Междинни избори, крайни послания и вечният бунт на избирателя

Живея в една абсурдна политическа среда. Всеки път, когато се случи нещо невъобразимо, си казвам, че това е дъното, но след това се оказва, че има и друго дъно, още по-дълбоко. И така вървим към ядрото на земята. Иска ми се да се събудя от кошмара или да напусна кошмарната кинопрожекция, но и двете не ми се получават. Всички около мен са се вторачили в наближаващите междинни избори тук (САЩ) с надежда, страх и тревожност.

Две партии – две философии за властта 

С наближаването на тези избори през ноември 2026 г. Демократическата и Републиканската партия оформят рязко различаващи се стратегии. Разликите са не само идейни, а и философски: как се печели власт, на кого се говори като избирател и кой плаща сметките. Партийните послания са продукт не само на идеология, а и на финансиране, вътрешнопартийни противоречия и структурни предимства. С други думи, не е важно единствено какво казваш, а с кого си свързан, докато го казваш. 

Страхове, власт и популизъм: САЩ, Полша, България

Един поглед към изборите в САЩ, България и Полша, които привидно нямат нищо общо, а в същото време се оказва, че някои неща са едни и същи навсякъде по света. От Яна Хашъмова.

ТоестЯна Хашъмова

Демократите – „партията на хората“ 

Демократите влизат в цикъла на 2026 г. със самочувствието на партията на „гражданската енергия“, малките дарители и активизма „по места“. Доста ранните финансови успехи, почиващи на хиляди малки дарения, и ентусиазмът на прогресивните PAC-ове¹ им позволява да създадат удобен наратив: „Ние сме подкрепяни от хората, не от милиардерите.“ Кандидати като Джеймс Таларико, Джон Ософ и Шерод Браун вече са събрали милиони долари, което говори за мащаба на прогресивния ентусиазъм. Но зад тази вълна от малки дарения се крие старият проблем – вътрешното разделение. 

Прогресивното крило настоява за системни реформи, икономическа справедливост и борба с неравенствата. Умерените, особено в колебаещите се райони, предпочитат по-тих тон, стабилност, прагматизъм и „да не плашим центъра“. Общият знаменател? Защита на демокрацията и противопоставяне на политики, асоциирани с Доналд Тръмп. Но тук изпъква един премълчаван проблем: демократите упорито подценяват реалната опасност от нечестни избори. А тя, при управление с открито пренебрежение към институциите, не е хипотеза, а реална възможност. 

Още по-проблематично е неразбирането или пренебрегването на културното разделение на обществото. Избирателите все по-рядко гласуват според икономическите си интереси и все по-често – според културната си идентичност. Няма го класовото съзнание на Карл Маркс. Докато демократите обясняват как икономическите им програми „помагат на всички“, републиканците говорят за разпадащия се традиционен свят – такъв, какъвто го знаем и харесваме. И страхът, за разлика от икономическите данни, определя политическия избор. 

Републиканците – ред, страх и чекове с много нули

Републиканската партия залага на по-различен подход: организационна мощ, структурни предимства и големи донори. През 2025 г. републиканските национални комитети събраха повече средства от демократите, а ролята на супер PAC-ове като Senate Leadership Fund и Congressional Leadership Fund расте. Като добавим към това щедрите дарения на Илон Мъск, и наративът се оформя: партията на бизнеса ще успокои икономическото недоволство, ще подобри пограничната сигурност и ще се справи с културната тревожност. Този подход енергизира твърдото електорално ядро на MAGA.

Политика, просвета и провал. Кой се страхува от американските университети?

Яна Хашъмова, която е университетска преподавателка в Охайо, разказва от първа ръка какво се случва напоследък в университета, в който работи, и защо новата президентска администрация, изглежда, се страхува от образованието, особено от висшето.

ТоестЯна Хашъмова

Социалните мрежи – бойно поле, не форум

Както винаги, социалните мрежи са централната арена на конфликтите. Руското присъствие не повтаря шока от 2016 г., но остава устойчив фон за внасяне на неистини и съмнения. Целта е по-скоро да накараш избирателя да не вярва на нищо. Изкуствен интелект, фалшиви новинарски сайтове, координирани публикации в X, Telegram и периферни платформи работят за задълбочаване на недоверието. Демократите залагат на TikTok и Instagram, на инфлуенсъри и кратки видеа, които „разказват политиката“. Републиканците доминират в екосистеми, построени около личности и завъртени през гнева и усещането за несправедливост. Две различни дигитални пространства почти без припокриване и без шанс да се убеди избирател, чиито медийни алгоритми му представят само това, което очаква да види.

Бунтът като политически жест

Към тези сравнително добре структурирани стратегии трябва да добавим и неструктурираното, а именно емоцията. Най-ефективната ѝ форма днес е популизмът, подправен с обещания за радикална промяна. Преди около две години във Великобритания Киър Стармър спечели с обещание за стабилност и бързо стана непопулярен. В Япония Санае Такаичи победи с конфронтация и радикални предложения и продължава да бъде харесвана в иначе традиционно мъжка политическа среда. Същото видяхме и в Ню Йорк с Мамдани, който се представи като бунтар в кампанията си, и засега подкрепата му продължава да е висока. Изглежда, че в сегашните времена избирателите предпочитат бунта пред реконструкцията. Гласува се със сърцето, а не с разума. Разочарованието идва после.

Обединена Европа и европейската мечта

Възможно ли е европейската стратегическа култура да бъде съживена? И достатъчно ли би било създаването на обединена европейска армия? Как се е променила европейската мечта през годините и мечтае ли изобщо Европа за нещо? От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

А в България? Същият сценарий на по-малка сцена

Трудно ми е да избегна паралелите с българските избори от 19 април. И в България имаше съмнения, изказани от евродепутатка, за руска намеса, а TikTok закри десетки фалшиви акаунти. Социалното и културно разделение е сходно, а търсенето на „рязка промяна“ – същото.

Докато американските партии се мъчат да обединят разцепени крила, българските трудно формулират ясно разпознаваеми послания. Избирателят по традиция се впечатлява от личности, не от програми. От Сакскобургготски, през Станишев, Борисов, до Радев наказателният вот и отричането на статуквото тежат повече от всяка управленска платформа. Освен антикорупционните и антиолигархични послания, подкрепени с близо десет години популизъм по време на президентските мандати на Радев, политическата му програма е неясна. Не може да се разбере и от парламентарните членове на „Прогресивна България“, които засега са група от няколко известни спортисти, някои познати лица от служебните кабинети на Радев и други с неизяснени позиции. 

Остава популизмът само с няколко от множеството примери: най-високия пилон с българското знаме в Европа, недопустимия от конституционна гледна точка референдум за еврото, последното новогодишно поздравление като президент, в което той пак критикува приемането на еврото, а в същото време подчертава, че България принадлежи към ЕС заради „цивилизационния си принос“. Всички тези примери, включително имена на успешни атлети в партийните листи, са пряко свързани с големия разказ на българската национална идентичност – гордост, бунт и символи на величие. Политиката се превръща в емоционален спектакъл, а не се държи като програма за бъдещето.

Разумът губи и емоцията печели

Докато републиканците в САЩ определено разчитат на страха и на емоциите, които той предизвиква у избирателите, демократите все още колебливо се опитват да активират други чувства у своите избиратели за междинния вот през 2026 г. А резултатите от българските и други избори показват едно и също: когато недоволството е повсеместно, избирателят търси не най-добрата политика, а най-силното чувство. Питате се дали в Унгария все пак не надделя разумът? Може би разумът надделя, защото страхът от заплахите на Орбан престана да действа.