Блокадата на Ормузкия проток, наложена от администрацията на американския президент Доналд Тръмп, и ограничаването на военните действия в Близкия изток бяха разтълкувани от много експерти като крачка напред към постигането на мир в региона. Това спокойствие обаче далеч не трябва да се приема оптимистично, тъй като твърдата сила и оръжията далеч не са най-ефективният начин да ескалираш един конфликт през XXI век.
След продължителната размяна на удари между Вашингтон и Техеран политиците от двете страни явно разбраха, че ескалацията между тях лесно ще трансформира конфликта в криза. Казано с други думи, вместо да контролират ситуацията, тя ще започне да ги контролира, което може да доведе до пълномащабна война в Близкия изток, в която ще се включат и арабските държави. За това осъзнаване допринесе и позицията на много европейски държави, които отказаха да подкрепят САЩ в ударите им с аргументите, че тази война не е война на Европа и че НАТО е отбранителен алианс, който не може да бъде използван като инструмент в американската външна политика.
В тези условия администрацията на Тръмп реши да вкара в действие план Б – да разшири конфликта икономически и енергийно, като в същото време го ограничи до обхвата му към момента. Това би могло да даде на американските съюзници в региона глътка въздух, като същевременно не би позволило на Иран да се прегрупира и да засили позициите си.
Каква обаче е истинската дилема на страните в конфликта и какъв е истинският залог? В този материал ще се опитаме да погледнем отвъд шаблонните изказвания на лидерите, към реалната награда, която ще получи победителят във войната.
Американската дилема в Ормузкия проток
В първите часове след началото на операция „Епична ярост“ в международната общност се очертаха две основни гледни точки за ударите, които Вашингтон реши да нанесе върху ядрената инфраструктура на Ислямска република Иран. Много европейски държави, включително съюзници от НАТО, както и доста от арабските държави застанаха на позицията, че интервенцията на Тръмп има нападателен характер, като същевременно отчетоха и опасността Иран да се сдобие с ядрени оръжия за военни цели.
Най-категорични бяха Италия и Испания, които отказаха достъп на американците до военните си бази, от които САЩ възнамеряваха да нанесат ударите си срещу Техеран. Арабските регионални сили, като Саудитска Арабия и Катар, бяха малко по-сдържани в позицията си, тъй като крахът на шиитската империя би бил добре дошъл за сунитските държави в региона. Но когато конфликтът заплаши да излезе извън границите на Иран, Рияд също отказа достъп на САЩ до собствените им бази, разположени на Арабския полуостров. Тази огромна липса на консенсус сред американските съюзници и партньори, към която по-късно дискретно, но знаково се присъединиха Германия и Кувейт, не позволи на Вашингтон да разгърне сухопътна операция в региона, което накара Тръмп да заложи на морска блокада.
Начело на втория лагер – държави, които подкрепиха САЩ, застанаха Полша, Чехия, Албания, Косово, Република Северна Македония, Литва, Латвия, България и Унгария, които осъдиха иранската ядрена програма, като нашата страна дори предостави въздушното си пространство за рутинни учения на НАТО. Встрани от Израел, който е пряк участник в конфликта, влиятелни съюзници от Алианса, като Великобритания и Турция, осъдиха атаките на САЩ на думи, но в същото време спомогнаха за действията на Америка, особено Лондон, който предостави впоследствие базите си за удари срещу Техеран. Най-хитра от всички беше позицията на Турция, която усилено критикуваше американския президент, а в същото време играеше ролята на мълчалив брокер между двете страни.
Александър Нуцов
Дилемата на САЩ беше доста сложна. Съгласно т.нар. QME акт, приет през 2008 г. от Конгреса, Вашингтон беше длъжен да помогне на Израел, тъй като нормалното съществуване на държавата беше поставено на карта поради продължаващата регионална ескалация на напрежението в Близкия изток след терористичните атентати от 7 октомври 2023. В същото време Тръмп трябваше да защити икономическите интереси на Америка, сериозно пострадали от търговската война с Китай – цел, която не беше постигната поради огромната цена, плащана от Вашингтон във войната с Иран.
На фона на тази картина ударът на САЩ беше изпреварващ дотолкова, доколкото целеше унищожаването на иранската ядрена програма и защитата на Израел. И тук се появи разделителната линия между съюзниците – Вашингтон виждаше целите на операцията като постигнати, а в Израел заговориха за смяна на режима в Иран.
Тръмп вероятно си е дал сметка, че ако САЩ започнат сухопътна операция в посока Техеран, „Епична ярост“ ще се превърне от изпреварващ удар в класическа стратегия за смяна на режим, подобно на американските намеси в Ирак и Афганистан след 11 септември. Казано с други думи, САЩ трябваше да избират между „втори Афганистан“, въвличането на арабските партньори във войната и влошаването на отношенията с Израел. В тези условия американската администрация се насочи към единственото възможно решение, което да внесе баланс в ситуацията – блокада на Ормузкия проток. Съвсем отделен е въпросът, че цената на това решение постави на карта ключово важни американски позиции в световната икономика.
Дилемата на Иран и Израел
Парадоксалното е, че ако за САЩ дилемата в Близкия изток е по-скоро критично важна, то за Иран и Израел тя е екзистенциална. Разликата между двете е, че с критично важните си национални интереси можеш да правиш все пак компромис, докато с екзистенциалните няма как – или воюваш, или те завладяват. За Израел ядрено въоръжен Иран, мечтаещ от десетилетия за унищожаването на израелската държава, означава повишено ниво на внимание, което като предизвикателство за националната сигурност от такъв мащаб няма как да бъде сдържано с конвенционални инструменти.
За Иран развитието на ядрената му програма означава и изграждане на способности, които биха могли да му дадат власт, каквато никой от съседите му не притежава: оръжия, достигащи първо Европа, а в рамките на следващото десетилетие – и САЩ. Без ядрено оръжие оцеляването на режима на аятоласите (или поне на това, което е останало от него) е под въпрос. А по правило авторитарните режими винаги се грижат преди всичко за собствената си лидерска сигурност, а едва след това за живота на цивилните си граждани.
Макар и да изглежда като самотен вълк, Иран далеч не е сам в желанието си да детронира Америка в Близкия изток. Зад него са Русия и Китай, които виждат в Техеран силен лост за проектиране на сила в региона. Проблемът в тези сметки е, че много често Москва и Техеран си представят ядрен Иран като Северна Корея, която продължава да развива нападателните си способности, без да се съобразява със статуквото в Североизточна Азия. Но за Пхенян, или по-точно за династията Ким, врагът винаги е бил един – Южна Корея. Америка остава големият противник, но близостта на Китай и икономическата зависимост на Сеул от Пекин не позволяват на Ким Чен Ун и приближените му да разгърнат програмата си до такава степен, че да променят статуквото в Азия.
Най-важният фактор, който обаче слабо се отчита от съюзниците на Иран, е религиозно-политическият. Точно тук е редно да отбележим, че иранската доктрина няма нищо общо с класическата интерпретация в шиитския ислям. Велаят-е факих – доктрината на Рухола Хомейни – се отрича от много шиитски учени като политическа интерпретация на исляма, сходна с тази на салафизма. Това прави Техеран много по-рисков актьор от Северна Корея – затворена държава, чиято идеология не се е променяла от Втората световна война насам.
Израел, от друга страна, се намира в ситуация, в която оцеляването му е поставено на карта за пръв път от неговото създаване. Иран най-сетне е на път да се сдобие с оръжие, което може да порази Израел фатално – факт, за който свидетелстват много израелски военни учени и висши офицери. Израел гледа на Иран като на много по-голяма заплаха от останалите арабски държави, защото все пак има положителен исторически опит с Египет, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ). Макар и критични към Израел, тези държави винаги са отчитали реалистично цената на мирното съжителство в Близкия изток и необходимостта от баланс на силите, който да предотврати ескалация. Иран е изключение и тъкмо затова голяма част от арабските държави скрито подкрепят САЩ във военната им операция.
Първата причина за тази скрита подкрепа е религиозно-политическата доктрина, за която вече стана въпрос. Втората е, че ако нещо се случи с Израел, следващата държава в списъка е Саудитска Арабия, а след нея – Катар, ОАЕ и Египет. Ето защо за арабските държави дори и ядрено въоръженият Израел може да се окаже много по-приемлив съсед, отколкото Иран, който лесно би се превърнал в източник на напрежение, особено ако оръжията му попаднат в ръцете на трансграничните терористични мрежи. Единственото изключение от това правило е Турция. Тя обмисля разработването на свой ядрен потенциал – ход, който би се превърнал в истински кошмар за Техеран, тъй като тогава той ще се окаже притиснат между две ядрени държави.
Искрен Иванов
Какво ще спечелят актьорите?
Ако САЩ победят в тази война, тяхното глобално превъзходство ще бъде съхранено за следващото десетилетие, тъй като пръстенът, който Тръмп се опитва да заключи между Гренландия и Иран, ще е частично завършен. За да стане това обаче, Америка ще има нужда от съюзниците си и от едно голямо „да“ от страна на арабските държави. На този етап подобен хоризонт изглежда нереалистичен и причината са идеологическите борби между политиците в Европа и в Америка – когато от едната страна на океана управляват либерали, а от другата консерватори, позициите им водят до конфликти.
Ето защо американската администрация ще заложи на стратегията на задушаването, която вече виждаме да се осъществява с Русия във войната с Украйна. В контекста на Иран вероятно Вашингтон няма да се стреми непременно към бърза смяна на режима или към тотална война, а към продължителен натиск, който постепенно да отслабва способността на Техеран да проектира влияние. Дали обаче тази ситуация може да сработи в Близкия изток и доколко Европа ще е готова да подкрепя съюзниците на САЩ в региона, както например подкрепя Украйна, също е под въпрос.
Едно стратегическо поражение за Вашингтон в Близкия изток би означавало преди всичко победа за Москва и Пекин. В тези условия Русия и Китай могат да си позволят да диктуват баланса на силите в региона, но за кратко, тъй като в момента, в който Иран завърши ядрената си програма, едва ли ще се съобразява с това, което му се спуска отгоре.
Бедата е, че в момента Техеран се управлява от военни, които – както и арабските държави добре осъзнават – са едни от най-големите съюзници на терористите. В обозримо бъдеще това създава опасност ядрени технологии да попаднат в ръцете на недържавни актьори, чиято идеология не съвпада с рационалното мислене на държавните. До момента в научния дебат няма трудове, посветени на този въпрос, но повечето анализатори от ерата на Студената война приемат, че такова развитие на нещата може да доведе до ядрена дилема на сигурността в Близкия изток.
Дали обаче е реалистичен и мирен сценарий за региона? Това обикновено се случва, ако страните седнат на една маса и се разберат. Диалогът е основна предпоставка за постигането на консенсус, а желание за такъв диалог липсва. Едно е сигурно – икономическите последици от конфликта ще са изключително трудни за преодоляване и могат да доведат до нова глобална икономическа криза.
В тези условия България поне има късмета, че се разплаща с основна резервна валута, което би спомогнало Европейската централна банка да регулира ценовата стабилност у нас, ако нещо се обърка.
Искрен Иванов
От друга страна, не можем да отречем, че новото негласно разделение в НАТО и ЕС вече е факт – разделение на американски лагер, обхващащ Централна и Източна Европа, и на западноевропейски блок. Тъжното е, че тези разделения не са геополитически, а зависят от идеологическите лагери, към които принадлежат респективно европейските и американските елити. Единственият изход е мащабна реформа в Алианса и в Общността – реформа, която ще промени значително НАТО и ЕС от вида, в който ги познаваме.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни