капацитета да тестват голям брой хора и нито една държава няма надеждни данни за разпространението на вируса в представителна извадка от населението. Официалният процент на смъртност на СЗО от 3,4% е ужасяващ, но и безсмислен. Пациентите, тествани за коронавирус, са в диспропорция спрямо тези с тежки симптоми и летален край.“

И все пак тя се върти

Щом дори експерти от световна величина не могат да стигнат до конкретни заключения и консенсус, то какво остава за другите? Както притесненията на Йоанидис, така и изводите на учените от Imperial College бяха подети от най-различни медии и политически лица (включително и в България), цитирани извън контекст или обкичени с гръмки заглавия. Сякаш фактът, че светът се прибра навътре към себе си, уплашен и стресиран, срина и последните оскъдни прегради на благоприличието.

Но Земята продължава да се върти. Макар и затворени у дома, ние все още сме тук. И продължаваме да полагаме основите на бъдещето с действията си в настоящето. Разпространението на най-различни конспиративни теории, всяването на паника, превръщането на пандемията в риалити шоу, мрачните или свръхоптимистични предсказания за бъдещето или умуването кой заслужава да живее и кой да умре, не са занимания за убиване на времето; те са проявления на изборите, които правим във време на криза. И разкриват същността ни.

Истината е, че никой не може да каже със сигурност какво ще донесе утрешният ден. Към момента броят на жертвите расте, този на лъжепророците – също. Съществуват обаче и добрите примери, както и възможността да преосмислим настоящите модели с помощта на критичната журналистика, здравословния научен дебат и адекватното политическо лидерство.

Разчитаме на съвестните журналисти да поставят началото на смислените разговори – за диспропорционалното ограничаване на човешки права, за правенето на печалба от животоспасяващи технологии, финансирани от данъкоплатците, за неадекватността на част от законите, приемани по време на криза. Задача на обществото пък е да разбира и изисква тази информация – както и да съзнава нейната цена.

Моделите на финансиране на проучвания и иновации не само в областта на медицината, но и в други така нужни на обществата ни сфери, трябва да бъдат преосмислени и променени – което също предполага обществен разговор. Ролята на технологичните гиганти в обществата ни вече е факт: Марк Зукърбърг и Бил Гейтс може да обединяват усилия за справяне с кризата, но дебатът за ролята на социалните мрежи като източник на информация и най-вече на дезинформация е още по-важен от преди. Контролът, който технологичните гиганти упражняват в настоящата ситуация, надали може да убегне някому.

Шанс за равносметка?

Призивите от болници по целия свят за дарения и помощ, липсата на жизненоважна инфраструктура и технологии, нелоялните практики на работодатели и липсата на работещи на практика социални стратегии в много държави пък поставят въпроса за каква система всъщност допринасяме всички ние, които живеем в общества на все по-изразени неравенства и все по-сериозни икономически сривове. Чувството, че нещо не е наред в архитектурата на времето ни, се засилва.

Проблемите с финансирането на международни организации като СЗО, чиито най-големи донори са САЩ и Китай, води до оцветяването на тяхната реакция в политически нюанси и хвърля сянка върху така нужната им експертност. Политическият дискурс в XXI век пък продължава да борави с идеологиите на предходните столетия, често пречупени през призмата на партийния фанатизъм и манипулация. Тази стратегия работи в мирно време, когато риалитито на политиката е просто поредното развлечение за уморените цинични умове. Но изправени пред проблем от ново естество, ни е трудно да си отговорим как черно-белите имагинерни доктрини на социализма и капитализма могат да се справят с бъдещето, което вече е тук; пандемията от COVID-19 брутално освети зеещата пропаст между идеологията и реалността. Кризите имат този навик.

Независимо обаче от трудните истини, пред които се изправяме и тепърва ще осъзнаваме, e важно да отбележим няколко факта:

Човешкият живот е върховна ценност. Дали политиките и стратегиите ни за справяне с пандемията са били правилни, или грешни, ще покажат бъдещето и множеството проучвания, за които са нужни време, човешки ресурси и надеждни данни, за да се стигне до конкретни изводи. Важното е, че към този момент и с оглед на настоящата информация не сме склонни да плащаме цената на бездействието, губейки хиляди човешки животи. Едва ли е нужно да обясняваме защо това вдъхва огромна надежда. Проучване на Масачузетския технологичен институт показва, че градовете в САЩ, предприели крути здравни мерки по време на пандемията от инфлуенца през 1918 г., са имали по-бърз растеж след края на пандемията. Икономиката ще живее, ако са живи хората.

Дори информационното замърсяване, в което живеем, не успява да доведе до масова негативна реакция – напротив. Може да няма брояч за добри примери, но те са навсякъде. В България хората пазаруват за съседите си, откликът на призиви за доброволци е огромен, преводачи и медици превеждат важни научни материали за пандемията. В много страни в Европа и света хората излизат на балконите си всяка вечер с аплодисменти за здравните работници. Във Франция се организират групи за разговори по телефона със самотни възрастни хора например. Европейската солидарност се засилва – болници в Германия и Люксембург приемат френски пациенти от Източна Франция, където болниците вече изнемогват, а държавите членки помагат с медицински материали и финансова подкрепа.

Някои от ключовите уроци са научени. Компаниите, получили финансова помощ от държавата, няма да могат да изкупуват обратно акциите си с тези средства нито в САЩ, нито във Франция – вратичка, от която мнозина се възползваха по време на кризата през 2008 г.

Разбира се, нереалистично е да си представяме, че финансовите интереси няма да вземат превес и политическите лостове няма да бъдат използвани, за да се извлекат ползи от кризата – това просто противоречи на човешката природа. Но ако изберем умереността пред паниката, човешкото пред инстинктивното, солидарността пред изолацията, съзидателността пред цинизма и критичното доверие пред сляпото отричане или прекланяне пред идоли, имаме шанс да се измъкнем от образа на поколението, което не може да преживее разочарованието, че не живее в блажено, утопично бездействие след края на историята на Фукуяма. И да бъдем достойни автори на своята история.


* Заглавието е заимствано от романа „Чумата“ (1947) на Албер Камю: „Но в действителност тогава, сиреч към средата на месец август, чумата беше завладяла всичко. Нямаше вече лични съдби, а колективна история – чумата и споделени от всички чувства.“ Превод от френски Надежда Станева, изд. „Народна култура“, 1982.