Главен асистент в Института за литература (БАН). Работи в областта на научната фантастика, жанровата теория и видеоигрите. Автор на книгата „Виртуалният човек. Опит върху фантоматиката“ (2022).
Тръгвайки от една поредна класация на „най-добрите“ видеоигри, Миглена, Еньо, Николай и Чавдар (Северина завършва докторската си дисертация по философия, но скоро ще е на линия) постепенно стигат до идеята да разработят – без да класират – 100-те игри на „Игромислие“ за 2026 година.
Как изглежда „елегантната“ видеоигра според „игромислещите“? Вътрешно хармонизирана, нетърпяща излишества и... чаровна. На всичкото отгоре такова съвършенство далеч невинаги изисква зашеметяващи технически средства.
В последната част на дискусията за играта „Киберпънк“ всички игромислещи се събират (като в края на криминален роман от Агата Кристи), за да оголят още лудонаративни въпроси, пристрастности и противоречия: спектакъл vs. морал; минало vs. настояще; аватар vs. играч.
През май и юни групата игромислещи философи разсъждават по темата за моралната двусмисленост на видеоигрите и противоречието между наратив и игрова механика. А конкретният предмет на разговора с продължение е играта „Киберпънк“.
Доколко разказът във видеоиграта е разписан и несвободен? Кой е повече разказвач – самотният играч пред екрана или играчът на маса сред себеподобни? Къде свършва креативността и започват комбинаториката и ветото на алгоритмите? Тандемът Генов–Парушев продължава да игромисли.
„Игромислещата“ ни рубрика продължава с разговор между Николай Генов и Чавдар Парушев за прехода от „маса“ към екран и от „задруга“ към самотно приключенстване, пък макар и с наръч персонажи, компенсиращи редуцираната социалност.