Angine de poitrine, или от какво е направена музиката

Минавала ли ви е през ума мисълта, че в музиката вече всичко е измислено? Че не може да се появи нещо, което не прилича на нищо досега? Че изкуственият интелект е способен да генерира произведения, не по-лоши от преобладаващата посредственост, и трудът на много музиканти може да стане излишен? Мечтаете ли си нещо да разтърси света на музиката, така че тя отново да започне да вдъхновява, да провокира, изобщо – да дава смисъл? Ако да, може би има надежда. Ако харесвате музика, която бяга от клишетата,

до вас вече може да е достигнала обсесията по канадското дуо Angine de poitrine.

В случай че не е – сега ще наваксаме.

На френски името на групата означава ангина пекторис – медицинско състояние, по-известно като стенокардия или гръдна жаба. За анонимността на членовете на групата допринасят не само псевдонимите им (Khn de poitrine и Klek de poitrine), а и чудатите костюми на черни и бели точки, които скриват лицата им. Музикантите свирят на струнен инструмент с два грифа (китара и бас) и барабани. Khn използва босите си (но изрисувани на точки) стъпала, за да управлява ефекти като например лууп – записване и повтаряне на определени пасажи, върху които се свирят други.

Макар Angine de poitrine да са активни още от 2020 г., манията по тях е от март 2026 г., когато сиатълското радио KEXP качва в YouTube техен концерт, изнесен в Рен, Франция, през декември 2025 г.

Три месеца по-късно видеото е гледано (или поне отворено) над 14 млн. пъти, а YouTube изобилства от влогърски реакции на музиката на дуото. Екстравагантните канадци са почетени дори от Google – веднъж, когато търсех информация за Angine de poitrine, екранът на компютъра ми изненадващо се обсипа с черни точки.

Какво има между полутоновете?

Най-интересното в Angine de poitrine обаче не е външният им вид, нито анонимността им, а микротоналната им музика. За да разберем обаче какво е микротоналност, трябва да си припомним какво сме учили за тоновете.

Нека си представим клавиатурата на едно пиано. Ако започнем от произволен тон, например до, до същия тон в следващата октава (в случая – горното до) има общо 12 тона и полутона. Толкова е сборът на клавишите – седем бели плюс пет черни. Струнните и духовите инструменти също използват тази скала от 12 тона и полутона. Почти всички произведения в западната музикална традиция, които са ни известни, независимо от жанра им, са създадени върху нейната основа.

Ами ако някой изсвири тон, който е между до и най-близкия полутон, примерно, до диез? Обикновено това означава, че или инструментът не е настроен вярно, или човекът свири фалшиво.

Освен ако не става дума за микротонална музика.

Микротоновете са именно тоновете, които са между полутоновете. В микротоналната музика те не се възприемат като фалшиви, а имат право на съществуване. Микротоналностите не се свеждат до познатите ни 12 тона и полутона, а са изградени на други принципи.

На колко части, освен на две, може да се раздели един тон? Може да има 1/4 или 1/3 тон, но също и 1/17 например или каквато дроб ви хрумне. А може и разстоянието между два съседни тона да е различно от общоприетото. Защото тоновете са спектър – като цветовете. И преливането между тях е плавно. Затова и е практически невъзможно за човешкия глас, както и за голяма част от музикалните инструменти (освен може би издаващите дигитален звук) да постигнат абсолютно чисти тонове – те винаги се колебаят повече или по-малко около точния тон.

Angine de poitrine не са откривателите на микротоналността.

Тя съществува отдавна. Характерна е например за традиционната тайландска музика, в която се използва скала от седем тона на приблизително равни интервали, но различни от тези, с които сме свикнали.

Може да намерим микротонове на различни места по света, включително наблизо. Те са характерни и за турската музика, а не са съвсем чужди и на българския фолклор. Като се замислим, инструменти като гайдата и гъдулката, както и някои техники на народно пеене доста бягат от „правилните“ тонове. Което не е техен недостатък – напротив, в това им е чарът.

Впрочем микротонални инструменти се продават, и то не само фолклорни. При наличие на желание (и достатъчно средства) човек може да се снабди с микротонални китари, баскитари, струнни инструменти с два грифа като на Angine de poitrine и какво ли още не. Има дори микротонални пиана с подредби на клавишите от странни по-странни. Друг е въпросът, че всеки струнен инструмент, който няма прагчета, може да се използва за микротонална музика.

Откъде се вземат „правилните“ тонове?

Странното всъщност не е, че има микротонална музика. По-любопитният въпрос е: 

след като тоновете са спектър, защо огромната част от музиката е създадена върху системата от октави с 12 полутона на равни интервали един от друг?

Тази система, наречена равномерна темперация, е създадена в края на Ренесанса и зората на Новото време – публикувана е от Джовани Лафранко през 1533 г. Тя изразява общата нагласа на епохата всичко да се подчинява на ясни рационални правила.

След като равномерната темперация достига до Германия, в нея е въведен още по-строг ред. Йохан Себастиан Бах „постановява“ кои комбинации между тоновете са „добри“, тоест звучат хармонично, а не са в дисонанс. Това са мажорните и минорните тоналности (които стават основа на класическата музика, а и на огромна част от съвременната). Така, ако ползвате само белите клавиши на пианото и започнете от до, ще изсвирите гамата в до мажор, а ако започнете от ла – в ла минор. През 1722 г. Бах създава цикъла си „Добре темперирано пиано“, включващ прелюдии и фуги в мажор и минор, започващи от всеки от 12-те тона и полутона – общо 24 (12 мажорни и още толкова минорни). Двайсет и две години по-късно композира втора част на цикъла, също от 24 произведения.

Кое е вярното ла?

Освен че през Новото време тоновете са подредени в определени интервали и се определя кои са правилните хармонични комбинации между тях, как се решава какви да са самите тонове? Класическият помощник за настройване на музикални инструменти е камертонът, който по традиция издава тона ла. Честотата на тоновете се измерва в херцове, а ла на т.нар. първа октава е 440 херца.

Невинаги обаче е било така – стандартът от 440 херца е въведен чак в края на 30-те години на XX век, а е окончателно одобрен от Международната организация по стандартизация през 50-те. Ала и до днес не всички са съгласни, че 440 са правилните херцове. Битува и схващането, че по-доброто ла е с честота 432 херца (т.нар. строй на Верди – на името на композитора Джузепе Верди), тоест звучи малко по-ниско. Било защото за „виновник“ за 440-те херца се смята Гьобелс, било заради убеждението, че тонът, издаван на 432 херца, е по-естествен, по-топъл и по-близък до Вселената, било и поради двата аргумента. Съществуват и 432-херцови камертони, както и оркестри (включително български), свирещи в строя на Верди.

Но както хората не са знаели колко е часът, преди да имат часовници, така и не са можели да определят каква е честотата на един тон, преди да се появят уреди, с които да се измерва тя. Така че в миналото височината на един и същи тон е варирала чувствително. За ла-то има данни, че се е движило между 309 и 455,3 херца, което е сериозна разлика от близо шест полутона.

На бунт срещу тоналността

Микротоналната музика е преоткрита в края на XIX и началото на ХХ век. Не е сигурно кой е създателят на термините микротон и микротоналност. Въвежда ги или ирландската музикантка, теософка и поетеса Мод Маккарти, която е била повлияна от индийската музика, или мексиканският композитор Хулиан Карийо.

Този период е характерен с критика на модерността и на всичко, свързано с нея – научния прогрес, рационалността, капиталистическите отношения. Критиката е както от леви позиции (работниците са сведени до винтчета на машина), така и от дясноаристократични – капитализмът премахва старите йерархии заедно с ценностите, върху които се основават те. В заключението на книгата си „Протестантската музика и духът на капитализма“ германският социолог Макс Вебер говори за „стоманената клетка на бъдещето“.

Тази критика намира израз и в изкуството – чрез стилове като експресионизма, които си поставят за цел да разчупят класическите рационални и подредени форми. Възниква атоналната музика на композитори като Арнолд Шьонберг и Албан Берг, която стъпва на равномерната темперация от 12 тона и полутона, но отрича доминиращите мажорни и минорни тоналности. Преоткриването на микротоновете е част от същата тенденция на бунт срещу класическите правила.

Защо Angine de poitrine стават вайръл точно сега?

Има периоди, в които технологиите и креативността не са врагове. 70-те години на ХХ век например са такова време за музиката – в жанрове от диското до прогресиврока се създават звуци и ефекти, които не са съществували преди. Нови стилове възникват и в следващите десетилетия. В наши дни обаче технологиите като че ли се използват не толкова за да се създава нещо интересно, колкото за улеснение. Вече дори не се налага един музикант да умее да пее вярно – гласът може да бъде софтуерно коригиран даже в реално време, на концерт на живо. Коригираните, неестествено правилни гласове са вокалният еквивалент на разкрасяващите лицата и телата софтуерни филтри и на козметичната хирургия, произвеждаща хора без бръчки, но и без естествени мимики. Не че няма и талантливи изключения, но като че ли това е нормата.

Angine de poitrine не е първата микротонална група, нито единствената – такива са например и King Gizzard & The Lizard Wizard, The Mercure Tree и др. В сравнение с тях канадското дуо успява да направи впечатление и с екстравагантния си външен вид, и с използването на комплексни неравноделни ритми (на моменти напомнящи тези в българския фолклор), но и с това, че прави всичко по силите си да не прилича на нищо друго – и в музикално, и в сценично отношение, – доколкото това изобщо е възможно.

„Музиката е пространството между нотите“, казва Клод Дебюси.

Френският композитор има предвид тишината. Но нотите обозначават тонове, а между познатите ни тонове се крият и други – микротонове. Съжителстваме с тях, без дори да ги забележим.

Във време, в което бъдещето на музиката, както и на много други сфери изглежда застрашено от изкуствения интелект, Angine de poitrine ни връщат към въпроса от какво всъщност е направена музиката. Ако я разглобим до съставните ѝ части, ако видим какво има между тоновете, може би музиката има бъдеще. Може би ще успеем да я създадем по някакъв нов начин. Е, не точно аз, но по-музикални от мен представители на човечеството.