Борбата с пандемията от новия коронавирус е свързана с ограничаване на немалка част от човешките ни права – такива, каквито сме свикнали да имаме. Сред засегнатите ни права са тези на личен и семеен живот, на свободно придвижване и събиране с други хора, на труд, медицинско обслужване, културен живот. В различните държави ограниченията на правата са с различен обем и строгост. Разликите зависят не само от тежестта на епидемията, но и от местното законодателство, политическите традиции и характеристиките на обществото в съответната страна.

Неотдавна Европейската комисия призова усилията за овладяване на пандемията да се полагат при спазване на човешките права. Дни преди това правосъдният министър Данаил Кирилов лансира идеята за времето на извънредното положение да се дерогира (тоест да не се прилага) Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). До момента това са поискали още Армения, Грузия, Латвия, Молдова и Румъния. На този етап страната ни не е внесла официално искане за дерогация на ЕКПЧ. Юристи обръщат внимание, че ангажиментите на България относно човешките права са заложени и в Конституцията, но тя не е променена или отменена с оглед на извънредното положение.

И така, без претенции за изчерпателност – ето някои от правата ни, които в по-голяма или по-малка степен са ограничени в името на овладяването на пандемията.

Правото на живот е най-основното човешко право. Всички рестрикции, налагани, за да се ограничи и забави пандемията, целят именно запазването на живота на възможно най-много хора. Но колкото и парадоксално да изглежда, понякога в името на живота се отнема и се жертва живот. На някои места в Китай например хората, отклонили се от карантината или неспазващи наложените санитарни мерки, бяха заплашени със смъртно наказание. В Италия, поради претовареността на здравната система, по-възрастни пациенти масово са обречени на смърт, за да имат шанс по-младите. Подобни са перспективите и за България при нарастване на броя на заразените в тежко състояние.

Гарантирането на правото на живот е свързано и с правото на защита от дискриминация. Представителите на дискриминирани и маргинализирани социални групи имат по-ниски шансове да бъдат адекватно предпазени и лекувани. Освен по възраст, пандемията предизвиква пряка или непряка дискриминация и по други признаци.

Пряка дискриминация по етнически признак е например завардването на ромските махали с контролно-пропускателни пунктове, определени от прокуратурата като „населени с лица от различна етническа принадлежност“. Посланието на тази мярка е: те не са равноценни човешки същества, на дисциплината им не може да се разчита, затова нека се заразяват помежду си, но да не заразяват нас. Междувременно не само в много от гетата се спазват мерките за сигурност, доколкото това е възможно при лоши битови условия и бедност, а на места ромите се самоорганизират, за да защитят своето здраве и това на други хора.

Шансовете за защита на правото на живот на изпадналите в крайна бедност и бездомност принципно не са високи, но по време на пандемията те намаляват още повече. Едно, защото тези хора имат по-малки възможности да се защитят от заразяване. Второ, защото грижата за тях рязко секва. Ако за повечето хора да се хранят навън е удоволствие, което временно са загубили, най-бедните и бездомните разчитат изключително на социалните и на солидарните кухни. А те също нямат право да функционират, както и заведенията за хранене. По този начин абсолютната забрана на общественото хранене се явява непряка дискриминация на тази група хора.

Мерките за ограничаване на заразата засягат пряко и правото на личен живот, което се оказва в силна връзка с правото на свободно придвижване. В условията на принудителна изолация много хора нямат възможност да бъдат с членове на семейството си, с партньори, близки и приятели. Не само почивките и екскурзиите в чужбина вече изглеждат мираж, ами в редица държави е на практика невъзможно да се придвижиш от една част на страната до друга.

В Китай рестрикциите бяха доведени до крайност, като имаше множество семейства, членовете на които със седмици не са могли да се съберат, защото са били в различни квартали в момента на блокиране на съответните райони. В Индия е наложена пълна забрана за излизане за 3 седмици – за цялото 1,3-милиардно население.

В страни като Италия и България излизането от вкъщи е забранено освен при строго определени поводи. У нас те са сведени основно до отиването на работа и до хранителния магазин или аптеката, както и разхождането на кучето.

Във Франция разходките и индивидуалният спорт на открито бяха ограничени до един час на ден и един километър отдалеченост от дома.

В свое обръщение по телевизията германската канцлерка Ангела Меркел подчерта, че чистият въздух е необходимост. Затова разходките в Германия не са забранени и парковете не са затворени. Трябва обаче да се спазва определена дистанция между минувачите. Хората, които живеят заедно, имат право и да излизат заедно. Ако не – има ограничение да бъдат максимум по двама.

Неприкосновеността на личния живот е важен аспект от правото на личен живот. Ако се заразим от коронавирус обаче, личният ни живот изведнъж престава да е толкова неприкосновен. От нас се изисква да дадем информация за хората, с които сме се срещали, и за местата, на които сме били. Това не е особен проблем за хората, които нямат какво да крият. Но онези, които имат тайни, са пред моралната дилема да избират между неприкосновеността на личните си отношения и общественото здраве.

Проследяването на местоположението ни също е намеса в неприкосновеността на личния ни живот. В България е допустимо без съдебно решение МВР да изисква от мобилните оператори данни за местоположението на лица, които са нарушили карантината. Подобна е ситуацията и във Франция. В Китай и редица азиатски страни, както и в Израел контролът на местоположението по време на епидемията обхваща на практика всички. В Полша се използва и лицево разпознаване. В Германия, Австрия и САЩ локализирането на местоположението се използва единствено за статистически цели и е анонимизирано. Немският институт „Робърт Кох“, предоставящ официалните данни за разпространението на вируса в Германия, дава гаранции както за анонимизирането на данните, така и за ограничения срок на проследяването.

Особено са засегнати правото на труд и възнаграждение на труда. В настоящия период цели професии изчезват за времето на мерките на ограничаване на епидемията. Засегнати са всякакви бизнеси – както огромни концерни, така и малки фирми и хора със свободни професии. Сред първите пострадали бяха фирмите за круизни пътувания. Огромни загуби търпят туристическата и транспортната индустрия, заведенията, фризьорските и козметичните салони, цели сектори от търговията, производството и множество други сфери. Милиони хора са в принудителен неплатен отпуск, а безработицата рязко нараства. Различните правителства предлагат различни по обем и форма мерки за подкрепа на засегнатите хора и фирми. В настоящата ситуация обаче няма как те да бъдат достатъчни, а и често са закъснели.

Поради претовареността на здравните системи, както и поради високия риск от заразяване в лечебните заведения е силно ограничено и правото на достъп до здравеопазване. В редица страни, включително и България, достъп до медицинска помощ имат почти единствено спешните случаи. Ако раждаме или има риск да умрем или да загубим орган, състоянието ни е спешно. Ала ако имаме силна болка в зъба например, за нас ситуацията е спешна, но от гледна точка на закона не е. И е спорно доколко в условията на извънредно положение ни се полага помощ.

Съществуват редица медицински състояния, които не са спешни, но са свързани с болка и/или страдание, а някои и с влошаване, ако не се лекуват. Сред тях са множество хронични заболявания. Срокът на протоколите и рецептите на хронично болните беше удължен, но немалко от тях имат нужда от редовно проследяване, а някои – от започване на лечение или от корекцията му. Липсата на профилактични прегледи увеличава риска от развиване на редица социалнозначими заболявания.

Някои страни ограничават и правото на изразяване и информация по теми, свързани с коронавируса. Ли Уън-лян, първият лекар в Китай, съобщил публично за новия вирус, е принуден да подпише писмо, че „разпространява фалшива информация, която сериозно нарушава обществения ред“. Не след дълго самият медик умира от COVID-19. В Пловдив студент по медицина от Бангладеш беше арестуван, а областната прокуратура образува досъдебно производство срещу двама лекари – все за всяване на „паника“, „тревога“ и разпространяване на „фалшиви новини“ във връзка с коронавируса. „Прегрешението“ на лекарите е, че са казали, че болницата им няма готовност да лекува пациенти с COVID-19 и работещите в нея не разполагат с предпазни средства. А икономистът Владимир Каролев е с обвинение не само за нарушаването на карантината си, но и за „заблуждаващи публикации в социалните мрежи“, в които изразява съмнение в ефективността на мерките срещу заразата.

Покрай тези казуси ВМРО за пореден път лансира идеята си за криминализиране на „фалшивите новини“. Предложението не успя да влезе в закона за извънредното положение заради ветото на президента Румен Радев. ВМРО обаче не се отказва и се опитва да прокара идеята си чрез промяна в Закона за радиото и телевизията. Ако предложението бъде прието, държавата ще има контрол върху всички медии и интернет сайтове, и то не само за срока на извънредното положение. И Съветът за електронни медии ще бъде абсолютната инстанция, която ще решава коя информация е истинна и коя – фалшива.

Усилията за овладяване на епидемията у нас възпрепятстват и правото на справедлив процес. Съдилищата в България са затворени за периода на извънредното положение (който е много вероятно да бъде удължен). Отлагат се почти всички дела – административни, граждански и наказателни. Прави се изключение единствено за „неотложните“, ала кое дело е неотложно, е сложно за дефиниране. Междувременно едни хора например не могат да се разведат, други са в ареста в очакване да бъдат осъдени или оправдани, трети не получават разрешение на имотни, служебни или други спорове.

Отлагането на делата нямаше да бъде такъв проблем, ако прокуратурата не проявяваше хиперактивност. Само досъдебните производства срещу нарушители на карантината са повече от 120. Обвинените за „фалшиви новини“, за които вече споменахме, са трима. Досъдебните производства „валят“ отвсякъде. Включително точно насред извънредното положение прокуратурата внесе обвинителен акт срещу ученик, който в началото на миналата година е убил баща си, за да спаси майка си от него.

Така, при отсъствието на съд, пред който адвокатурата да защитава клиентите си, се нарушава правото на всеки човек да бъде смятан за невинен до доказване на противното. Защото съдебната система на практика се свежда до прокуратурата. Което е особено притеснително с оглед на факта, че прокуратурата демонстрира и намеса в законодателната (предлагайки законови промени и съветвайки депутатите как да гласуват) и изпълнителната власт. Медиите и обществото бързо свикнаха, че е нормално не полицията, а прокуратурата да арестува. А вече не са рядкост и медийните внушения, че тя завежда съдебни дела, въпреки че реално става дума за досъдебните производства. Ако прокуратурата започне да издава и присъди, кръгът ще се затвори.

Човек има право и да не бъде подлаган на изтезание, както и на нечовешко и унизително отношение. Въпрос на тълкуване е дали и доколко ограниченията заради коронавируса в различни страни водят до нарушаване на тези права. Ако медиите тиражират информация, че срещу някого е повдигнато обвинение, а този човек няма възможност да се защити и да получи справедлив процес, това унизително отношение ли е? Ако например семейства, в които има скандали и насилие, са затворени в домовете си със седмици и месеци, това изтезание ли е? Ако някой изпитва непоносимо физическо или психическо страдание, но няма достъп до медицинска помощ или лекарства, това нечовешко ли е? Къде е тънката граница, отвъд която мерките за опазване на живота ни могат да подкопаят основните принципи, върху които се крепи човешкото ни достойнство?

След овладяването на епидемията светът ни няма да е същият. Не само защото ще са нужни години на икономиката да се възстанови. А защото вече ще знаем, че нямаме по подразбиране много неща, които за поколения наред са били даденост. Да отидеш на среща. Да се видиш с приятели, да изпиеш едно кафе навън или просто да вървиш по улиците, гледайки минувачи и витрини на отворени магазини. Да отидеш на лекар или зъболекар. Да пътуваш. Да се качиш в претъпкано средство на градския транспорт. Да докосваш други хора.

А може би ще сме свикнали с някои липси и ограничения и вече ще ги смятаме за правилни или естествени. Това би означавало, че неусетно сме приели да живеем в диктатура. Дали ще се установят диктатури, зависи от силата на отделните граждански общества. От хората в тях зависи да не забравят кои са базовите права и свободи, които имат.

Какво не трябва да изпускаме от поглед в България:

Кои законови промени, приети заради извънредното положение, ще продължат да действат и след отмяната му? Засега такива са например измененията в Наказателния кодекс, налагащи по-строги наказания за отклонилите се от карантина. Такива биха били, ако се приемат, и промените в Закона за радио и телевизия, криминализиращи разпространяването на „фалшиви новини“. Както и много други законови изменения, прокарани уж между другото.

Най-важното обаче, за което трябва да държим очите си отворени, е дали ще сме свидетели на масово бягство от свободата и дали диктатурата няма да се е оказала по-уютна от човешките права.

Заглавна снимка: Dimitri Karastelev